Мис Евробаскет Мадлена Станева на 50: Баща ми не ми говори 3 години заради Левски

Мадлена Станева е една от иконите на българския баскетбол. За нея е старият рефрен „И сме по-красиви, и сме по-добри“, научен наизуст от цяла Европа през 80-те години. Вярвате или не, на 1 юни тя навърши 50 години. Специално за читателите на „Меридиан Уикенд“ Мадлена прави равносметка на победите и загубите, спомня си за важните хора в живота си и за шансовете, които й е дала съдбата... И всичко това поднесено с талант, лекота и фин хумор.

- Къде те откриваме?

- От 2008-ма година със съпруга ми Евре живеем в Кан сьор Мер. Това е градче в Южна Франция, на Лазурния бряг. Между Ница и Кан. Харесва ми, че зимите тук не са студени.

- За Ница не бе ли последният ти мач в кариерата ти?

- Да. През май 2001-ва спрях да играя баскетбол.

- Какво прави след това?

- Преместих се в Нанси и станах търговски посредник. На голяма фирма, която продаваше баскетболни кошове, футболни и хандбални врати и други артикули. Аз отговарях за 9 области в Източна Франция. Работила съм и като инспектор, който се грижи за трудовите договори на училищния персонал в 25 училища. Това беше последната година в Ница. През деня работех, а вечер - тренирах. Но сега от една година съм без работа. В очакване съм скоро отново да започна като посредник.

- А не искаше ли да останеш още по-близко до баскетбола, като треньор например?

- Аз водих две години отбора на Марсилия. Вкарах ги в Про Б. Накрая просто ми писна от толкова много пътувания. До Париж са над 800 километра. Имало е случаи, в които тръгваме в петък и се връщаме в понеделник. Няма Коледа, няма семейни празници...Всичко е подчинено на играта. Като активен състезател нямах нормален живот.

- Какви са ти първите спомени от Франция?

- Като пристигнах три месеца гледах като теле в железница. Бях като парализирана. Не знаех и дума на френски. Исках да се върна у дома, но моят характер е такъв, че обичам изпитанията. Никога не минавам по лесния път. Но все пак успявам!

- Сега гледаш ли баскетбол?

- Да. Тук стискаме палци за Антиб и Ница, който спечелиха промоции за Про Б.

- А интересуваш ли се какво става с любимия ти спорт в България?

- Старая се, но определено не съм в кухнята. От сайтовете в интернет научавам новините. Миналата година бях в България и отидох да гледам жените в Правец. Нямаше никаква публика в залата. Стана ми толкова болно... Момичетата ни са талантливи. Друго не мога да кажа. Нямам претенции да ги коментирам, тъй като ги гледам отстрани и от много далеч. Аз вярвам в теоритята, че в живота всичко се случва на цикли. Така, че може би ще дойдат по-добри дни и за тях. Времената сега са други. Не може и да става сравнение с нашето поколение. Границите се отвориха. Момичетата още в тийнейджърска възраст излизат в чужбина. А ние просто бяхме горди да сме в основната петица в националиня отбор. Петкана Макавеева, Надка Голчева... всички до една се борехме за мястото си в националния отбор. Когато решим биехме Франция с 20 точки. А сега французойките са втори от олимпийските игри в Лондон, а ние не можем да се класираме дори за европейско първенство. Това са фактите за съжаление

- Ти кога излезе за първи път в чужбина?

- На 26 години ни пуснаха. И пак се оказах не дотам подготвена. Във Франция гледаха на мен като на оръдие за победи. Трябваше да вкарвам по 20 точки и нищо друго.

- Как въобще избра баскетболът?

- В училище минаваха разни треньори и според морфологията на всяко дете го насочваха към даде вид спорт. Васил Гешев бе първият ми треньор, който видя нещо в мен. Междувременно бях спечелила някакъв конкурс на Русе по баскетбол. И така се влюбих в играта. В спортното училище исках само баскетбол и нищо друго. Въпреки, че ме виждаха като наследничка на Сара Симеони (б.а. - олимпийска шампионка в скока на височина от Москва′80 и бивша световна рекордьорка) или пък като добра волейболистка. Но аз бях като магаре на мост. И накрая ме оставиха на мира (смее се).

