Петкана Макавеева: Първо побеждавахме и после търсехме облагите (част втора)

Легендарната ни баскетболистка празнува юбилей наскоро, днес има имен ден

Петкана Макавеева е играла баскетбол за отборите на Септемврийска слава Михайловград, ЦСКА, Академик и Левски Спартак. С националния отбор печели сребърен медал от олимпийските игри в Москва 1980 г, и бронзов – от игрите в Монреал 1976 г. Има още сребро от европейското първенство в Будапеща 1983 г. и бронз от европейското в Клермон Феран 1975 г. Големите й клубни успехи са с отбора на Левски – носител на КНК “Лиляна Ронкети” през 1978 и 1979 г, а през 1984 г. вдига и Купата на европейските шампионки. Сега Макавеева работи като треньор в Спартак-МВР. Нейните синове Стефан и Златин Георгиеви са баскетболисти на Левски. Днес Макавеева има имен ден, а ние Ви предлагаме втората част от интервюто с нея (първата вижте ТУК):

- Вашите синове не се страхуват да стрелят, както бяхте вие навремето.

- Смятам, че е ген. Защото другите момичета се страхуваха да вкарват в решителните моменти, особено в квалификацията за олимпиадата в Москва. 25 отбора се борехме за 5 места. Като дойдеше решаващ момент в мача топката се прехвърляше като горещ картоф и всеки гледаше да я подаде на друг. Защото, ако не вкараш, ще те разкъсат. Тогава на три инфарктни мача трябваше да спасявам положението в последните секунди. Помня срещу отбора на Канада ни водят с 1 точка четири секунди преди края. Аз връхлитам, правят ми фал. Отсъждат ми два наказателни удара. Гълъбов взема прекъсване. Силвия ми тръска ръцете: “Ти можеш, ще вкараш”. Всички нещо ми говорят. Гълъбов не ми обръща внимание, говори си нещо с отбора. Заставам на линията и си казвам: “Поне първия да вкарам, та да има продължения”. А в залата – мъртва тишина, което е по-лошият вариант за мене. Защото ме насъскват, когато ме освиркват, когато ме дразнят и има шум. В тишината само сърцето ми блъска и си викам: “Край. Не вкарам ли, край”. Първия вкарах чисто. После си мисля: “Петкано, вторият е по-лесен”. Прас, при втория топката се върти около ринга и накрая влиза. Награбват ме, хвърлят ме във въздуха, журналисти скачат по масите, страхотна еуфория! Този мач ни беше най-важния, с него се класирахме на олимпиадата. Изживях го най-тежко. Цяла нощ след него ме боля главата, беше ми лошо и притеснено. Имах време вече да се уплаша. Докато на игрището бях  мобилизирана, после си виках: “Ами ако не бях вкарала? Имала съм късмет, че не съм изпуснала”. Защото повечето хора в такива напрегнати моменти изпускат. И във футбола, ако помните, Зико, и Сократес изпуснаха дузпи през 1982 г. на световното в Испания. На всички велики играчи се е случвало. Фаулът в баскетбола е като дузпата във футбола.  

И моите деца имат ръка. Златин можеше да вкарва по много, ама играта на Левски беше подчинена на това да вкарва Харпър. Като кадет Златин правеше по 30-40 тройки при Коконов в зала “Триадица”. Ама после се завъртяха нещата. Измени се целия баскетбол. Сегашните играчи не спазват нищо. Не можеш да видиш една комбинация. На заслон и контра заслон не се сещам сега как му викат. А то е измислено преди хиляда ходини още от Джеймс Нейсмит, основателя на играта баскетбол. Това е най-елементарното и най-ефикасното средство. Но съвременните треньори си мислят, че са открили топлата вода. Пик-ен-рол, мик-ен-рол,  ротации, а то е просто пивотиране. Ама да си трошат главите.

- А вие щяхте ли да се впишете в съвременния баскетбол, ако играехте сега?

- Може и да се впиша. Няма да ме притесни нищо. Примерно, ние правехме по три тренировки на ден на Спортпалас – преди закуска, след закуска и следобед последната ансамблова тренировка. Сутрин имахме надигравания по постове – аз със Снежана Михайлова, с трета, с пета на моя пост. Трябва да победя, за да бъда основен състезател. А в съвременния баскетбол една комбинация не могат да запомнят. Не знам и дали им дават кой знае какви комбинации. Навремето имаше комбинации как да ме освободят, за да хвърля от разстояние. Сега -  пик-ен-рол и всеки с главата напред. Като си пусна записи от наши игри сравнението не е в полза на днешния спорт. Уж сега се играе по-атлетичен баскетбол, ама ние навремето вкарвахме 78-80 точки средно на мач. Стигали сме и 100. Значи сегашните баскетболистки не са по-бързи, по-атлетични и по-вкарвачки от нас. Хем по наше време не се зачитаха тройки. Средно на мач вкарвах по 28 точки и както можех да стрелям почти от центъра, щях да имам по 35-36 точки на мач.

