Are you not entertained?*

(снимки от мача: Sportsimages.bg)

27-03-2012 14:23 | Иван Вълчанов

В събота се изигра поредното голямо дерби на българския баскетбол между отборите на Левски и Лукойл Академик. Добре познато на всички е, че това са двата най-качествени, класни, професионално работещи и богати отбора в българското първенство от години насам. Може би обаче всички дотолкова сме свикнали да слушаме и повтаряме предните две изречения, че сме забравили смисъла им и не се вглеждаме в това какво наистина означават те.

Най-просто казано – в събота нямаше нито дерби, нито качествен баскетбол. Първото може да се обясни с липсата на залог в мача от гледна точка крайното класиране в редовния сезон. Когато обаче между два отбора има съперничество, разраствало се с години и когато залогът в мача е кой има по-голям дух и кой ще влезе в плейофите по-уверен, класирането е последното нещо, което ги интересува. В събота обаче това очевидно не беше така. Независимо от ситуацията, в която се намираш и от фазата на сезона, нямаш право да заложиш името си в най-големия мач на българския баскетбол и да се разхождаш по терена, както направиха баскетболистите и на двата отбора.

Проблемът явно беше в мотивацията и концентрацията им, тъй като сме ги виждали да играят истински стойностни мачове помежду си като третата им среща за сезона в Правец, и особено финала за Купа България, който бе нещо страхотно, случващо се на баскетбола ни. Отборите могат да играят, както показаха в Самоков, но само когато мачът има значение. Явно никой в България, включително и играчите, не разбира, че залогът в мача не е чак толкова важен. Мястото на даден отбор в класирането – също. Единствената и най-важна цел на спорта и на хората, които работят в него, е зрителите да бъдат забавлявани, да излязат за момент от ежедневието си и да видят нещо необикновено. Това трябва да е най-голямата задача на баскетболистите и треньорите, а удоволствието на феновете от гледането на мач да е най-голямата им награда. Хората имат нуждата да видят нещо велико, нещо вдъхновяващо. Те не се интересуват от крайното класиране, а от духа на играчите и уважението им към играта и към тях самите. Е, всяко едно от изброените по-горе неща липсваше в „дербито” отпреди няколко дни. Дерби на хартия, но не и на игра. Как тогава очакваме в залата да отиват хора и как очакваме спонсорите да подкрепят отборите, за да видят тези хора рекламните пана, когато отборите сами ги гонят от залите с бездушието си? И нека не забравяме, че това са двата топ тима в българското първенство, а селекциите им струват няколко милиона долара или евро.

След като разгледахме въпроса защо мачът трябваше да бъде дерби, а не беше, нека видим и защо му липсваха баскетболни достойнства. Отборите вкараха общо 115 точки, което не подобава на тяхната класа. Независимо колко силно са играли в защита, темпо и острота на играта просто липсваха. Липсваше и мотивация. За сравнение, нощта преди мача в зала „Универсиада”, отборите на Минесота и Оклахома Сити от НБА си вкараха общо 289 точки – над два пъти и половина повече от Левски и Лукойл. Да, в НБА частите са по 12 минути и в мача имаше две продължения, но едва ли някой си представя с играта от събота нещо подобно да се случи у нас, независимо от продължителността на мача. Тук не става въпрос за време, а за мотивация и вдъхновение.

Левски имаше отчайващ процент за стрелба – 2 от 21 за три точки (под 10%) и 18/46 за две, което също не отговаря на класата на отбора. Докато Лукойл нямаше тези проблеми, други попречиха на отбора да вкара повече от скромните 62 точки, а именно цели 18 технически грешки, предизвикани от здравата защита на Левски, както и острота на нападението (отборът имаше общо 4 изпълнени наказателни удара). Всички тези показатели обаче биха били без никакво значение, ако се виждаше, че двата отбора горят в играта и дават всичко от себе си, независимо от брака. Когато видиш, че един човек е на ръба на възможностите си, не можеш да го съдиш за това, че не ги надскача. Напротив – това предизвиква уважение. Нетакъв обаче бе случаят в събота...

Както много други неща, в нашата родина очевидно не сме разбрали и това как се прави шоу. Вместо да използваме пълната зала, за да накараме зрителите да се влюбят в играта и да идват не само на дербитата, ние правим точно обратното – прогонваме ги с бездушието си. Преди да се научим какво е зрелище и че то е най-важно за спорта, не само тренировъчната зала на „Арена Армеец” ще е предостатъчна за голямото дерби на българския баскетбол, а и някой училищен салон пак ще е с полупразни редове. От уважение към „звездите”, играещи в НБЛ има организиран и специален мач на седми април. И в тази връзка, добре че Денис Родман ще дойде, за да привлече хора в залата, защото ако организаторите разчитаха за това на играещите в събота, по-добре изобщо да не се бяха захващали.

Дербито на мъжкото ни първенство не е единственият показател, че не можем да даваме на зрителите си това, което искат да видят и това, което ще ги накара да се запалят по играта. На почти всеки мач за подрастващи, на който присъствам, съдиите заплашват с техническо нарушение забиващите момчета. В този момент състезателите са изправени пред две възможности – да направят отново това, което вдига хората на крака, или да разочароват треньора си, получавайки техническо нарушение. Отдавна кошовете са пригодени да понасят тежест и това, че в България са малко по-вехти, не ги прави непригодни (разбира се, има изключения, говорим за общия случай).

Гореспоменатата причина е факторът и за това дори в чисти ситуации, в които са сами срещу коша, атлетични баскетболисти просто да поднасят топката, вместо да направят онова незабравимо нещо, за което говорихме, че са дошли хората в залата. Това е проблем на психиката им, те не го правят, просто защото не го смятат за необходимо. Те не са тренирани и възпитавани да забавляват, а да бъдат скучни.

Още много примери могат да се дадат за това защо на българската публика й липсва тръпката от баскетболната игра, но тях ще оставим засега. И нека по ирония обсъдим заглавието в самия край. „Are you not entertained?” е репликата на героя на Ръсел Кроу във филма „Гладиатор”, след като той сам избива немалък брой противници на арената, а наблюдаващите седят тихо и гледат изплашено. С този въпрос той ги кара да осъзнаят от какво имат нужда и те започват да обичат това, което прави, а именно – да ги забавлява, създавайки зрелище за тях. От този момент нататък той става любимецът на народа и всички негови битки предизвикват фурор. През вековете нуждите на обикновения гражданин не са се променили особено – той иска зрелище, просто начините да то бъде предоставено вече са различни.

Да се запитаме обаче какво ли би станало, ако десетимата баскетболисти на терена в зала „Универсиада” бяха изкрещели този въпрос към доста тихата публика (с изключение на малък брой „сини” фенове). Определено те нямаше да се превърнат в любимците на народа, а напротив – биха получили мощно и заслужено освиркване, което да им напомни, че работата им е да играят и вдъхновяват, а не да отбиват номер.

*(англ. „Не се ли забавлявате?”)