Сашо Везенков: Взимах по 240 лева в завода за полупроводници

Сашо Везенков

21-03-2012 13:59

Сашо Везенков е роден на 1 април 1963 г. в Бобошево. С националния отбор по баскетбол за юноши има два бронзови медала от европейски първенства, играе на три европейски шампионата за мъже. Капитан е на славния отбор на "Балкан", който спечели три титли и три купи на България от 1986 до 1988 г. Везенков е баскетболист номер едно на България за 1987 г. От 1991 до 2002-а играе в Кипър, където печели титла и купа и един бронзов медал. От 10 г. е спортен директор на "Лукойл Академик", с който има вече 9 титли на България и 8 купи.

Фамилията тръгва от село Тресонча

Нашата фамилия е от село Тресонча в Македония. Моят баща, Бог да го прости, беше голяма личност. Учител по физика и председател на спортното дружество в Бобошево, той ме запали по баскетбола. Като него съм висок. А и във фамилията на майка ми от Сапарева баня също са високи. Баща ми направи спортен интернат в Бобошево, главно за баскетбол и гимнастика. По негова идея там се изгради чудесна за онова време спортна база. Баща ми не е бил спортист, но мечтата му беше да ме види баскетболист. Е, видя ме, макар да не бях от световна класа. Съжалявам, че не успя да види внука си, който засега върви много силно.

13-годишен с трансфер

Играх в новогодишен турнир в Ботевград през декември 1976 г. с пионерския отбор на Бобошево. Тогава треньорът Иван Андреев ми предложи да дойда в "Балкан". Бях само 13-годишен. Макар и трудно, Андреев се уговори с родителите ми. В началото живеех у моя съотборник Данчо Колев. Нищо не ми липсваше, а Данчо чувствах като брат. Сега той е треньор на юношите в "Лукойл Академик".

От дете съм в тоя град, обичам го и се чувствам ботевградчанин. Като влязох в казармата, ми дадоха гарсониера, а като се ожених през 1984 г. - голям апартамент. Започнах да играя в мъжкия отбор на "Балкан" още на 16 г. благодарение на решение на федерацията във всеки мъжки тим да има не повече от двама души над 28 г. Така нашето поколение - набор 1962-1963 г., стана много силно. Играехме непрекъснато на европейски първенства за младежи. Два пъти ставахме трети в Европа след Русия и Сърбия.

Славни години в Ботевград

В "Балкан" от по-старите остана само Георги Христов. 3-4 години отборът стоеше в средата на класирането. Чак през 1984 г. израснахме и станахме големия отбор на "Балкан", който спечели три титли и три купи на България. Сработихме се с Данчо Колев, Емил Йонов, Коки Пеев, Венци Славов, Бог да го прости.

1986, 1987 и 1988-а бяха най-хубави за целия град. Всички ни се радваха и идваха да ни гледат. За мачовете на Купа България′88 в Ботевград трябваше да отидеш в 14 ч, за да си намериш място в залата или изобщо да влезеш. А "Балкан" играеше чак от 18 ч. Твърдя, че Ботевград е най-баскетболният град. Към нас се отнасяха с изключителна любов. Ние бяхме техните момчета. Не ни даваха да плащаме в ресторант, в кафенета, даже фенове бензинджии ни наливаха гориво без пари. Хората ни обичаха. Не бих си дал Ботевград за нищо на света. Нямаше наш проблем, който да не решат. Трябваше да ходя войник. Искаха ме в ЦСКА. Но първият секретар на БКП каза: "Ти ще си играеш за Ботевград." Така и стана. Изкарах по-малко от месец в ЦСКА и се прибрах. Не съм влязъл нито един ден след клетвата в Транспортни войски. Единственото, за което трябваше да мисля и с което да се занимавам, беше баскетболът.

Как бихме Дивац и Петрович

През 1985 г. на европейското в Щутгарт изпуснахме медал, станахме 7-и. Това класиране сега изглежда като мит. Не мога да забравя европейската квалификация за първенството 1988 г. в Загреб. Първият ни мач беше срещу Югославия в град Тито Връбац. Играхме срещу изключително силен отбор с Владе Дивац, Дражан Петрович, Дино Раджа. Загубихме с 56 точки. Не го пожелавам на никого. Във Варна победихме отбора на Германия, воден от Светислав Пешич. Бихме и Швеция. И тогава дойде този прословут мач с Югославия в Пазарджик. Сърбите пристигнаха вечерта с автобус. Гледах им една тренировка и няма да забравя, че Дражан Петрович вкара 89 от 100 тройки. Никой не ни броеше за живи. Но на другия ден победихме Югославия с 26 точки разлика. Треньор ни беше Кирил Семов. Тогава публиката не ни понесе на ръце, но направихме грандиозен купон в бара.

