Любомир Амиорков: Най-комфортно се чувствах в ЦСКА, там бяха най-хубавите ми години

Амиорков срещу някогашната звезда на гръцкия национален отбор Фасулас на мач в зала "Универсиада"

03-08-2012 16:59

Бившият ас на националния отбор по баскетбол Любомир Амиорков отпразнува юбилей тази година. Роденият на 21 юли 1962 г. централен нападател игра 17 години в мъжкия национален отбор с близо 400 мача с фланелката на България. Участва на четири европейски първенства. С отбора при кадетите печели два бронзови медала от шампионати на Европа, а при юношите има две четвърти места. С отбора на ЦСКА е 3 пъти шампион и 4 пъти носител на Купата на България. Записа по един сезон в Кипър и Франция. После игра в Левски-Тотел. Завърши кариерата си в отбора на Фикосота (Шумен), с който стигна до второ място в турнира за Купата на България. По случай 50-тия си рожден ден Любомир Амиорков направи равносметка на своята кариера и живот.

Какво означава фамилията Амиоркови?

Амиорков е особена фамилия, рядко се среща. Чувал съм от майка ми, че тръгва от прякор на дядо ми, но не знам какво означава. Всички Амиоркови са ни роднини – има ги в София, Велико Търново и във Варна. Целият род сме високи. И баща ми, но не колкото мене. По-скоро приличам на рода на майка ми. Вуйчо ми беше 2 метра, дядо ми – над 190 см, майка ми – 183 см. Като състезател бях 210 см. Сега може да съм се смалил с един сантиметър, но по-скоро съм се „разширил”. (Смее се)

Има ли друг спортист в семейството ви?

Майка ми е лекар, сега пенсионерка. Баща ми е инженер, но в студентските години се е занимавал с лека атлетика и футбол. Но не е бил професионален спортист.

Заради ръста ли започнахте с баскетбола?

Не само. Опитах в трети клас с борба, защото бях много слабичък – да заякна. Тренирах близо до дома ни, в школа по борба към ЦСКА под моста до Руски паметник. Явно не бях подходящ за борба. Ходих само месец. В пети клас сам се насочих към волейбол, пак в ЦСКА, на „Червено знаме” при Димитър Митев. Реших, че не напредвам. На следващата година сам се прехвърлих в баскетбола и останах за постоянно. Бях много щастлив, почти не съм изпускал тренировка. Първо започнах при Емил Войнов, после при Кирил Михайлов. Бяха стари, много добри и опитни треньори. Продължих при Омуртаг Кузманов в по-високите възрасти. Цеко Барчовски ме взе в мъжкия отбор на ЦСКА, когато бях на 15 години като единствения високоръстов баскетболист в школата. Естествено, тогава не притежавах качествата да играя с мъжете, но ме привика заради бъдещото ми развитие. Изпаднах в стрес, че тренирах с големи и известни състезатели като Петко Маринов, Румен Пейчев, а от по-старото поколение – Ивайло Киров, Попето Янкулов, Тодор Богданов. Всички бяха с повече от 10 години по-големи от мене. Ако трябваше да се ходи за вода, да се носи нещо, да се мъкнат чувалите с топките и екипите, пращаха мене като най-млад. Отнасях се с респект към големите. За мене те бяха герои, звезди. Гледал съм ги много пъти да играят в Купата на европейските шампиони и КНК срещу гръцките ПАОК, Панатинайкос, Арис и много други чуждестранни отбори. Затова беше странно усещането да тренирам рамо до рамо със своите идоли. Беше ми трудно, но те ми помагаха. Никой не се е държал лошо. Румен Пейчев, Бог да го прости, ми показваше някои елементи от играта на централния нападател. Помагаха ми също Петко Маринов, който впоследствие ми стана треньор, и Тошко Богданов.

Кога ви беше първото влизане в мач при мъжете?

