Петкана Макавеева: Първо побеждавахме и после търсехме облагите (част първа)

Петкана Макавеева със синовете си

11-10-2012 15:06 | Мара Калчева

Легендарната ни баскетболистка празнува юбилей наскоро

Петкана Макавеева е играла баскетбол за отборите на Септемврийска слава Михайловград, ЦСКА, Академик и Левски Спартак. С националния отбор печели сребърен медал от олимпийските игри в Москва 1980 г, и бронзов – от игрите в Монреал 1976 г. Има още сребро от европейското първенство в Будапеща 1983 г. и бронз от европейското в Клермон Феран 1975 г. Големите й клубни успехи са с отбора на Левски – носител на КНК “Лиляна Ронкети” през 1978 и 1979 г, а през 1984 г. вдига и Купата на европейските шампионки. Сега Макавеева работи като треньор в Спартак-МВР. Нейните синове Стефан и Златин Георгиеви са баскетболисти на Левски.

На 4 октомври легендарната Петкана навърши 60 години. По случай юбилея голямата шампионка даде интервю, специално за bgbasket.com. Откриваме я след почивка в турския курорт Мармарис, която бившата националка си подари.

- Как се чувствахте сутринта на 4 октомври, когато си казахте “Днес съм на 60 години”?

- Аз съм човек оптимист и се чувствам като на 30 години. Мисълта ми, отношението ми е такова. Обичам живота, обичам децата, всичко. Не съм злобен човек. Затова в тоя ден се почувствах комфортно.

- Как го отпазнувахте?

- Заради приятели, които още работят, не празнувах на датата, а на следващия ден. Беше четвъртък и някои от близките ми можеха да не дойдат или да се притесняват, че са на работа на другия ден и да си тръгнат рано. Исках да стане купон. А ние, както играехме супер, така се и веселяхме. Затова направих купона в петък, на 5 октомври, в страхотно заведение. Бях взела дисководещ, Сунай. Весели ни до последно. Страхотно си изкарахме. То бяха танци. Заразихме и всички останали в ресторанта. Щом идваха да се хващат на нашето хоро, значи е било чудеесно. Припомнихме си добрите стари времена.

- Дойдоха ли някои от бившите ви съотборнички?

- Всички, които живеят в София. Само някои от провинцията не успяха да дойдат. И повечето олимпийки бяха тук – Надка Голчева, Дияна Дилова, Гергина Скерлатова, Мария Стоянова, Нина Хаджиянкова. Всички, които имаха възможност, защото Юлия Боянова пътуваше в чужбина, а Ваня Дерменджиева тръгваше за Русия същия ден.

- С какво ви помнят вашите съотборнички?

- Помнят, че съм много взискателна на игрището. Знаят, че когато аз съм в залата, няма седнали и уморени. Тренировката ще се проведе. Още навремето нашият треньор Иван Гълъбов, Бог да го прости, казваше: “И да ме няма в залата, щом Петкана е там, ще има тренировка. При нея няма мърдане”. На юбилея си припомнихме много случки. Например преди олимпиадата в Москва ни бяха качили в хижа на Витоша. През деня – жестоки тренировки. Слизаме до Бистрица и после нагоре. Езиците ни стигаха до петите. Треньорите си мислеха, че след тая умора няма да имаме сили за дискотеката. Ами ние слязохме в града и си направихме “трета тренировка” в дискотеката. Измисляхме си свои танци – с баскетболно придвижване, отскоци, пляскане на ръце горе. Народът гледаше нашите баскетболни танци и ни се радваше. Но всичко беше до 11 ч. вечерта и после се прибрахме, защото ни предстоеше олимпиада.

- Винаги сте била неуморна. Откъде толкова енергия?

- Може би защото съм селянче и от малка играех народна топка. През лятото играех навън от 9 ч. сутринта та докато залезе слънцето. Големи спортистки от София не ставаха. Софиянки си бяха глезени. Затова повечето национални състезателки бяхме от провинцията. Още в Монтана, докато учех в Икономическия техникум, бях момиче за всичко. Ако трябваше някой да участва на лека атлетика бях аз, на хандбал – пак аз, на волейбол, на баскетбол... Имах страхотна двигателна култура и това ми помагаше в спорта. В началото в Монтана мислеха, че съм волейболистка, защото играех страхотно и волейбол. Но аз се ориентирах към баскетбола. А като студентка във ВИФ шефът на катедра “Хандбал” Тотю Вълчев ме помоли: “Ела да играеш хандбал. Ти си готова националка”. Но отказах. За мен баскетболът е спорт №1 и не го сменям с друг. Това е игра, която изисква мисъл и бърза реакция – за части от секундата да вземеш правилното решение. Нямам нищо против другите спортове, но от баскетбола няма по-добър. Щом и в Америка е №1, не е случайно.