Бяхме силен отбор с таланти като Цветан Антов, Иван Ценов, Георги Глушков, Гошо Младенов, Данчо Колев. Те бяха на по 19-20 г., но играеха основна роля в клубните си отбори. Не е случайно, че Глушков стана първият европеец в НБА. Игра само една година, ама беше българин.

Декември 1984 г. станахме балкански шампиони в Атина. Победихме Гърция с Галис, Янакис, Фасулас. Сърбия беше с Дражeн Петрович. Но ги бихме. В националния отбор бяхме като едно семейство. Всички бяхме големи приятели - с Любо Амrорков, Иван Ценов, Цецо Антов, трите момчета от Ботевград, Георги Младенов.

Работник в завода за полупроводници

Ние, спортистите, бяхме глезените деца на онова време. 130 лева беше олимпийският щат за всеки, който играе в национален отбор. Освен това през 1984 г. в Ботевград ме назначиха в завода за полупроводници и взимах 230 лева. Водеха ме на работа и още на едно място. Взимах общо 400 лева на месец. 30 лева беше премията за победа. Вземахме и купони за храна. Често играехме футбол и залагахме тези прословути купони по 5 лева.

Как не отидох в "Левски"

В "Балкан" съм играл през цялата си кариера, въпреки че много ме искаха в "Левски". Всичко беше уредено. Бях се отказал от следването във ВИФ, за да кандидатствам в школата на МВР. Дадоха ни апартамент в квартал "Младост 4". Преди там беше живял футболистът Емил Спасов. Тогава със съпругата ми бяхме на по 21 г. Влязохме в апартамента, отворихме прозореца с изглед към Витоша и се спогледахме: "Какво правим тука?" Върнахме се в Ботевград. Срещнах се с първия секретар на БКП и му обясних как стоят нещата. На другия ден пак си бях в "Балкан".

Избрах си жена тенисистка

Съпругата ми Янка Георгиева играеше тенис на маса. Завърши ВИФ. В двойка с Ваня Сталева печелеше медали на републикански първенства. Те бяха в залата до нас. Ние от баскетбола често играехме пинг-понг и треньорът трудно ни откарваше на тренировка. За жалост Янка не продължи със спорта. Дъщеря ни Михаела се роди през 1984 г. и нямаше как. Аз не се прибирах със седмици заради лагери. Нямаше кой да гледа детето, макар че получавахме голяма помощ от родителите. Михаелка е кръстена на баща ми. Много често сме я оставяли в Бобошево. Беше голямата глезла на баба и дядо.

По оста Кипър - Правец

През 1989 г. по време на перестройката играхме мач с кипърския шампион "Керавнос". След това и с гръцкия "Арис". Видяха ме и получих предложения за трансфери. Една година обаче играх във Франция. След това сегашният зам.-министър на спорта Иван Ценов ми предложа да играем заедно в "Омония". Така отидох в Кипър. Първата година бях с Ценов. После играх дълги години с Емил Йонов. Бях и играещ треньор на ПАЕК. С "Апоел" станах шампион и носител на купата. В Кипър се роди и синът ми Александър. През 2002 г. се контузих в кръста и вече имах помощна роля в отбора. Тренирах и момчета старша възраст, с които станахме първи. Вече бях изкарал 11 г. в Кипър, когато г-н Вальо Златев ме извика в България. Направи агенция за спорт и аз приех да бъда спортен директор на "Лукойл". Прибрах се сам в България, защото дъщеря ми беше последна година в училище. После замина да следва в САЩ. На втората година се прибра и синът ми Александър, но не му допадна. Решихме той и жена ми да останат в Кипър, а аз да пътувам колкото се може по-често при тях. Михаела завърши политика в университет в САЩ, после РR и комуникации в Англия ("Престън"). Работи първо в парламента в Кипър, а в момента е в "Лукойл Кипър". Вече 10 години пътувам между три къщи. Михаела е в дома ни в Никозия, аз съм в Ботевград, а съпругата ми с малкия живеят в Солун.

