Баскетбол в будна кома

11-09-2012 15:59

Когато Люксембург ти вкара 95 точки, значи омаскаряването е пълно

България удари дъното в мъжкия баскетбол като се удави в най-преодолимата група от квалификациите за Евро 2013 - тази с Германия, Швеция, Азербайджан и Люксембург. Националите изиграха последния си мач, в който почти 40 минути сами държаха глави, положени върху гилотината. Накрая победиха Люксембург със 120:95. Срамът им обаче остана, за да нагарча в устите им всеки път щом си спомнят за този двубой.

На дъното ли сме? Когато „джуджетата“ от държавата джудже са ти вкарали 95 точки на чужд терен и са разигравали бездушните ти защитници като маймунки в зоопарка, значи отговорът е ясен. Болезнено сигурно е, че не само сме на дъното, но и от ужас копаем с лъскавите си кецове да проверим какво има под него.

Под него обаче няма нищо освен тиня. Тиня в закостенялата мисъл на федерацията и в безсилието на треньорите, в безхаберието на баскетболистите, които наред с изгубения респект бъркат свободата със свободия. Вината не е в тях, а в тези, които не са усетили непоправимия ход на собственото си компрометиране. Кучето скача според тоягата, но ръката, която трябва да въдвори ред, не смее да замахне. Защото знае, че най-бурния ефект, който ще предизвика, е прикрит смях по кьошетата.

Запитан преди началото на евроквалификациите кой ще понесе отговорността при провал, президентът на родната централа Георги Глушков отговори чистосърдечно: „Не съм мислил по въпроса.“

Е, сега разполага с предостатъчно време, за да го направи. Догодина 24 отбора ще участват на европейско първенство, но ние ще чоплим семки пред телевизионния екран.

Сред тях ще бъде и Швеция - прекият ни конкурент за второто място в Група Б. Само за справка: последният път, когато шведите играят на шампионата на Стария континент, е през 2003 г., и то не по заслуги, а защото просто са негов домакин.

Глушков се провали. Както и всички, в чиито ръце е поверен баскетболът ни. Може да се убеждаваме до догодина, че живеем в демократично време и че не ни отива да насилваме никого да облича зорлем екипа на България. Факт е, че народопсихологията ни е такава. Българинът е силен, когато вилицата е забодена здраво в гръкляна му. Особено когато става въпрос за колективен спорт. Всякакви цивилизовани опити за право на избор водят до едно и също място - на дъното. Там, където сами натикахме мъжкия си баскетбол.

„Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари“, рекъл Бай Ганьо, докато гостувал на Иречек. Та така и в баскетбола. Няма шанс да мислим като Бай Ганьо, а после да бием чело в стената защо са ни кални обувките. Няма как да се подиграваме на Азербайджан, защото преди десетина години сме стигнали до Баку с влак и сме ги убили от бой, а после те да не ни натрият носовете. България загуби от азерите по ред причини, но основната бе тази - грандоманското ни убеждение, че срещу себе си имаме банда анонимници на баскетболната карта на континента.

Анонимна оттук нататък ще бъде отново България. Жалко за усилията, коствали участието на отбора на европейските първенства през 2005, 2009 и 2011 г. Като изключим последното, където отидохме по служебен път, заради разширяването на формата от 18 на 24 участници, за останалите оревахме света. Струваше ни се позор да паднем от Полша, Литва и Турция през 2009-а и скроихме шапка на легендата Пини Гершон. Преди това пък му вменихме, че за доброто на българския баскетбол трябва да върне близнаците Деян и Калоян Иванови. Те се извинявали за нецензурните реплики, отправени към треньора, и повече нямало да правят така. Гершон клекна и ги върна. Това разката фамилията на отбора на първенството. Пречупи и самият него, а месеци след това, след като му обяснихме как не става, той ни даде свободно.

На негово място докарахме Светислав Пешич. Сърбинът дойде, изсмука и последните пари от протритите джобове на федерацията, изкара си приятно и накрая прие да води Германия, с която ни би два пъти в настоящите квалификации.

Сега си отива и Росен Барчовски. Оставката му бе в джоба два кръга преди края. Убеден е, че си отива за добро, и признава, че се чувства изчерпан. За да продължи по пътя си, човек има нужда от вяра, че е в правилната посока. И от съмишленици. В случая на Барчовски налице не е нито едното, нито другото.

Без селекционер, без капитан, без европейско първенство. С президент, който казва, че на всяка цена трябва да се вземат мерки, но който досега нееднократно е доказал, че не може, а и не обича да удря с твърда ръка.

Трябваше твърдост в казуса с близнаците и нежеланието им да играят в националния. Те може да са всякакви, но имат сърце и засегнат ли ги на чест, ще изядат паркета. Просто никой не седна и не им обясни, че поне единият е длъжен да играе. Като не желаят, ще си платят. Вече са големи играчи, прибират големи пари. Ясно, че мина времето, в което имаха интерес да са в държавния тим, но е вярно и че никой не е седнал и не е провел с тях точния разговор, с точните думи, които да проникнат в себелюбивите им душички.

Щом можем да имаме вагон с американци, на които да раздадем паспорти и някои от тях да наказваме за самоотлъчка от националния, ще упражняваме същата сила спрямо нашите. Мина времето на голия патриотизъм. Днес всичко се купува с пари. Дори мотивацията на спортистите ни. Никой не е казал, че трябва да ни харесва този стил на управление, но сме длъжни да опитаме. В противен случай ще продължим да служим за посмешище, както в неделя в Самоков. Националите разхождат фланелки, някакви джуджета от Люксембург правят мача на живота си, омаскаряването по байганьовски обаче е за всички.

Влади Лазарова, в-к Преса

Тагове: Европейски квалификации 2012 - мъже