Уил Уокър: Господ ме обича, щом ми е пратил треньор като Георги Младенов

В неделя Берое нанесе сериозен удар в Булсатком НБЛ, след като победи Черно море Порт Варна с 94-80. Мачът ще се запомни с трипъл дабъл на американеца Уил Уокър (19 точки, 12 борби, 10 асистенции) – негов първи в професионалната му кариера.  Гардът играе силно, откакто от началото на сезона.

Уил израства в 73-хилядното село Болингбрук, щата Илинойс, на 30 минути път от Чикаго. Син на бивш баскетболист, за него е съвсем в реда на нещата още едва проходил да хване баскетболната топка. „Това правеха всички деца в квартала. Играехме от сутрин – до вечер. Баскетболът ми е в кръвта. Не мога да си представя, че бих могъл да се занимавам с нещо друго“, разкрива Уолкър.

Уил Уокър завършва гимназия в Болингбрук, след което преминава в университета Де Пол в NCAA. Като гимназист е класиран под №13 в ранглистата на най-талантливите гардове в цялата страна от авторитетния сайт scout.com и №78 измежду връстниците си в САЩ, според друго престижно издание – rivals.com. За почти 100 мача в колежа има вкарани над 124 тройки. В 42 двубоя с екипа на Де Пол прави дабъл дабъл. След трудни първи две години е неизменен титуляр в предпоследния (2008/2009) и последния сезон (2009/2010) в университета (16,2 точки средно на мач). През зимата на 2011 г. подписва с литовския Алита и започва професионалната си реализация в Европа. В Берое от есента на 2012 г. В 15 мача записва средно по 14,1 точки, 7,0 асистенции и 5,0 борби.

- Уил, честита нова година и честита победа. Как се чувстваш в Берое и свикна ли с живота в България?

- Благодаря, тук ми харесва. Градът ми допада много, благодарен съм за подкрепата, която срещам от треньора, съотборниците, феновете, които ни подкрепят, независимо дали бием, или падаме. Не успях да се прибера в САЩ за Коледа и Нова година. Прекарах празниците в Стара Загора. Не мога да кажа, че ми беше особено празнично, но не бях самотен. Времето в почивните дни мина в компанията на моите приятели и сънародници от отбора Мич Картър и Реджи Холмс.

- Берое започна годината в НБЛ в ролята на аутсайдер, но постепенно тимът набира скорост и самочувствие. Докъде се простират твоите амбиции и амбициите на клуба?

- Нямам нищо против да ни подценяват, да смятат, че сме аутсайдери. Мен това не ме интересува. Напротив. Мотивира ме допълнително и мен, и останалите от отбора. Единственото, от което се вълнувам, е да побеждавам. Излизам на терена и няма значение, срещу кого играя – трябва да се борим, да дадем максималното, на което сме способни като колектив и като индивидуалности за момента. Във вашата лига виждам много талантливи момчета, но никой от тях не ме респектира чак толкова, че да се страхувам от него и да не искам да го срещам в залата.

- С кое ти бе най-трудно да свикнеш тук?

- Нямах проблеми с адаптацията. Преминах този период твърде леко. Тормози ме само езиковата бариера, защото българският е направо ужасен за учене. Около мен хората говорят английски, така че и това не бе особена пречка при идването ми в Берое. Освен това, за мен е въпрос на чест и явно съм адски късметлия и Господ ме обича, щом имам възможност да работя под ръководството на треньор като Георги Младенов. Отлично зная, че е легенда и е бил голяма работа едно време. Блазе на хората, които са играли редом с него. Чувал съм какви ли не истории от съотборниците си с участието на треньора, а някои от тях дори самият той ми ги е разправял. Вярвам, че през втория полусезон Берое ще покаже още по-солидно лице в НБЛ.

- Като дете, родено в близост до Чикаго има ли смисъл да те питам на кой отбор от НБА симпатизираш?

- Разбира се, че на Чикаго. Булс са моят отбор завинаги.  Израснах с образа на Майкъл Джордън, който е №1. Сега обаче съм раздвоен между двама, които много харесвам като стил на игра – Коби Браянт от Лейкърс и Крис Пол от Клипърс. Докато растях обаче имах само един герой и това бе татко (б.а. Томас Уолкър е бивша звезда в колежанската лига на САЩ). Той бе моето най-силно вдъхновение. Никога не отказваше да поиграе с мен, независимо, че е имало моменти, в които е бил изморен след тежък работен ден. Не го помня като баскетболист, но хората, които го познават, постоянно ми разказват за неговите състезателни години. Представям си го и се стремя да бъда като него. В негова чест нося и №30 върху фланелката.

- Кое ти помогна най-много да развиеш собствената си игра?

- Това, че докато растях, играех задължително с по-големи от мен на възраст момчета, по-здрави физически, по-високи от мен. Това ми даваше амбицията да се развивам, да работя здраво, за да ги настигна и да стана по-добър от тях. Вярвам, че когато човек се труди, няма какво да го провали по пътя, който сам си е избрал. Изпитал съм го на гърба си. От дълбока резерва и тежка адаптация към изискванията на треньора през първите две години в колежа, аз се превърнах в лидер на тима, водех по играни минути в цялата конференция Big East, която сама по себе си е №1 по конкуренция и престиж в NCAA. Закачаха плакати с лика ми по билбордовете в Чикаго, така че съм видял и двете страни на медала.

- В гимназията обаче си бил истинска сензация?

- Нещо такова. Поставяха ме в челото на всевъзможни класации за цялата страна в моята възраст. Бях щастлив, защото се радвах на всеки мач на подкрепата на семейството и приятелите си. Това ми даваше увереност в собствените сили и в това, че един ден баскетболът ще бъде моя професия. Усещах се така, че нищо не е в състояние да ме спре. Мога да се адаптирам навсякъде и да играя навсякъде. Нямах търпение да се дипломирам и да продължа с професионалната си кариера.

- Какво си пожелаваш?

- На мен и на всички мои приятели, семейството ми, феновете, момчетата от отбора, на всички хора пожелавам страхотна година и много, много здраве през 2013-а.