Имате съобщение

29-04-2012 15:59 | Sportal.bg

Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше се по телефона по никое време, пращаше ми е-мейли и съобщения във фейсбук. “Ей, стига си мързелувал” – казваше – “Стегни се! Не си писал от три седмици. Чакам материал още утре, ясно ли ти е?! ” Защо искаше да пиша? Каква полза имаше лично за него? Никаква. Но искаше да действаме. И поотделно и заедно. Да творим. Да правим блогове, сайтове, интервюта и коментари. Да популяризираме, да активизираме, да организираме. Да говорим…мнoгo и за всичко. Беше енциклопедист. Обичаше философията, изкуството, литературата, музиката. О, да – и да не забравяме че бе политолог по образование. Веднъж имах неблагоразумието да му спомена, че съм бил на лекция изнесена от Маделин Олбрайт. Последва развълнуван, едночасов монолог за влиянието на бившия топ дипломат на Щатитe върху геополитческото равновесие в Близкия Изток!

Самият той обаче не беше много по дипломацията. Беше директен, откровен и безкомпромисен. Не пестеше думи. Не криеше мнения. Не се страхуваше от нищо и от никого. Много хора не го разбираха. Особено тези които критикуваше. Струваше им се твърде прям. Казваха че бил негативен…Че имал твърде много трески за дялане. А истината бе, че зад почуканата броня туптеше едно голямо и добро сърце. Когато някой бе в беда, когато някой имаше нужда от подкрепа, той винаги бе сред първите притекли се на помощ. Искаше да излекува Ели, да изправи Георги Огнянов на крака, да подаде ръка на страдащите, да бъде в центъра на всяка кампания и всяко благотворително събитие.

От години ме караше да намеря първата статия, която някога съм публикувал. Написана безобразно лошо преди повече от две десетилетия в несъществуващия вече вестник Старт. Преди Интернет. Преди демокрацията. Бил я чел. Искал да я пусне отново сега след толкова години. “Сигурен ли си?” попитах го “Ти би трябвало да си бил в трети клас тогава…” Каза, че я помнел много добре и че стилът нямал значение. Важна била историята – от нея имало нужда. Казах му, че я имам някъде тази статия, но колкото и да търсех пожълтелия вестник не можех да я намеря. Това определено го раздразни. Някъде в телефонния секретар имам съобщение от него: “Абе човек, стига си се мотал – изпрати ми статията!”

Защо я искаше толкова? Тя не беше нищо особено. В очевиден пристъп на лудост, заместник главния редактор на "Старт" ми бе дал възможност да напиша колонка с тема по избор. Предполагаше се че ще се насоча към НБА и ще пиша за Джордан, Меджик или Лари, но аз си взех касетофончето и отидох директно в столичното 127 училище “Денкоглу”, през две улици от мястото в което бях израснал. Там, ден след ден, месец след месец, година след година, в до болка познатото на цялото ни средно образование куклено салонче, без никаква материална база и с пестеливата помощ на няколко гумени топки един магьосник вършеше чудеса. Децата го наричаха “другаря Младенов”. Учителят по физическо бе великолепен човек и изключителен педагог. Той дишаше баскетбол и правеше всичко възможно и невъзможно за да зарази с любовта си към играта абсолютно всяко дете. Благодарение на него “Денкоглу” произведе цяла плеада от елитни баскетболисти както за най-добрите български клубове така и за националния отбор. Най-големия шедьовър на учителя безспорно бе собствения му син и легенда на българския баскетбол Георги Младенов. В начина по който виждаше играта, в копринената му стрелба и в перфекционизма му с лекота можеше да бъде разпозната методиката и всеотдайността на неговия баща, учител и личен треньор – Младен Младенов.

45 минути – толкова траеше един учебен час, но на другаря Младенов не му трябваше повече за да извърши тайнственото си вълшебство. Когато отидох да го интервюирам, той вече бе на възраст. Ходеше прегърбен и накуцваше, но още от първата минута на класа му ми стана ясно, че този човек никога не е намалявал оборотите. Салонът вреше и кипеше в дива баскетболна еуфория, децата попиваха всяка негова дума с отворени усти, а между двата стари, дървени коша летяха невръстни момчета и момичета безнадеждно пленени, омагьосани и изгубени в голямата прегръдка на една споделена любов – любовта към играта.

Години по-късно едно от тези вече пораснали деца щеше да ми се обажда в ранните часове, за да ми напомни, че трябва да намеря старата статия: “Хора като Младенов не трябва да бъдат забравяни”, казваше, “Баскетболът ни има нужда от тях.” Да, но баскетбола ни имаше нужда и от него. Той бе толкова безкористно всеотдаен на играта колкото и митичния учител. Пишеше за баскетбол ден и нощ. Пътуваше непрекъснато. Беше винаги там където беше играта. Неуморно търсеше и неизбежно намираше точно необходимите и най-хубави думи за да разкаже поредната история и да изпрати поредния репортаж. Вярваше, че ако шепата хора у нас, които милеят за баскетбола работят заедно, те рано или късно ще се превърнат в армия. Уж го водеха за скептик, а мечтаеше като най-големия идеалист за българин в НБА, за медали от Олимпиади и Световни, за модерни зали из цяла България.