За съжаление, не го помня. Бил съм на 15 г. А на 16 г. ме взеха в националния отбор мъже. Участвах в едно от първите турнета на българския тим в Америка. Играхме срещу най-добри състезатели от най-класните университети на САЩ. Шокът беше огромен за всички - от мащабите на Америка. Само един-двама от нашите бяха ходили преди това на олимпийска квалификация в САЩ. За останалите беше първо стъпване на американска земя. Изумлението беше огромно – първо от техните зали. Когато си изграл в зали за 200-300 души, най-голямата „Универсиада” беше за 2000 човека и влезеш в съоръжение за 25000, чувството е неописуемо. На втория или третия мач се отпускаш, но в началото е притеснително. Особено за мене, почти бях дете – на 16 години. Тогавашният треньор Иван Тодоров взе на турнето мен и Георги Глушков от младите състезатели, за да видим какъв е истинския баскетбол и да се развиваме.

Доста ли бой ядохте от колежанските отбори?

Взехме два мача от седем, което не беше лош резултат. През годините съм ходил пет пъти на турнета в Америка с националния отбор. Поне 40 мача сме играли с колежански отбори.

Искаха ли ви американци да играете в техни отбори?

И да са ме искали, не съм разбрал. (смее се) Тогава времената бяха такива, че и да ме бяха поискали нямаше да ме пуснат. Не е като сега – да те поканят и да останеш съвсем легално.

Какво си спомняте от кариерата Ви в ЦСКА?

Много успехи сме постигали в ЦСКА, преди всичко с Петко Маринов като треньор. С него се засякох две години като състезател. Той още не смяташе да спира да играе, но след един провал на отбора ръководството му предложи да стане старши треньор. С него нещата тръгнаха нелошо. Още на следващата година станахме шампиони. Почти цялата ми кариера изкарах в ЦСКА – от 15 до 29-годишен. После излязох в чужбина. Не че нямах предложения преди това. Още когато бях войник мениджър от Гърция искаше да ме вземе. Но в мътните години на социализма от военно дружество като ЦСКА никой не пожела да ме пусне.

В кой чуждестранен отбор играхте за първи път?

За първи път играх в чужбина заедно с Иван Ценов в Кипър, за един сезон. Той остана там, а аз изкарах един сезон във Франция, в Бретьой, на 100 км от Париж. Градчето беше към 6 хиляди жители, по-малко от Ботевград. Хората бяха запалени по баскетбола. Треньор беше Петко Маринов. Преди мене като център една година игра Илия Евтимов, но отиде в друг отбор и Петко ме покани. Съотборниците ми бяха аматьори и играеха за забавление. Само аз и още един французин бяхме професионалисти. Добре се представих, в местния вестник непрекъснато пишеха за мене. Станах реализатор номер две във Втора лига.

Научихте ли френски език?

За 9 месеца престой добре се оправях с френския. Много по-добре от американците, които стоят там с години и не могат да кажат три думи. В тоя момент от кариерата си обаче направих грешен избор. Прибрах се в България и заиграх в Левски-Тотел.

Защо се върнахте в България?

Тогава бизнесменът Ганелин Русев се опитваше да направи нещо в баскетбола. Той успя да ме прилъже. А имах подписан договор във Франция, и то в по-добър отбор. Първият ми френски тим беше 11-ти във втора дивизия, а другият беше втори в елита. Успяха да ме прилъжат обаче, че в България нещата ще се оправят, че всичко вече е супер. Върнах се през 1993 г. Левски-Тотел просъществува за година и нещо. После станаха скандали. Пък и в Левски не се чувствах на мястото си. Феновете знаеха, че съм бил винаги от ЦСКА и не ме приеха радушно. Винаги съм усещал, че не съм един от техните. След Левски отидох във Фикосота Шумен. С прекъсвания там изкарах 4-5 сезона, защото имах малък период в Саудитска Арабия. Едната година получих изгодна оферта там, когато Росен Барчовски беше треньор. В тоя отбор игра и Гошо Младенов, но се прибра и ми предложи аз да отида. Нещата не потръгнаха, стоях само 4 месеца. Не съжалявам, че си тръгнах, защото там хората са с различен манталитет. Карат спокойно, бавно, само обещават. Винаги ти казват, че нещо ще стане утре, но нищо не се случва. Непрекъснато трябва да се молиш, да се унижаваш. С Фикосота взехме второ място на турнира за Купата България и това беше. Не се добрахме до по-сериозни успехи, но в Шумен беше добре. Фикосота беше силна фирма, двамата братя собственици бяха запалени по баскетбола и ние им се отблагодарихме с добри игри. На този отбор му трябваше още малко да се развие и да спечели нещо по-голямо. Там прекъснах с баскетбола. Вече бях на 37 години и старите болежки много се обаждаха. Имах проблеми с ахилесите. Нас, високите играчи, най-много ни мъчат ахилесовите сухожилия. Възпаляваха се и не можех да стъпя на пръсти, а само на цялото стъпало. Беше ми омръзнало след мач едва да ходя. Хроничните травми толкова ме тормозеха, че една сутрин станах и си казах „стига толкова”.

