Агонията на безучастните съучастници

23-08-2012 12:59

"Повече врагове, повече чест." Думите принадлежат на един от най-известните германски генерали от Втората световна война - Ервин Ромел. Понякога честта е единственото, което имаш, макар че малцина го осъзнават.

В българския баскетбол има прекалено много врагове и твърде малко чест. Злокобна, но показателна за нравите ни тенденция, зачестила в последните години. Резултатът е налице. Трагично вътрешно първенство с предизвестен от 10 години край. Шампион, на който все нещо не достига да събуе долнището си на фигурант в Европа. Подгласници, които не са припарвали до Европа, а Европа дори не подозира за тяхното съществуване.

Наемници, които с лопата да ги ринеш, все не може да изчистиш стълбището. Опропастени от кибичене по пейките таланти. Някои, защото са безхарактерни като безгръбначни. Други - жертва на скапаната ни система, в която треньорите са недодялани страхливци, или такива, които вярват, че са по-автори на азбуката от Кирил и Методий.

Шепата млади авантюристи, решили, че си струва да ходят гладни, неоценени и все пак да бъдат треньори, са на доизживяване. Държат се на гол ентусиазъм, вяра, че ще се измъкнат от блатото, бягайки през глава в чужбина, и на откровен инат. Друг шанс нямат. Парите им идват веднъж на сезон, т.е. като се стопи снега и замирише на пролет. Затова са и алчни. Гледат на децата като на стока и потенциални точконосители на някой-друг лев от тотото.

Читавите ни деца растат в чужбина. Тези, които са оцелели в тинята, са по-ценни и от полезни изкопаеми. Но и те бягат и почти никога не се завръщат. България няма принос Александър Везенков да е в тройката на най-добрите реализатори на европейското за 18-годишни. Всичко, което момчето може, прави и има в главата си, го дължи на живота зад граница. В Кипър, в гръцкия Арис. Ние тук му даваме фланелка и чифт гащета, щамповани гордо с фамилията му.

Нулев е приносът ни към уменията на капитана на младежите Павлин Иванов, който ако не беше роден в Ямбол, а някъде около Белград, в момента светът щеше да е в краката му. Талантът му го прати в Бенетон, а италианците са гениални скулптори още от времето на Микеланджело.Същото е положението и с другите ни две надежди - Димитър Димитров и Тенчо Тенчев от Римини. Първият се махна като дете, вторият никога не е играл баскетбол в родината си.

Останалите? Те са на опашката за еднопосочен билет. Ще отлетят като бели лястовички. Или ще бъдат смлени от комплексарщината и посредствеността. Като Георги Боянов, който избра САЩ. Като Деян Карамфилов, от когото никой в Европа не подава по-добре. Георги Младенов е влязъл в мъжете на Левски 17-годишен. Дали Карамфилов, който е на 18, ще получи шанс? Хайде, да видим. Толкова дълго сме чакали, че вече не ни се вярва. Политиката на "сините" уж сочи именно в тази посока - налагане на младите, лансиране на българите.

При мъжете калта е до ушите. Колкото повече търкаме, толкова повече се омазваме. Шепата момчета във възраст, в която им е време да стъпят здраво, да са фактори, както в клубовете си, така и в националния, са жестоко обременени. Самочувствието им е смазано, защото работодателите им се държат с тях като с ратаи. Тикат им в устата трохите от масата, след което отварят широко долапа на баба и вадят от него най-вкусните сладка. Не може да оценяваш своите като трабанти и да се тюхкаш после, че не возят като мерцедеси. Лошото е, че всеки път щом си купиш мерцедес, после се оказва, че е с двигател на трабант.Трабантчетата пърпорят, смазва им се фасона, набива им се в ушите колко не стават и така, докато дойде ден, в който самите те вече си вярват, че вместо с ламарини, тичат с картонени крака. Играят като от картон в отборите си, после опаковат в картон и националния.

Няма по-убийствена вина от тази на безучастния съучастник. Този, който не натиска спусъка, но стои до пистолета. Този, който не забива ножа, но се оглежда в острието. Това е в пъти по-тежко криминално престъпление от самия атентат. Бил си там, гледал си и не си направил нищо да предотвратиш убийството. Агонията после е страшна. По-страшна от червеите, които плъзват, за да се хранят с разлагащата се плът.

Баскетболът ни агонизира и подвигът на шепа деца със смели сърца, които изумиха Европа това лято на европейските първенства за 16-годишните девойки и 18-годишните юноши, не бива да бъдат използвани като изтривалка. Трябва да се предадем, да отместим паравана, изграден така услужливо от тези невероятни момчета и момичета и да се покажем на светло.Малко ще ни е срам, а може и повече. Поне ще сме си признали и ще ни е олекнало.

