Да гледаш баскетбол бе удоволствие, сега е мъка

(сн. Sportsimages.bg)

11-04-2013 13:17 | Тодор Димитров

Мнение на един фен, влюбен в този спорт от 35 години

Дълго се колебаех дали да напиша това, но в крайна сметка реших, че трябва да си кажа мнението като един баскетболен фен, който е влюбен в играта, измислена от Джеймс Нейсмит вече 35 години. През този период съм изгледал стотици, хиляди мачове. С часове в един ден съм изкарвал в залите, за да гледам любимия спорт. Тогава това бе удоволствие, сега май е мъка! Мъка от това, което се вижда по баскетболните терени. Мъка от това, което се чува от трибуните… Голяма част от малобройните зрители влизат в залите, за да избият своите комплекси. За целта едните използват толкова цветисти изрази, че дори известните в това отношение комшии на запад от България могат да ни завидят, а пък другите потриват доволно ръце от провала на някой техен опонент, който в момента е долу около или на баскетболното игрище.

Поводът за тези редове дойде от двата мача, които изгледах от началото до края, в четвъртфиналната серия между Левски и Хасково 2012 при дамите. С риск отново да има обидени и засегнати ще кажа своето мнение, което не ангажира абсолютно никого. Това, което видях през тези 80 минути чисто време, бе абсолютна тактическа неграмотност и абсолютна техническа неграмотност от страна на състезателките. Естествено с редки изключения. Ако не е тактическа неграмотност, пък е неизпълнение на треньорски указания, което е още по-страшно. А иначе претенциите на баскетболистките със сигурност са големи!

Направих си труда да броя подаванията между тях по време на една атака. Няма повече от 3-4 максимум и то ако в редките случаи нападението продължи до към 20-та секунда. По принцип една баскетболистка блъска топката в пода около десетина секунди, после другата го прави същото и накрая или пробив или замерване от разстояние. Другият вариант е стрелба още до десетата секунда предимно без подготовка, която изненадва не само съперника, но и съотборниците на изпълнителя. Наистина в интерес на истината трябва да се каже, че имаше и добри прояви, но за двата мача – първият и третият в София – се броят на пръстите на двете ръце максимум.

Като индивидуален потенциал чужденките в Хасково 2012 са с доста по-голям от този на българките в Левски. Това се оказа според мен и решаващо за крайния успех за дебютанта в елита. Избраничките на Стефан Михайлов и Маргарита Папазова не успяха да надскочат ръста си. В първата среща от серията го направиха благодарение на това, че им „върза” стрелбата от разстояние и спечелиха битката, но загубиха войната. В решителния трети мач това не се случи и логично амбициозният тим на гостенките успя да се класира за полуфинала. Успех, който увенчава усилията на клубното ръководство и прави положителен проекта.

И накрая за съдийството – и в двете срещи дуетите Венци Великов/Иван Маринов и Владимир Цеков/Златин Караниколов се справиха отлично със своите задължения и не повлияха на крайния изход. А те бяха поставени под огромно напрежение, защото през сезона между двата щаба прехвърчаха доста искри. Чест прави на Константин Папазов, който след загубата на Левски първи отиде и поздрави изпълнителния директор на съперника Станислав Станков, след като преди няколко месеца двамата дори се бяха хванали буквално за гушите. В късния следобяд на 10 април в центъра на терена в зала Универсиада те се прегърнаха и само в интерес на баскетбола е това да е било искрена прегръдка между двама приятели и съмишленици.

В заключение – ако това наистина е потенциалът на българските състезателки – жална му майка на Георги Божков и неговия щаб след месец.

Послеслов: Пак повтарям, че пиша това мнение не като журналист, а като влюбен в баскетбола запалянко!