- Какъв е сега животът ви?

- Сега в моя живот №1 е моят внук. А също тренирам дечица на стадион “Раковски” към клуб Спартак-МВР. Не търся някакви големи резултати, защото родителите пращат децата да спортуват повече за здраве. Не ги включвам в състезания, защото не мога да събера 10 души за отбор. Едно има английски, друго ходи на френски. Иначе в Спартак-МВР ще има мъжки отбор този сезон. Боре Арсов събра млади момчета, които не могат да си намерят отбори. Има много качествени момчета сред тях. Осигури им добър спонсор. Печелят в контролите. Само една са загубили. Смятам, че догодина щеса вече отбор за елита.

- Защо не останахте треньор в Левски?

- През 2000 г. бях треньор на национален отбор девойки до 18 г. – хубавото поколение, което сега се реализира. Класирах ги на европейско в Полша. Казаха ми обаче от Левски: “Ако отидеш на европейско с националния, забрави за Левски”. А аз бях поела тези момичета, класирах ги, как да не ида на европейско с тях! Като се върнах ми връчиха заповедта за уволнение. Но тогава надделя и друг фактор – големият ми син, Стефан, отиде да играе в Лукойл Академик. Не се подчиних да си остана в Левски, а реших да ставам голяма треньорка.

- Играла сте и в ЦСКА, и в Левски. Нямаше ли някаква ревност между двата клуба?

- Ситуацията беше друга. Започнах в ЦСКА през 1969 г. и играх една година. След това кандидатствах, приеха ме във ВИФ (сега НСА) и преминах да играя в Академик. Според правилата, след като приключи следването трябваше да се върна в клуба, от който съм излязла. Върнах се в ЦСКА и исках да продължа там. Тогава шеф на “Спортни игри” беше полковник Нешев. “Другарко Макавеева, съжалявам, но ние ще закриваме женското направление”, ми каза  полковникът. А вече бях известна, голмайстор и два пъти шампион с Академик, националка.  Реших да го сплаша: “Аз пък сега ще ида в Левски и ще видите какво ще стане.”  Но те закриха женския баскетбол в ЦСКА и изобщо не ме спряха да отида в Левски. Много културно се разделихме. Късмет. Точно с Левски станаха суперуспехите – два пъти носителки на Купа “Ронкети” и европейски шампионки. Там ми мина най-хубавата част от кариерата.

-  Феновете как се отнасяха към вас?

-  О, те много ни обичаха. Следваха ни навсякъде из страната да ни гледат. Скандираха: “И сте най-красиви, и сте най-добри!” В Перник имахме проблеми с публиката. Хвърляха тояжки, монети... Милицията уж гледа, а аз съм се връщала с пукната глава от Перник. Накрая се принудиха да ни пращат с пилотни коли и с тях да ни прибират. И перничанки имаха добър баскетбол, и те искаха да печелят титли и купи. Много се работеше по клубовете. Не знаеш кой ще стане шампион в първенството. Само в София имаше пет отбора, а равностойни бяха още Марица, Миньор Перник, дори Силистра и Варна. Но ние бяхме много над останалите.

- А с баскетболистките на Миньор, като Пенка Методиева, имахте ли някакво съперничество в националния отбор?

- Бяхме много близки и се разбирахме. Те не бяха виновни, че по трибуните има изверги. Ние и сега си поддържаме добри отношения. От време на време си правим сбирки перничанки идват в София. Пловдивчанките също – и Пенка Стоянова, и Ангелина Михайлова... То вече никой не ни познава, но ние се знаем и си живеем добре.

- На колко месеца стана внучето?

- На 11 месеца. Сега прохожда и почти всеки ден го водя в парка. Навела съм се и вървя с него. От време на време сядаме, че бабата кръста я боли. Тия деца са много отворени. Гледа като възрастен и всичко разбира. 

- Сега наистина е много рано, но ще насочите ли внучето към баскетбола?

- То си хваща топката, подава ми пасове. Викам му: “Стреляй, бабо” и то мята нагоре с две ръце. Да е жив и здрав, ще се насочи към спорта. Защото и снаха ми е била спортистка. Детето вече го водят по залите. Ще стане баскетболист, стига да иска.