Разбираше играта в най-малкия детайл, но не можеше да я играе – не всеки е създаден да бъде баскетболист. Въпреки това, всеки път когато си дойдех в България, ме караше да ходим в двора на 31-ва гимназия и да се мъчим срещу далеч по-млади и добри момчета. Левият ми ахилес и дясното коляно са димящи развалини, вече едва се качвам по стълби, а като скачам сякаш ставам по-нисък, но нито веднъж не намерих сили да му откажа. В него имаше толкова детски ентусиазъм, толкова искрена енергия. Носеше се щастлив по игрището и краката му не докосваха асфалта. Сякаш всичките му грижи и проблеми се изпаряваха. Замерваше коша отдалече като със счупена томахавка и когато някоя от тези безобразни тройки някак си минеше през обръча, лицето му се озаряваше от огромна, сияеща усмивка. “Ей, Ивчо защо не бях маааалко по-висок, брато? Щяхме да ги намачкаме като тесто тези младежи!” След игричките в 31-во задължително обръщахме по една студена бира в павилиончето до пазара. “Баскет и биричка”, казваше, “Какво друго му трябва на човек?”

Знаеше пет езика. Бе пътувал нашир и длъж в Европа, но не бе идвал в Америка. Искаше да ми дойде на гости и да ходим да гледаме мач на “Гръмотевиците” срещу “Лейкърс” в Оклахома. Обичаше природата, скърцането на кецовете по паркета, Родопите, децата, пълните зали, филмите на Уди Алан, сърцатата игра на Алан Айверсън, искрените хора, гръцкия ресторант в "Слатина", купоните, истинските приятели и естествено - всичко свързано с оранжевата топка.

Когато миналото лято съвсем неочаквано дойде голямата, страшна болест, той не се отчая. Не изпадна в самосъжаление. Не се предаде. Имахме дълги разговори по телефона докато лежеше в болницата, но той избягваше да говори за себе си. Питаше ме за семейството, за развитието на Георги Фунтаров, за НБА, за някаква сложна система от заслони и пресечки в нападението на треньора Бо Раян и т.н. Говореше за всичко без да позволи на нещастието да измести нещата, които винаги са били в сърцето му. Проклетата болест бе жестока и неумолима, но нещо изумително се случи когато се оказа, че шанса да бъде победена се крепи върху много скъпо лечение. Познати и непознати, колеги и приятели, спортисти и журналисти, най-различни медии, водени от този сайт разбира се и дори хората които бе критикувал в миналото се втурнаха на помощ. Събираха се пари по всеки възможен начин и дори тези които не го познаваха интуитивно усетиха, че става дума за човек, който заслужава да бъде спасен. Той бе дал всичко което имаше на баскетбола и ето че в най-тежкия момент баскетболът му отвръщаше със същото. Декадентната му мечта шепа българи да се превърнат в армия обединена от една хубава цел най-после се осъществи. Веднъж ми каза че се чувства невероятно виновен, за това че се правят кампании и събират пари за него.

“Тъпо ми е хората да си отделят от залъка заради мене. Чувствам се като просяк.”, и после добави: “И като стана дума за просене – писна ми да те моля за статията за Младенов. Ясно е, че няма да я намериш, но поне ми обещай че някой ден ще разкажеш на хората за него…”

Все си мислех, че някак си ще победи. Че ще съберем парите, ще намерим точно необходимия донор на костен мозък и че в мача срещу болестта една от онези негови отчаяно безумни, но смели тройки ще попадне някак си в коша за да спечели мача в последната секунда. Така ми се искаше отново да видя лицето му озарено от добре познатата усмивка. Но понякога просто нищо не може да бъде направено…

Много религии вярват, че и Рая и Ада са конкретизирани пространства за всеки човек и това какво представляват зависи от личния свят на всеки индивид. Ако действително е така, то той навярно е някъде там, реещ се свободен между два небесни коша, където всеки е толкова висок колкото висока е душата му. Там няма болести, болка и страдание и ръстът е без никакво значение. Така ми се иска да има само за него такова място където вечността е баскетболен еликсир и той се носи над блестящият паркет по-лек от въздуха и редом до героите си: Уилт, Пистол Пийт, Ваня, Румен, Краси и разбира се… Младен Младенов.

Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше се по телефона по никое време, пращаше ми е-мейли и съобщения във фейсбук. А ето, че сега го няма, в сърцето ми зее рана и тишината е опустошителна. Знам, че краят е край, но някак си не искам да повярвам в неговата абсолютност. Не всичко ни е ясно във вселената и ако наистина има място, което да да подслонява грешните ни души, когато дните ни на този свят завършат, то има надежда и за моята малка мечта. Мечтата някой ден да отворя страницата си във фейсбук и там да се натъкна поне на едно единствено съобщение. Не искам много, приятелю. Просто няколко думи: “Имате съобщение от Рачо Колев: “Ивчо, раят е игрище!”

Иво Иванов, Канзас Сити