- Дълъг ли бе пътят към София?

- Винаги съм мечтаела да бъде сред най-добрите. Да стана голяма баскетболистка. Имах оферти от Академик, Славия и Левски. „Сините“ вече бяха спечелили една купа „Ронкети“. И чувствах, че съдбата ми е свързана с този отбор. Пристигнахме заедно с Нина Хаджиянкова. Тя от Пловдив, аз от Русе. В началото деляхме един апартамент. Спомням си, че баща ми не ми говори три години. Разсърди ми се, че отивам в София. Неговото малко момиченце, което всички наричаша „Коки“, от кокъл, защото бях много слаба. Според него не бях готова да тръгна сама, бях доста срамежлива...

- Има ли мач, за който често се сещаш?

- Беше пред 1983-та г. За първи път Иван Гълъбов ме взе в националния отбор. Бях в осмицата и играхме срещу Корея. Миришат на чесът, ръгат те в ребрата...много неудобни. На полувремето ни водеха с 20 точки. В съблекалнята Гълъбов ни се накрещя яко и се събудихме. Изравнихме им, но в края инициативата пак бе за тях след тенденциозно съдийстйство. Свириха несъществуващ аут на Петката Макавеева, а на мен - крачки докато атакувах сама под коша. Костваше ни много тази загуба, но го има и това в спорта. Иначе с Левски спечелих шест шампионски титли и шест купи на България. След всеки успех исках още и още...Понмя и предолимпийския турнир в Куба. Ужасна игра от наша страна, всички ни биха. Гълъбов пак ни беше бесен. По-късно разбрахме, че България ще бойкотира игрите в Лос Анжелис и заминахме за турнира „Дружба“ в Москва. Там вече нямаше кой да ни спре. Толкова искахме да спечелим, че попадахме в какви ли не комични ситуация. Като тази, в която аз, Ваня Дерменджиева и Иван Гълъбов се срещнахме нос в нос в опита си да спасим една топка (смее се).

-

- Спомена на няколко пъти Иван Гълъбов. Това ли е треньорът оставил най-голям отпечатък върху твоето развитие?

- Може би той. Гълъбов ме направи от център - крило. Когато бяхме на лагер на Белмекен, аз тренирах допълнително 30-40 минути след останалите само техниката на центъра. Липичев ми стоеше зад гърба и докато не изпълнех всичко не се прибирахме в хотела. Много дължа и на Васил Гешев и на самият Липичев, на треньорите ми в Екс-ан Прованс, както и на Славчо Бояджиев. И с Левски, и в националния отбор винаги се борехме за първото място, но това не ни отчужди една от друга, а напротив. Научи ни да се уважаваме. Винаги когато си идвам в България се събираме и се смеем до сълзи. Особено с Петкана Макавеева. Съпругът ми много я харесва. Не разбира всичко, което тя разказва, но много му допадат мимиките и жестовете, които прави.

- Спомняш ли си каква награда получи за титлата Мис Евробаскет′83?

- Станахме втори в Унгария и след финала имаше галавечер. Бях облечена с една светлосиня рокля, нещо като дълъг пуловер и розови обувки (смее се). Това бе първото ми европейско в националния отбор. Докато награждаваха останалите призьорки аз си мечтаех да съм като тях. Да взема отличие я за най-полезен играч или за топреализатор. И по едно време изричат моето име, но не реагирам. И чувам Гълъбов да казва: „Освен, че се връщаме със сребърен медал и най-хубавото момиче на турнира е в нашия отбор“. Наградиха ме с плакет. Като се прибрахме обаче чувах разни неща по свой адрес - „Защо пък на нея...“, „Ама те са я взели в отбора защото е хубава...“. Веджън пък в Турция, след като пак станахме втори в Европа с Нейчо Нейчев играхме за купата на Стария континент. Три дни сме в Истанбул. Обикаляме из Капълъ Чарши, подсвиркват зад нас. Гледаха ни като богини. Всичките тогава бяхме с руси коси. Отиваме в залата, а освен двата отбора всички в публиката са само мъже. Ревяха през целия мач като обезумели. Беше страшно. Навън раздавахме дълго автографи, а като се качихме в автобуса, местните започнаха да го клатят и друсат. Сочеха ни с пръст и показваха с пръсти формата на сърце. Искаха да им дадем адресите си, за да си пишем, а след това и да се оженим за тях...

