Не е луд Бусета, че хапна от българската баница!

Баскетболът е спорт за интелигентни хора. Лилия Янкова е яркото потвърждение на това. Бивша национална състезателка, а по-късно дългогодишна журналистка във в. Дума. Може би отвратена от днешната журналистика, в която властва най-вече страха, тя се оттегли от всекидневната работа, но пък не може да се оттегли от голямата си любов – баскетбола. Следи от близо какво се случва най-вече у нас и тя е един от най-подходящите хора да си каже мнението по темата, която преди близо три месеца предложи на своите читатели Bgbasket.com: Какво спечели и какво изгуби българския баскетбол от престоя на Хосе Мария Бусета.

Сред многото иронии в живота ни е, че непрекъснато повтаряме едни и същи неща. Без резултат. В женския ни баскетбол сякаш се въртим в омагьосан кръг. Вече почти 20 години. След всяка неуспешна квалификация. И живеем със спомените от 1993 г., когато за последен път бяхме сред най-добрите. От тогава имаме няколко ръководства на федерацията, известен брой треньори с претенциите, че са най-добрите и много, много състезателки, обличали и събличали доброволно и не до там националния екип.

Факт е, че в цялата ни баскетболна история женският тим никога не е имал треньор чужденец, но и това му се случи. Няма нищо лошо, особено като виждаме, че в другата популярна колективна игра – волейбола, това се е превърнало в практика. Дали от идването на Хосе Мария Бусета в България някой е извлякъл лична полза - отдавна не е толкова важно. И понеже много хора се вълнуват не е ли по-добре треньорът да бъде българин, дори вече се чуват ентусиазирани гласове да е българка, наистина е време точно да се определи какви плюсове и минуси ни докара присъствието на Бусета. Защото най-лесно е да гракнем срещу испанеца, да викаме уууууууу до насита и да го обвиним във всички земни грехове. И какво от това? Ако сме честни ще си спомним много по-срамни представяния от това с Бусета, а тогава начело бяха утвърдени български треньори в не до там далечни години.

За последните 20 години не си спомням някой български треньор да е имал четиригодишен договор. Сериозен пропуск на федерацията. Особено при отбор, взет от кота нула. Испанецът получи сериозен четиригодишен мандат по негово настояване. Дойде амбициран, с желание, тръгна ентусиазирано с предимството на нулевата година, в която тимът ни нямаше никакви официални предизвикателства. Състезателките го приеха с респект, нещо което години не бях виждала към някой негов български колега. Обстановката през цялото време беше достатъчно ведра, а на всяка баскетболистка треньорът се помъчи да вмени, колко е важна тя за него. В националния това си е трудна работа, защото всяко момиче си има достатъчно самочувствие, натрупано в клубния отбор. Като цяло Бусета се помъчи да не показва пристрастия, но естествено, че и при него имаше изключения. Плюсовете обаче са до тук, независимо, че още на първата евроквалификация ако не беше онзи злощастен мач срещу Турция в Русе нещата щяха да се развият по друг начин.

Някои специалисти откриха грешки на испанеца в селекцията, в начина на игра на тима, в комбинациите, неадекватни решения по време на дадена среща. Това е въпрос на лично виждане. Истината е, че не става да живееш на няколко хиляди километра, да се довериш на друга оценка за качествата и дори за характера на тази или онази състезателка, да се мъчиш да угодиш на едни или други искания, да нямаш добър езиков контакт с всички баскетболистки, незнайно защо упорито да включваш опитна състезателка, която да търка пейката като млада резерва, да връчиш капитанската лента на момиче, за което не само десетина месеца преди това си се изказвал доста не ласкаво, но и да го превърнеш само в административен организатор, а не в истински водач на терена. Интересното е, че още от първия ден Бусета запя песента за млад и переспективен отбор, а тя бе подета в захлас и от някои български треньори за собствените им клубни състави. Обаче всички видяхме, че младостта не е предимство, а само застраховка и не случайно Амая Валдеморо на 36 години и с безброй контузии водеше и тази година Испания към поредни европейски финали.

На мен лично не ми стана ясно какво се опитахме да градим – млад отбор, без да го товарим с очакване за класиране поне на първата квалификация или тим, който да се хвърли и да покаже най-доброто, пък каквото сабя покаже. В един момент нямахме гард, появи се Ходжис, след това стана ясно, че ни липсва център, пък накрая се оказа, че цялата последна  квалификация играем без истински плеймъкър. А т.н. нови българки просто си взимаха паспортчето, изиграваха по няколко мача и после научавахме за непреодолимите им проблеми, които ги изваждаха от отбора.  

Сигурна съм, че Бусета не e от хората, които си тръгват ей така, без да им пука. Напротив. Той дори е доста амбициозен. Допускам, че рано или късно българската авантюра ще я определи като провал. Дори за него, психолога, четирите години явно се оказаха кратък срок да влезе под кожата на непознат нему народ. Защото и ние не сме лесни!

Сега се чуват бодри гласове, че имаме потенциал. Може, обаче са нужни много, много години да го видим реализиран този потенциал, който лично аз не съзирам по-високо от домашната сцена, с изключение на Златанова. Явно и този сезон главни действащи лица във вътрешното ни първенство ще бъдат чужденките и баскетболистките около и сериозно над 30-те години. Нищо ново. Дунав миналата година стана шампион благодарение на двете си великолепни американки Джонсън и Алън, плюс опитните Костова и Минкова, а Нефтохимик взе среброто с украинките Дорогобузова,  Дубровина и Соколан, като най-сетне до терена се докопа и Цанкова. И този сезон няма да е по-различен от миналия. Водещите ни треньори вече радостно обещават колко интересен ще бъде. Със скромните седем отбора, повечето бъкани от чужденки, докато в „убитите” от икономическата криза Италия и Испания шампионатите ще започнат с по над 70 отбора в по три дивизии. А ние ще продължим да кроим планове, сред които явно най-важния по значимост ще бъде кой да поведе бащина дружина при следващия напън към европейския Еверест.