Поли Цекова: Държа в кашон шампионския си пръстен от WNBA

19-03-2013 09:59 | в-к Преса

Полина Цекова е единствената българка, ставала шампионка в женската НБА. През 1999 г. 196-сантиметровата плевенчанка печели титлата отвъд океана с „Хюстън Кометс“. На 30 март в „Арена Армеец“ тя ще бъде и единствената жена на терена в Мача на звездите. Цекова ще облече екип редом до бившите зведи от мъжката НБА Денис Родман, Алън Айверсън и Мъгси Богс. Днес 44-годишната носителка на купа „Ронкети“ с Тарб работи като треньор на отбори от деца – до мъже и жени във Франция.

- Поли, помниш ли как започна за теб твоята американска мечта?

- През 1998 г., след много силен за мен сезон с Тарб във Франция и в Eвропа, бях избрана в драфта на НБА. Бях избрана от шампиона Хюстън, но не заминах, поради лични проблеми. От Кометс не се отказаха и ме поканиха да им гостувам за Коледа. Отидох, хареса ми и следващото лято станах част от отбора. Мина дълго време преди да си дам сметка какво означава да съм единствената европейка, при това с бял цвят на кожата в т. нар. списък „Недосегаемите“. Всеки отбор в НБА го изготвя. Той включва имената на шест баскетболистки с гарантирани до края на сезона договори. По никакъв начин не могат да те освободят преждевременно. Вътре бях редом до едни от най-големите имена в женския баскетбол – американките Шерил Суупс, Тина Томпсън, Ким Перот и Синтия Купър – олимпийски и световни шампионки със САЩ, бразилката Жанет Арк.

- Едва ли са те приели с отворени ръце. Особено в НБА – запазената територия за американските звезди. Как се наложи?

- След месец и половина жестока битка с расизма към мен от страна на тъмнокожите в отбора бях си стегнала багажа да се връщам във Франция. Тогава ме спря бащата на дъщеря ми Емма – Ерик. „Поли, остани и им покажи на какво е способна една българка.“ След като чух това изречение от него по телефона си казах, че ще стисна зъби и че няма да търпя никого да ми се качи на главата. Треньорът ме сложи в стартовата петица на тима и това не се прие добре от останалите. Не можеха да се примирят, че вместо американка, аз съм единствената чужденка, която започва мачовете. Започнаха да ме тормозят. Един ден ми прикипя и проведох неприятен разговор с Шерил Суупс в съблекалнята. Обясних й, че не ми пука нито за нейната, нито за заплатите на другите примадони, че могат да си сменят къщите и колите всеки ден, но към мен ще подхождат така, както аз към тях – с уважение. Още на другия ден получих покана от нея за приятелски шопинг в мола. Така стопихме ледовете и цветът на кожата ми вече спря да бъде трън в очите на съотборничките ми.

- Как се адаптира към американския начин на живот?

- Натоварванията в лигата бяха чудовищни. Тренирахме по три часа сутрин и три часа вечер. Единственото, което имах сила да направя като се прибера, е да се строполясам в леглото. Оцелях с много инат. С постоянна битка и жажда да докажа, че само, защото са родени отвъд океана, това не значи, че американците са повече от нас – и като хора, и като спортисти. От Щатите пазя невероятни спомени. Никога няма да забравя кавалерския жест на Чарлз Баркли – суперзвезда в НБА, но уникален джентълмен. Преди всеки мач ни пращаше кошници с рози – персонално за всяка състезателка, с картичка и с пожелание за успех.

- Коя е най-комичната ти история от престоя в Хюстън?

- Е, нея я знае цял свят (смее се). Сблъсъкът ми с Шак (б.а. високият 216 см център Шакил О’Нийл)! Имаше ресторант, в който обядвахме и мъжкия, и женския отбор на Хюстън. На мъжете предстоеше мач с Лейкърс. Излизам от там, обръщам се и в този момент се удрям в огромно туловище, на което съм на нивото на гръдния кош. Вдигам глава нагоре и виждам широката усмивка на Шак. Смотолевих едно „Здрасти, как си“ и се скрих на бегом в съблекалнята. Бях бледа като платно, съотборничките ми решиха, че съм пред колапс. Аз и наистина бях, защото никога преди, а и до ден днешен не съм срещала такава чудовищна канара от мускули.

- За въздушния купон с друго НБА величие Скоти Пипън обаче се носят легенди...