- Ако не беше станала баскетболистка, с какво щеше да се занимаваш?

- Труден въпрос...Аз силно вярвам в съдбата и не знам...абе пак щях да играя баскетбол!

- Мъжът й е в кома 6 седмици

Мадлена е съпруга на Ерве Дюбюисон от 2005 г. Историята на тяхната любов обаче е достойна за роман. Запознават се през 1989 г., но тогава чаровната русенка има връзка с друг мъж. Видял я е в списанието „Макси Баскет“ и искал да се запознаят лично. Следват няколкомесечни покани за срещи, дискотеки и какво ли още не, но Мадлена не поддала. „По това време той беше страшно известен. Около него имаше много жени“, спомня си Станева.

Години по-късно съдбата я отвежда в Нанси, където тя подписва договор с местния отбор, без да подозира, че Дюбюисон е треньор в същия град. Евре обаче не е сам. Годината вече е 2001 г. и Мадлена решава да му се обясни в любов чрез писмо. Отговор така и не пристига. Месец и половина по-късно той едва не губи живота си в зверска катастрофа пред дома му, вследствие на която 6 седмици прекарва в кома. Когато се събужда последните 10 години от живота му са изтрити. Забравил е имената на приятелите си. Но помни Мадлена. Родителите му я намират и оттогава винаги са заедно.

Разменя рецепти с Аня Пенчева

Едно от хобитата на Мадлена е кулинарията. С една от най-близките си приятелки - Аня Пенчева често разменят рецепти и готвят заедно. Близка е с всичките си бивши съотборнички. За 50-годишният й юбилей на гости й бе Силвия Германова, която също живее във Франция. Чува се редовно с Поли Цекова, Костадинка Радкова и Цеца Божурина.

Споделя ни и една от последните рецепти, която е научила от нейна близка приятелка. „Салатата идва от Таити. Трябват ви варен ориз, скариди, един голям омар, малко авокадо и царевица, както и лук, сърцевината на бамбук, чери домати, майонезе и сок от грейпфурт. Разкош!“

Пази купите си в сак

Десетките купи и медали Станева пази зорко в един огромен сак. „Ако трябва да извадим всичко, което аз и Евре сме спечелили ще напълним две стаи“, казва с усмивка Мадлена. Често отаря сака и се връща към звездните си моменти под коша. „Майка ми обаче има нещо като енциклопедия за мен - пази всичко, което е излизало за мен в пресата. Снимки, програми, кога с кой сме играли, къде сме пътували...Просто всичко.“

Признава, че след 24 години във Франция нейният дом е там. „Дойдох тук на 26 години, сега съм на 50. Често ме наляга носталгията. Нужно ми е да прегърна майка ми и сестра ми. Но вече не съм дърво без корен, както в началото. Интересно е, че като се върна в България ме спират случайни хора, които са ме разпознали и заедно си спомняме за старите времена. Чувствам се добре в тези моменти.“

Една мръсница за обяд

Сред най-комичните случки на Мадлена във Франция е малко след като е пристигнала. На един обяд с отбора всички си поръчват и когато идва нейният ред тя казва: „Искам един salope“. Всички избухват в смях, а тя гледа неразбиращо. Оказва се, че си е поръчала една...мръсница. На френски salope означава лека жена, а escalope, каквото е искала да си хапне Станева - шницел.

Това е тя

Родена е на 1 юни 1963 г. в Русе. Кариерата й стартира в родния Дунав. След това печели 6 титли и 6 купи на България. Има два сребърни медала от европейски първенства - Унгария′83 и Италия′85. Участва още на три първенства на Стария континент, както и на олимпийските игри в Сеул′88. На 8 март 1984 г. Мадлена вдига високо над главата си и купата на европийските шампионки. С този безпрецедентен успех легендарното поколение на баскетболния Левски се утвърждава като най-силния отбор в Европа в периода 1983-1986. Само 5 години по-рано "сините" печелят за втори пореден път и Купа „Лиляна Ронкети“.

__________________ 

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър