Полина Цекова: Бих работила за българския баскетбол, но сякаш няма желание да се използва опита ни

Таланти има, но трябва много да се работи по школите, казва легендарната ни баскетболистка

Малцина от днешните млади баскетболистки за съжаление са чували за Полина Цекова, а пък със сигурност никоя от не я е виждал как играе. За още по-голямо съжаление обаче единствената българка с шампионски пръстен в WNBA предава своя опит далеч от страната ни – във Франция. Там тя води три тима, като единият е мъжки. По този начин тя е една от малкото треньорки, дори в световен мащаб, която е начело на мъжки тим. BGbasket.com се свърза с нея, за да разкаже малко повече за работата си, за болката си, свързана с любимата игра, и за щастието в живота й, наречено Емма. Вижте и втората част на интервюто с легендарната ни състезателка (първата четете ТУК):

- Успявате ли да следите женския баскетбол в България и какво е мнението Ви за тазгодишното първенство?
- Първенството го следя само по пресата. Нямам много информация за него, но успявам да следя само българките тук във Франция. Миналото лято гледах един мач на 18-годишните националки и видях, че талант има, но само това не стига.

- Вашето мнение за назначението на Георги Божков начело на националния отбор за жени, той ли бе правилният избор?
- Мисля, че след успехите в Русе Георги Божков е най-доброто решение. Дали обаче ще успее да събере всички състезателки и да направи амалгамата между тях е друг въпрос, но му го пожелавам от все сърце. Говоря си често с треньори от тукашната лига и всички с носталгия говорят за женския национален отбор на България от онези времена. Дори един ми каза, че е наблюдавал един девически отбор миналото лято и е видял баскетбол още от онези години. Той ми каза "Вие стоите на едно място. Баскетболът еволюира, не е като едно време." Аз му отговорих, че нямам идея какво става, но има нещо. Не искам някой да се обиди, просто споделям какво ми казаха. Видяхме сега докъде стигна френският отбор, който ние навремето биехме с 30 точки. Самата аз потърсих контакт с федерацията преди две години и предложих моята помощ поне за работа с центровете. Дори имахме насрочена и среща, но никой не дойде. Защо стана така и до днес не зная. Явно според тях няма какво да дам. Исках да споделя малко от моя опит в родната ми страна. Но… Обърнах страницата. Затворих книгата!

- Вие бихте ли се върнала някой ден да работите за българския женски баскетбол и въобще какво бихте препоръчала на родната федерация?
- Бих работила за българския баскетбол, но не и да се върна да живея в страната. Не че не обичам родината си, но Ема е родена във Франция и животът й е тук. Аз исках да помогна, защото през лятото нямам никакви ангажименти тук, а зная, че по-голямата работа с националните гарнитури е именно тогава. Затова и предприех този контакт с федерацията, но вече споделих как завърши той. Не мога да разбера защо, имам чувството, че няма желание за допир с нашия опит, но както и да е. Надявам се, че българският баскетбол постепенно ще излиза от тази криза и, че Жоро и Тити ще успеят. Защото таланти има! Следях и изявите на юношите на Любо Минчев и се вижда, че той работи добре с тези деца. Надявам се на следващото Европейско първенство женският отбор да е в елита. Трябва обаче много да се работи по школите. Бъдещето на един клуб е в неговите различни формации. Така е и за националните гарнитури. Много е важна работата в клубовете, а тя е една голяма верига, която тук във Франция е добре оплетена...

- Следите ли какво става в родния Плевен и виждате ли някой ден нещата да се оправят и там?
- За Плевен да, следя и виждам, че има финансови проблеми, които и тук започват да се усещат. Нещата биха се оправили ако се намери един спонсор, но откъде? Може би трябва малко повече помощ и от Общината. Видях, че има проект за нова зала и дай Боже да стане, защото стига вече с тези молове. Децата, нацията като цяло имат нужда от спорт, а не от млади хора, които си губят времето на игрални машини. Трудно е да се работи в такава обстановка. Виждам, че има момчета, които са верни и са все още там. Мисля си за един Илия Станков например. Запалянковците и те са верни, дори и когато не видят хубав мач.

- С Ваши колежки правите кампове за деца във Франция. Как се чувствате, когато работите с децата и как Ви се струват те?
- Кампът в Тур стана традиция. През април ще бъде петото му издание, а там заслугата е изцяло на Деси Ангелова, защото тя върши черната работа - организацията, записванията, екипите. Ние останалите идваме на определените дати и всичко е наготово. Събираме се страхотен екип. Много се изморяваме, но работим в страшен синхрон, а децата са си деца. Има и талантливи, има и такива, които не са. Някой ги познаваме от четири години и виждаме, че стават малки мъже. Те работят постоянно и искат все повече и повече. Стана традиция и мачът, с който кампа завършва и треньорите играем срещу децата. Миналата година ги бихме с 2 точки, но не зная през тази как ще завършим.

- Какво си пожелавате за 2013 година?
През новата година си пожелавам здраве! Преди осем години загубих родителите си заради заболяване от рак. Аз поех финансово лечението, но нищо не стана. Можеш да имаш всичко на света, но нямаш ли здраве си за никъде. Заедно със здравето ако има и малко късмет ще е още по-добре.
С моята малка Емма, която се променя всеки ден и става едно хубаво младо момиче, го пожелаваме на всички в България!