- Имате късмета да работите с най-добрите български треньори от миналото. Какво ви дадоха те?

- Най-важното е да попаднеш на добри треньори. В ЦСКА за една година бях при Людмил Катерински. Беше супер. След това в Академик бях при Кирил Семов. И той великан. В националния отбор ни водеше Иван Гълъбов. Играла съм при трима велики треньори, които оставиха златно поколение в българския баскетбол. Но пък и те попаднаха на момичета, които искаха да побеждават и обичаха баскетбола. Първо искахме да победим, да вземем призово място, а после търсехме облагите. Сега първо се пазарят: “Дай парите, па после, ако стане. Ако не стане – извинявай, не стана.” Или ония излезли “неочаквано” по-добри, или съдията бил виновен. По тоя повод си спомням една Универсиада (Световни студентски игри) в Мексико 1979 г. Играхме страхотно в груповата фаза, но мачовете бяха в мъничка зала като нашата “Сливница”. Няма място, щипат те и те настъпват от публиката, а краката им току в игрището. В малката зала скъсахме всички от бой. А великият отбор на Съветския съюз отпадна от финала. Ние станахме първи в групата и попадаме във финалната четворка. Леле, като ни вкараха в една огромна зала в Мексико Сити – изгубихме се. Едната тича в аут, другата – насам. Гълъбов, завалията, вика: “Айде бе, Пепо! Стреляй!” А аз му викам: “Тренер, аз не знам къде се намирам.” В такава безтегловност изпаднахме. Но куриозното беше, че преди финалите се събрахме и си направихме сметка – сега СССР отпдна, ние в най-лошия случай сме втори. Планирахме, събрахме ръководството и се пазарихме по колко пари да ни дадат. После обаче не можахме да бием нито един отбор в четворката, дори Канада и Куба, които победихме в групата. Така останахме четвърти. Явно с предварителни сметки не става. Разбрахме, че е важно да си свършим работата и после – каквото ни дадат. Тогава и нямаше кой знае какви награди, но бяха достатъчни за онова време. Дали коли, дали апартаменти. Вярно, че си ги плащахме, но ни ги даваха с предимство. А като тръгнеш по “Витошка”, всеки те познава. Сега сляза в центъра и почвам да се озъртам. Не смея и да погледна по витрините, че много скъпо. Хората – тотално променени. Вярно и ние сме остарели. Само в залата ни познават. А преди чувахме отвсякъде: “О, европейските шампионки! Олимпийските медалистки!” Хората бяха по-контактни, по-добронамерени. Сега ме е страх и да се озърна, да ви кажа честно.

- Забогатяхте ли от баскетбол?

- Не съм забогатяла, но имам прилично жилище. Родих си и си отгледах две дечица, въпреки кариерата в баскетбола. За Стефан ми помагаше свекървата. Но Златин си беше с мене в залата. Махах горната част на количката, за да го виждам и го оставях на метри от игрището. Свирках на Даниела, масажистката, да му даде шишето с водата или с храната. Затова и Златин е с повече баскетбол в кръвта – качества, усещане за играта. Добре, че Стефан израстна по-висок, та стана баскетболист. Пасна си на позиция център.

- Да сте ги карала насила да играят баскетбол?

- Не. Стефан беше ватерполист, шампион с ЦСКА. Но порасна много, стана 206 см, взе да гази по дъното на басейна, не може да плува. Тогава го взех в залата по баскетбол. Хванаха го двама треньори – Кочков и Лепичев – и го ошлайфаха. Влезе в спортната рота на Левски и дръпна покрай другите. И в квартала поиграйваше, в тия игрища - кафези дето ги заградиха пред блоковете. Така и Стефан стана баскетболист. А Златин само дето не го родих в залата.

Очаквайте продължение...

Тагове: Петкана Макавеева