Петко Маринов: В живота си обичам две неща - баскетбола и семейството ми*

28-01-2013 08:59

Петко Маринов е роден на 11.06.1949 година в Бургас. Започнал е спортната си кариера като състезател в местния баскетболен клуб Ботев. С него става републикански и балкански шампион. След това две години е шампион на България с Академик (София). С ЦСКА е двукратен първенец на страната и пет пъти носител на купата на България. Два пъти е играл на полуфинал за купа Европа. Има 150 мача за националния ни отбор по баскетбол, с който се е класирал на пето и шесто място на европейските първенства в Белград и Лиеж. Треньорската му кариера започва в ЦСКА. С този отбор става три пъти шампион и четири пъти носител на купата на България. Три години работи като треньор във Франция. Прибира се у нас и печели купата на България с Компакт Димитровград. С мъжкия тим на Лукойл Академик е шампион и два пъти носител на купата на страната, печели и трофея от Южната конференция на Европа. След завръщането в родния Бургас е треньор на женския баскетболен Лукойл Нефтохимик. Извежда го до пет шампионски титли и три купи на България.

- Г-н Маринов, имаше ли тръпка преди няколко дни, когато влязохте отново в залата на ЦСКА?
- Бях трогнат, не мога да ви опиша какво почувствах. В тази зала съм играл стотици мачове, както и два полуфинала в Европа. Благодаря на феновете за подкрепата. Бях взел със себе си и двамата ми внуци, за да видят къде е играл дядо им.

- От няколко години няма баскетбол в ЦСКА. Какво е на сърцето ви?
- Сякаш съм загубил част от живота си. ЦСКА за мен е половин живот, червената фланелка е нещо свято. Това не са клишетата, които използват сега спортистите. Аз съм роден и закърмен цесекар, баща ми беше голям цеденевист, обичаше онзи отбор на Гацо Панайотов, Ването Колев и всички виртуози. Аз затова и избрах да играя в ЦСКА, на мен това ми е сърцето. С червения потник съм прекарал повече от 20 години – като състезател и след това като треньор.

- Новата зала носи името Румен Пейчев. Какво загубихте, когато той си отиде от този свят?
- Не само аз, всички загубихме един почтен и честен човек. Той беше професионалист, много коректен и истински приятел. С него съм юношеския национален отбор, после заедно преминахме от Академик София в ЦСКА. Толкова истории мога да ви разказвам, че...Навремето спеше с баща ми на едно легло, когато дойде да играе в Бургас. Помагали сме си винаги, след това бяхме тандем в ЦСКА и Лукойл Академик. Онзи ден, когато трябваше да прочета словото за Румен Пейчев, едва се сдържах да не се разрева.

- Покрай щастливия баскетболен ден се случи и нещо неприятно, фенове на ЦСКА и “Левски” се биха пред стадиона... (прекъсва ме и казва с повишен тон).
- Искам да апелирам, момчета, спрете. Млади сте, не погубвайте живота си. Защо се избивате, няма смисъл от подобно нещо. Може да не се харесам на много привърженици, но ще кажа – винаги съм уважавал вечния съперник. Аз така съм възпитан, да уважавам и приятели, и противници. Така се опитвам да уча и двамата ми внука.

- Агресията сред феновете се предава и при треньорите.
- Затова искам да говорим повече. Казвам го директно, както го мисля. Някои наставници преиграват, опитват да се харесат на феновете. Защо, няма смисъл от подобно нещо. Ако не си агресивен, по-малко треньор ли си?! В последните години вместо да работим и да повишаваме качеството на баскетбола, ние го обърнахме на едно състезание, кой е повече от другия и кой може да надговори другия. Гледам в последно време все повече се увеличава и расизма. Кому е нужно, защо трябва да има обиди.