В кой от отборите сте се чувствал най-комфортно?

От всички отбори съм се чувствал най-добре в ЦСКА. Там са били най-хубавите ми години, най-много успехи сме спостигнали с моите съотборници и всички бяхме приятели – Росен Барчовски, Иван Ценов, Коста Илиев (сега заема много висок пост във ФИБА Свят), Роберт Гергов.

Случвало ли се е да кръшкате, да не се явите на лагер?

Не можеше, както това се случва сега, някой да откаже лагер на националния отбор. И през ума не може да ти мине, че ще те викнат и ти да кажеш „не ми се ходи, уморен съм след сезона, ще почивам това лято”. На Белмекен сме ходили по 2-3 пъти в годината по 20 дена. А там не е много приятно, въпреки че условията са добри. Тежка работа – три тренировки на ден, бягане, катерене по скалите. През ден изкачвахме прословутия връх Зъбчето. Като тръгнеш да се катериш виждаш тревата пред очите си – толкова беше стръмно. А ти казват да се качиш и да се върнеш за 25 минути. След което бягахме на стадиона, после два часа с топка в залата, следобяд още два часа в залата, пак на стадиона и накрая във фитнеса. Не беше лесно, въпреки че сега си спомням само хубавото – сладкото от победите. Бяхме много добър отбор. Незабравима ще остане нашата победа над Югославия на европейската квалификация в Пазарджик.

Как бихте тая велика селекция на Югославия?

Отначало бяхме доста притеснени и респектирани от отбора на Югославия. Те се бореха за първо място на европейско първенство в конкуренция с отборите на Съветския съюз и Испания. Бяха в пълен състав, начело с великия играч Дражан Петрович и другите си звезди. Ние също бяхме в пълен състав, но малко по-неизвестни. Тръгнахме пристеснени, след което си дадохме нашата игра. Постепенно взе да се вдига разликата и накрая ги бихме с 24 точки. Беше им като гръм от ясно небе. Не бяха губили дотогава. Нищо че мачът беше в България, не са помагали съдии. Такава огромна разлика не става с помощ.

Как отпразнувахте победата?

С голям купон в местния бар. На другия ден ни беше много тежко, защото трябваше да минем на функционални изследвания. Тази дата ни бяха дали предварително и не можеше да се отложи. Сутринта се прибрахме от бара колкото да се изкъпем и тръгнахме с автобуса за София. Бяхме млади и здрави, а и еуфорията от победата ни крепеше след тежката среща и безсънната нощ.

Имаше и други паметни моменти в кариерата ми. С юношеския отбор на България бихме с една точка Сабонис на тяхна земя – в Талин. Естествено Арвидас Сабонис не се беше развил още, но още тогава се говореше, че е уникален талант. Като юноши играехме с всички големи сили в баскетбола като равни и сме ги побеждавали – и Югославия, и Испания, и Италия. След това връзката се късаше, в тия 1-2 години, когато преминавахме от юноши при мъжете. Изглежда професионалният спорт не беше на нужното ниво в България. Сякаш бяхме в застой, макар че не бяхме слаби. Играл съм на четири европейски първенства за мъже.

Мила Михайлова

Очаквайте втора част на интервюто, в която Амиорков разказва за живота си след състезателната кариера.