Това, което досега спасява федерацията също не е повод за гордост. Журналистите ни спят, или угоднически се правят на заспали. Повечето не ги бива, но това го знаят всички, само не и те самите. Малцината, които могат, не искат. Защото са малко и знаят, че ревнат ли, току виж никой не ги последвал и покварената система ще ги помете, даже ще им насади вина. Живуркат си, пълнят си кутийките по вестници и сайтове, засичат минути телевизионно време и изключват микрофоните за свое собствено спокойствие. Не им трябват врагове, тъй като през живота си не са чували за Ервин Ромел. Не им минава през акъла, че вместо чест, носят угодничество.

Медийният комфорт на федерацията, клубове, треньори, съдии и играчи трябва да спре. Незабавно. В името на баскетбола. Да започнем да си задаваме въпросите очи в очи. Без страх и без отстъпване докато не получим отговор. Да не се страхуваме да питаме, да не се спотайваме по кьошетата, да не църкаме като мишки. Да се засрамим, че някой ни е дал шанс да упражняваме една от най-значимите професии като журналистическата.

Понеже мен не ме е страх, но прекалено дълго мълчах, защото наистина ми писна вечно да няма никой зад гърба ми, започвам да питам. Ще гледам в очите и ще чакам отговори. Мога само да се надявам, че няма да бъда единствената, макар че надеждата ми е крехка.

Кой разреши на Деян и Калоян Иванови да не играят в националния отбор? Кой провери истинското здравословно състояние и на двамата? Кой установи, че и Калоян, и Деян не са въобще в състояние по едно и също време да не участват в евроквалификациите?Момчетата не могат да бъдат упреквани. Те са отлични баскетболисти. Представят се силно в две от най-добрите първенства на Европа като италианското и испанското, да не говорим, че ACB лигата е може би №1 на континента. Характери са, не прощават и не знаят ход назад. Заради това така се надявахме, че това лято те ще поведат България към европейското.

Е, не пожелаха. Получиха разрешение да ги няма. Да бъдат зрители. Да бъдат коментатори на Евро 2012 по футбол. Да запалят малчуганите по баскетбола, подпомагайки благородно камп за деца. Да избират Мис Варна. Вината не е в тях. Вината е в тези, които ги погалиха по главите и одобрително поклатиха глави в съгласие. "Говорихме с президента и с треньора. Те казаха, че няма проблем." Точно и ясно. От тук нататък никой няма право да се сърди на близнаците, а отговорността ще носят разрешителите.

Всъщност, нямаше да има никакъв проблем с братята, ако Георги Глушков в ролята си на шеф на родния баскетбол бе събрал заспалата журналистическа паплач и бе обявил, че не очаква нищо в тези евроквалификации, освен младите да трупат самочувствие и опит, да се изгради нов отбор, да се види кой става и кой не. Да не бяхме говорили за класиране и по-важното - и през акъла ни да не минаваше, че ще помиришем финалите в Словения. Ето, това бе ход, който Глушков трябваше да направи. Тогава нито щеше да има нерви, нито напрежението да ни сковава като Пинокио, а момчетата повечето, от които не са си подавали носа по-далеч от вмирисаната НБЛ, щяха да си отдъхнат и да се надскочат.

Ако е вярно, че и треньорът е разрешил на Деян и Калоян, значи самият той е трябвало да си изиграе картите по друг начин, а не да отива сам на гилотината. Да поиска нулева година от федерацията, след като ще бъдем със състав, с който трудно ще постигнем целта. Всичко това обаче да се каже, да се изговори с истинските имена и точните думи. Не казвам, че отборът ни щеше да излиза с мисълта да губи. Казвам само, че никой нямаше право да натоварва точно този тим с болни амбиции. Момчетата си ги бива. Даже много. Изисква се време, търпение, такт и подход. Аврамов досега свиреше втора цигулка в националния и изведнъж решихме, че със супер сезон в Лукойл ще ни носи на гръб в квалификациите.

С изключение на Виденов, Костов и Върбанов, почти няма друг, който реално да е горял в истински битки в националния. Ако сме се заблуждавали, че с измисленото си първенство ще ги калим достатъчно, за да сме повече дори от анонимен до момента Азербайджан, значи не сме с всичкия си. Трима от петицата на азерите, които смело нарекохме индианци, играят в Турция. Турското първенство няма среща с българското. Няма и да има до тогава, докато отново не паднем под турско иго. Двама от тези трима са родени и израснали в Турция. Крилото Расим Башак има 8 сезона с Фенербахче в Евролигата. Таванът на нашите засега се простира до Балканската лига. Американците на Азербайджан играят в Реал Мадрид и Макаби Тел Авив, а третият не иска да помръдне по-далеч от Истанбул, защото като първите двама, отдавна е милионер. Ние пък сме джентълмени и докато раздавахме паспорти за общото благо, пропуснахме да подпишем с новите им притежатели договор, който да ги задължава да участват в националния отбор.