- Защо в България разчитаме повече на чуждестранни треньори и състезатели, а в същото време никой не ни иска в чужбина?
- Като че ли има едно подценяване към нашите кадри. Собствениците на клубове посягат към по-лесното, да вземат чужденец, с който мислят, че ще има лесни успехи. Това обаче не е гаранция. От друга страна самите наши треньори все повече намаляват. Младите не виждат перспектива в професията, защото днес си на работа, утре не си. Как да станат треньори, когато нямат сигурност. Ето, сърбите, например. Те правят голям бум в спорта и ние взимаме треньори от там. А някога ги учехме на баскетбол, те самите го признават. Нас обаче ни подценяват, гледат като че ли с пренебрежение на нас. Така е и във футбола, и във всички спортове, взимаме отвън, а нашето ниво пада и не можем да се котираме в Европа.

- Виждате ли следващия Петко Маринов-Майстора?
- (смее се). Факт е, че всяка година вадим добри и талантливи млади момчета. Сега много ми харесва Христо Николов-Гларуса. Той играе със стръв, хвърля се на игрището, напомня ми на мен. Преди време, когато се появи Георги Младенов -виждах нещо от себе си в неговия начин на игра. Въпреки че е от “Левски”, много го уважавам, винаги съм твърдял, че е един от най-големите ни баскетболисти.

-От какво побеляват косите на Петко Маринов – годините или ядовете в баскетбола?
- Ще ми се да е от възрастта. Много години обаче прекарах в любимата ми игра. И винаги бях в отбори, на които целта беше да спечели шампионската титла. Така беше и като състезател, и като треньор. Със сигурност и стресовата обстановка ми е повлияла. Тежко преживявам загубите, но винаги търся вината първо в себе си. Гледам записи, връщам лентата, къде сме можели да играем по-добре, как е можело да стане по-успешно.

- Идвало ли ви е да зарежете баскетбола?
- Не мога да си кривя душата и да казвам, че не е имало такива моменти. Естествено, че е имало, но...ако напусна баскетбола, мисля, че ще умра, приключвам директно. Не мога да бъда извън системата, това ме крепи.

- Помните ли първия си баскетболен мач?
- О, връщате ме много години назад. Сигурно е било в ученическо състезание, навремето имаше силни междушколни двубои. Първият ми по-ярък спомен е от един мач срещу Макаби Тел Авив. След края на срещата израелските журналисти попитаха треньора, дали би взел някого от българските баскетболисти. А той отвърна: “О, ние обръщаме лице към Америка, там търсим попълнения. Но много ми хареса младият Маринов.” Тези думи се запечатаха в съзнанието ми.

- Бил ли сте близо до трансфер в чужбина?
- Да, няколко пъти имаше оферти към мен и Румен Пейчев. След една олимпийска квалификация в Амстердам един чех-невъзвращенец ни предложи да играем за Руан. После ни искаха в Австрия, Италия, но нямаше как да стане.

- Властите ли не позволяваха?
- Естествено, нямаше как да отидеш в чужбина. Ако го бяхме направили, за семейството и роднините ми тук, в България, щеше да стане кошмарно. Има обаче и нещо друго, аз никога не съм искал да играя навън. Обичах ЦСКА и бях щастлив, че играя за този отбор.

- Ползвахте ли се с привилегии по времето на комунизма. Много хора твърдят, че спортистите в ЦСКА сте били галениците на властта?
- Не мога да се съглася с подобно нещо. Само ще ви кажа името Борис Велчев и как той се отнасяше към Левски. И спирам дотук. Няма значение какво е било, но и в двата клуба се работеше страхотно. Дисциплина, ред, отговорност. При нас е имало поощрения, наказания, строеви прегледи, всичко. Още помня как ни строяваха пред стадиона и минаваше някой висш военен на проверка. Един път бяха наредили футболистите, а един генерал вика на Петьо Жеков: “Петьо, пак си опънал униформата, май си надебелял.” А той отговори: “Другарю, генерал, ако отслабна с 1-2 килограма, няма да мога да вкарам топката във вратата.” Уникален футболист беше Петьо.

- Когато ЦСКА губеше от Левски, какво ви беше на следващия ден?
- Ще ви разкажа една случка. Играхме един мач в залата на “Армията”. Оставаха няколко секунди, ако вкарах, биехме. Изложих се, не успях. В този мач реализирах...40 точки, а Голомеев вкара 42. След края той влезе в нашата съблекалня и ми каза: “Пеца, днес резултатът е 2 за мен.” Почувствах се все едно гръм ме удари, а бях вкарал 40 точки. На следващия ден не минах през централния вход на “Армията”. Там имаше пейки и всеки ден седяха по 80-100 привърженика. Прескочих оградата, минах покрай стола и така в залата. Срам ме беше да се покажа, бяхме загубили от Левски. А днес какво правят, падат и след мач се смеят все едно нищо не се е случило. За мен мачовете с Левски бяха нещо повече, надскачах собствените си възможности.

- Как заиграхте в ЦСКА?
- Случи се след лек скандал в Академик. В един момент не играех, треньорът каза на мен и Румен Пейчев, че не ни познава. Той тъкмо се беше върнал в Академик. А аз съм чешит характер и му казах, че щом не ни познава, напускаме. Той обичаше да говори в стихотворна форма. Един ден ме попита: “Ти кой герой го играеш?”, а аз му отвърнах: “Странджата”, взех си багажа и си тръгнах. Така преминах в ЦСКА.

- Колко медала сте спечелил, пазите ли ги някъде?
- Не, нямам специален кът, в който да редя купите. Над 30 трофея имам като състезател и треньор. За сребърни и бронзови медали не говоря, за мен те не съществуват. Сега стоя в хола вкъщи и гледам една снимка, на която сме аз и Ицо Стоичков. Видяхме се на представянето на биографичния му филм в Бургас. Около 600-700 души дойдоха да го посрещнат в киното, аплодираха го, скандираха името му. Аз стоях отстрани, а когато ме видя, веднага дойде, прегърна ме и фоторепортерите веднага ни снимаха. Така стана и тази снимка. За мен това е по-важно от кът с медали.

- Споменахте Стоичков... (прекъсва ме).
- Това момче е толкова благородно, честно, винаги съм му се възхищавал. Трогнах се, когато дойде при мен и си спомнихме стари истории. “Бате Пеца, помниш ли как ме пазеше да не ме бият в ЦСКА”, ме попита Ицо. И тогава се сетих, че като по-млад идваше при мен и ми викаше: “Бате Пеца, всички искат да ме бият.” Питах го, защо, а той ми казваше: “Ами как, аз идвам от Харманли, най-малък съм, искат да ме бият.”

- Съпругата му Марияна права ли е, когато казва във филма, че единствено в България не го обичат?
- Не мога да разбера защо не уважаваме и обичаме легендите си. Той освен, че е най-известният български спортист е толкова добър, честен мъж. Хората не могат и явно не искат да направят разликата между агресивността на терена и извън него. Как няма да избухва, като във всеки един момент той очаква някой да го провокира.

- Ще се върнете ли един ден в ЦСКА?
- Сърцето ми винаги ще остане в този отбор. Вече 11 години работя в Лукойл и няма да бъде коректно към хората, които ми дадоха възможност да работя. Но както един мой колега – Стойчо Младенов, казва, на ЦСКА никога не се отказва.

- Внуците ви ще тръгнат ли по вашите стъпки?
- Надявам се. По-големият започна да тренира футбол в ЦСКА. След това сам се отказа. Заведох го на мача онзи ден при откриването на залата и се запали по баскетбола. Малкият е страхотна виелица, може да стане от него спортист. Не случайно ги заведох в залата, отидохме и до музея с купите, за да видят какво е ЦСКА. Опитвам се да ги закърмя с тази любов, която баща ми е предал на мен.

- Как се отплащате на близките заради баскетбола?
- В живота си обичам две неща - баскетбола и семейството ми. Ето, сега, когато говоря за внуците си, почти се разплаквам, толкова ги обичам. Благодаря на всичките ми близки, че през годините са били до мен и винаги са ме подкрепяли.