Никога не ми е било фиксидея да правя сина си баскетболист, но той вървеше висок. Отидох на един финал в Кипър за момчета набор 1994-1995 г., в който Александър игра. Тогава си казахме със съпругата ми, че той вече няма какво да научи в Кипър. Дълго мислихме къде да отиде, за да е по-близо, и се спряхме на "Арис". За тия две години направи изключителен напредък. Само да е жив и здрав. Мениджъри непрекъснато искат да говорят с мене, защото върви изключително добре. Много по-добър е от мене на същата възраст. Той е по-висок, играе с лявата ръка.

Мениджър в "Лукойл Академик"

Голямата ми мечта беше да съм треньор, но станах мениджър в "Лукойл Академик". За радост 9 г. сме шампиони на България, имаме и осем купи, сериозен спонсор. Г-н Златев също е играл в Ботевград при Иван Андреев, баскетболен човек е и обича този спорт. Бях доста неопитен в административната работа, правех грешки, но срещнах голяма помощ. Трудно се пречупих да бъда по-дипломатичен. Защото си казвам нещата "право куме в очи". Пречупих се на петата година след много разговори, даже и с президента. Например когато сменяхме треньора Дражко Проданович с Николич, нещо ме подкачи Дечо Коешинов. Аз изригнах и какво ли не го направих. А Вальо Златев ми каза много спокойно: "Сашко, така не стават нещата." В много случаи тръгвах ентусиазиран с някоя идея, например да играем в Евролигата. Но г-н Златев ме приземяваше: "Чакай, не сме готови."

В "Лукойл Академик" тръгнахме по пътя на професионализма и аз претендирам, че нашият отбор е най-добре организираният в България. Достатъчно е да видите къде живеят баскетболистите, как се отнасяме към тях, къде тренират. В Правец всички наши играчи са настанени в двустайни и тристайни апартаменти с всички екстри. Те мислят само за баскетбол.

От 10 г. гледам баскетбола от друга гледна точка - на спортен директор. Може да не чуете най-добри думи за мен в баскетболните среди, защото непрекъснато повтарям, че имаме проблем с треньорите. Преди имаше специалисти, методичен отдел, съюзен треньор, който непрекъснато обикаляше клубовете и контролираше този процес. Това е история, но който я забрави, трудно ще живее в настоящето. Нашите треньори си мислят, че са от ранга на Фил Джексън. Защо тогава юношеският ни отбор падна с по 50 точки във всеки мач от турнира "Тюрк Телеком" през януари. Не е виновен треньорът на националния отбор, защото той ги вижда само за една седмица и казва, че момчетата нищо не могат. За жалост с баскетбол се занимават или деца, които искат да отслабнат, или тези, на които навремето са играли родителите, баби или дядовци. Когато отида на мач от вътрешното първенство, поименно познавам всички в публиката. И всички са изключителни специалисти. А в двумилионния Солун има над 20 детски клуба. Ние в България с 8 млн. души едва ли ще намерим 30 отбора в една възраст. Плюс това малките трябва да играят за удоволствие, а в България и при тях се гони класиране заради точките от тотото. Накрая и родителите се сбиват на трибуните. Затова искам в Правец да направим добра школа, всеки талант да израства при изключителни условия, да се грижим за него и да знаят родителите, че е в сигурни ръце. Лека-полека започнахме. Имаме около 200 деца. Едно от момчетата на 18 г. е високо 210 см. Трудно е, но съм убеден, че ще стане. Голямата ми мечта е "Лукойл Академик" да играе в Евролигата.

Нощният живот изкушава чужденците

Господин Златев ми е дал свобода в селекцията. Той никога не е казвал като някои футболни президенти - доведи този или махни този. Естествено е да каже мнението си. Понякога ме предупреждава - "внимавай с този", и винаги се оказва прав. За Прийст Лодърдейл каза: "Този ще вземе български паспорт и ще избяга." Всички знаете как завърши този случай. След това ми беше неудобно да погледна в очите г-н Златев.

Много бързо чужденците свикваха с нощния живот. Някои не се спираха - всяка вечер. Други като Уили Дийн бяха прекрасни културни момчета. Дийн свиреше на пиано, баща му, военен, му беше дал добро възпитание. В "Лукойл" не сме пъдари да ги пазим. Аз не съм деспот. Млади хора са, след мач всеки може да отиде някъде. Но много пъти се е случвало някои да излизат преди мач. Тогава сме глобявали. Изкушават се, защото "Шатрата" е отсреща на стотина метра. Перо Антич, Славко Стефанович, Камбала и други не бяха от най-дисциплинираните. Слава Богу, последните чужденци се случиха по-свестни.

Мара Калчева, в-к Стандарт