Не в парите е проблема, нито в паспортите.

Проблемът е в липсата на позиция. По-скоро в тоталната ни немощ да понесем отговорността, когато вземем решение. Пускаме близнаците да почиват, чудесно. Тогава не искам да слушам за напъване на мускули. Новите заслужават спокойствие и картбланш. Година, две, три. Колкото е необходимо. Българинът обаче е максималист. Той иска да побеждава, а като го бият, се чуди откъде му е дошло.

Ще бъде тъжно България да не отиде на европейско, защото тогава ще съжаляваме много, че не сме упражнили властта, поверена в ръцете ни. Толкова ли се страхуваме от Калоян и Деян, че не можем да им кажем: "Не". Очевидно, да. Страх ни е, даже сме умрели от страх. Да не би да се обидят и повече да не играят. Те и сега пак не играят. Изискваше се твърд подход, който може би щеше да е правилният. Не сте здрави? Колко жалко, момчета! Докажете ни, покажете ни. Прегледайте ги. Тогава вземете решение. Не се правете на великодушни пред тях, а зад гърбовете им да правите друго. Няма сила, която да ме убеди, че и двамата са еднакво контузени и еднакво нуждаещи се от лечение. Просто те не се делят, на единия не му се ходи да се бъхта без другия. Щом са успели да оцелеят самосиндикално в Европа, значи от това не се мре. Значи може. Въпросът е, че не искат, защото е по-лесно. Защото така им изнася. Никой не им изпрати повиквателни. Не ги предупреди, че ако не се явят, ще си носят дисциплинарни и финансови последици. Затова и сега никой няма право да говори за европейски цели.

Европейските цели си ги сгънете в задния джоб. Да даде Господ да се класираме след всичките мъки и цялата кал, в която газим и в която ни е добре. Тогава Деян и Калоян Иванови са длъжни да си вземат почивка и следващото лято. Ако имат морал, а те имат. Сърце също имат. Защото така ще бъде мъжки и ще бъде достойно. Докато те са гледали небрежно отстрани, на другите са им кървяли краката. Ако им е трудно да проумеят защо наистина няма да имат място в националния отбор на Евробаскет 2013, да питат Тодор Стойков. Стойков, който само преди година получи покана да се върне в държавния тим."Играе ми се, но нямам моралното право. Аз с нищо не съм допринесъл да ходя на европейско", звучи справедливо, нали?

И накрая, момчета. Много ви уважавам. Настръхвам при всеки ваш добър мач, защото вие винаги ще бъдете посланици на България пред света. Така се чувствам с всеки български спортист. Понякога обаче една изпусната в емоциите дума е в състояние да срути респект, граден тухла по тухла, честно, упорито, с възхита и с години.

Думите ви към Филип Виденов, който според вас, отклонявал вниманието от собствената си слаба игра като капитан, ме разочароваха. Не съм очаквала, че могат да бъдат изречени от интелигентни и големи мъже, каквито не се съмнявам, че отдавна сте. За всичко друго сте прави, но да риташ по кокалчетата колега и бивш съотборник, когато отлично знаеш и си изпитвал неговата болка, това е проява на лош вкус. Това е грозно, превръща ви в ниска топка и не ви отива. Ако бяхте поспрели за миг да се огледате по-далеч от собственото си его, нямаше как да ви убегне отвратителната гледка на деформираните глезени на капитана. Изпопадалите му нокти и бинтовани пръсти.

Да, Виденов е контузен. Не толкова сериозно, колкото вас, за да почива. Прави сте, не е във форма и играе слабо. Играе, защото знае, че България има нужда от него. България имаше нужда и от вас, патриоти такива.

Не се сърдете на Виденов. Той просто каза истината, която никой друг не посмя. Обиден е. Разочарован е. И не ви иска до себе си на готово. Защото сте бойци, а бойците не сядат на застлана трапеза. Вместо да се цупите като малки деца, бъдете мъже и му се извинете.

P.S. Никой не ви отрича качествата, възможностите, успехите. Но има една китайска мъдрост, която гласи: "Който се гордее с богатство и почести, сее семето на собственото си падение." Бъдете смирени и уважавайте околните.

Владислава Лазарова, в-к "ПРЕСА"