- Жестока емоция ми донесе този човек! Качвам се в самолета, за да се прибирам към Европа, вече като шампионка с Хюстън. Бях последния пасажер, който не бе заел мястото си. Никога няма да забравя хората, които станаха на крака и ме аплодираха. Разплаках се. Настана суматоха, всеки искаше снимка и автограф. В този момент към мен се приближи стюардесата и каза, че имам покана от г-н Скоти Пипън да му правя компания в бизнес салона. Притесних се, но отидох. Той се бе запътил към Барселона с агента си. По това време Скоти играеше в мъжкия отбор на Хюстън и се знаехме, но никога не сме били чак толкова близки. Почерпи ме с шампанско, за да полеем във въздуха титлата на Кометс. От капитана на самолета също получих специален подарък – червено вино, реколта 1988 г. Върху етикета му беше написал: „За спомен на Поли Цекова от един незабравим полет.“ Отворихме виното с мъжа ми Ерик няколко години по-късно, когато се прибрах у дома с новородената си дъщеря Емма.

- Къде държиш шампионския си пръстен от Хюстън?

- В кашон, у дома във Франция. За мен той е хубав спомен, но е част от миналото, а аз не обичам да се обръщам назад. Гордея се, но днес повече му се радва и все по-често го заглежда Емма. Веднъж детето ми каза: „Мамо, аз също трябва да имам такъв пръстен.“ Отговорих й, че щом е така, просто е длъжна да си го спечели. Даром нищо не идва на този свят.

- Сигурно си много горда, че тя избра да тръгне по твоите стъпки?

- От осмия ден на своето раждане тя е в залата. Щастлива съм, че не се отврати от спорт и от баскетбол. Има данни да стигне далеч, вече я следят от училището за спортни таланти в Тулуза. Ще стане висока, но не мисля, че ще играе център. По-скоро крило. С убийствена ръка от разстояние. Има сърце да вкарва отдалеч. Носи 38-ми номер обувки и на 10 години е с ръст 153 см.

- Мачът на звездите наближава, а ти ще я доведеш и у нас?

- Никога не деля дъщеря си. Тя е постоянно с мен. За мача се вълнувам като малко дете. На някой може и да му е смешно, но не мога да спра емоциите. Едно време имах плакат на Денис Родман в стаята си, а скоро ще съм в един отбор с него. Дано той и останалите се държат добре, да обърнат внимание на децата в София, да си кажем по няколко думи и да не са високомерни.

- Свикна ли вече с ролята на треньор? Как се чувстваш в новата кожа?

- Не и още не мога да свикна. Не се възприемам така. Може би ми трябва време. Когато работя с деца се чувствам по-скоро като техен възпитател и педагог. Това е основната задача пред всеки в нашата професия. Да възпиташ добродетелите в подрастващите, да им покажеш кои са ценностите в живота, да им помогнеш да станат преди всичко добри хора, а след това, ако имат заложби и амбиции, нека бъдат и добри спортисти. Изключително горда съм с мъжкия отбор, с който работя. В средата на април имаме мач, който, ако спечелим, ще се качим в по-горната дивизия. Те са аматьори, не взимат заплата, сами плащат дори лиценза си, но когато правя нещо, правя го на 100% и така работим с момчетата. В залата сме треньор и състезатели, извън нея сме приятели, които умеят да се веселят и да седят на една маса. С женския тим нещата не се развиха така, както се надявах, но може би това трябва да ми е за урок. Жените по принцип са по-трудни от мъжете, по-капризни и приказката, че жените никога не знаят какво точно искат, накрая ще излезе вярна. За да направя климата добър в съблекалнята ми се наложи да изгоня четири момичета. Направих го, без да ми мигне окото. Ръководството застана зад мен. Е, сега ми се налага да влизам на терена и да помагам, но и това е част от играта.

- Да не искаш да кажеш, че играеш на почти 45-годишна възраст?

- Да, вкарвам по трийсетина точки за 15 минути и си излизам. Това е регионално ниво. Наболяват ме краката, но седем операции са си седем операции. Всичките са на едно коляно, два пъти имам скъсани връзки, два пъти менискуси, увредени хрущяли. Не помня всичко. Знам само, че в баскетбола единствените неща, които ме подминаха е, че никога не ми счупиха главата, никога не ми избиха зъб, въпреки че нито един мач не съм излязла с предпазна гума в устата. Играла съм с 39 градуса температура, с жестоки отоци в глезените, с възпалени ахилеси, с травма в коляното. Сигурно съм и единствената, която две седмици след интервенция на коляното влязох и играх официален мач от евротурнирите. Конците ми паднаха на полувремето. Лекарите ме обявиха за луда. Ама сърцето като не трае, какво да направя?

Тагове: Полина Цекова