Георги Младенов: Трябват спешни и радикални промени (част втора)

Казах на момчетата, че могат да успеят само, ако приемат баскетбола като кауза и начин на живот, споделя легендата на родния баскет

Георги Младенов това лято бе старши треньор на националния отбор за юноши (18), който участва на Европейското първенство и остана на 15-о място. Така тимът отпадна от елита и от догодина тази възраст на България ще се състезава в дивизия В. BGbasket.com говори с легендата на родния баскетбол, който в две части разказва какво е видял на шампионата, къде изоставаме и какво трябва да се промени. Думите на Младенов са доста сериозни и със сигурност трябва много да се замислим над тях. Четете по-долу втората част (първата вижте ТУК) на интервюто:

„Общо взето, това Европейско първенство наистина показа къде сме, което е много неприятно, но това са реалностите. Ние не можем да си прескочим сянката и няма как да направим така, че да спечелим срещу отбори, за които ще дам само един пример – в отбора на Латвия, която е държава с 1.5 млн. души, има състезатели по 218, по 215 сантиметра, невероятно изграден състав, играят заедно от дълго време. И пак се връщам – за мен проектът TESY България беше много добър, независимо че не успяха. Отборът ни игра като равен до края на мачовете срещу всички останали.

Промени трябват, спешни и радикални, за да може да направим нещо с баскетбола, иначе пак ще бъдем „бедният съсед”, ще гледаме всички европейски първенства отстрани и ще играем в дивизия В. Лошото е, че ние на всяко едно Европейско първенство за 16, 18, 20-годишни, отиваме с идеята да не изпаднем, това ни е целта. Искам да имаме един път отбор, който да отиде с идеята да влезе в първите осем. И аз исках да влезем, но не говорим за амбиции, говорим за реалности. Да отиде един път някой отбор, който знае, че е готов, подготвен и да се бори за медал, за влизане в четворка, за влизане в осмица, за участие на Световно първенство. Единственото, което правим ние, е ако можем да се спасим. Това е кърпене, нали знаете, че като една стомна се счупи, колкото и да я лепиш, тя си остава счупена.

На Европейското имаше невероятни битки и това, което си говорихме с колегите, беше че 18- и 20-годишните на Латвия, когато се съберат след 2-3 години ще станат един невероятен състав за мъжкия отбор, а ние това го нямаме. Нека погледнем реално – когато след няколко години от националния отбор излязат двама-трима играчи, какво се получава? Нищо. И пак ще бъде страшно щастие, ако се класираме. В момента не искам да нападам никого, просто си мисля на глас, защото в края на краищата 40 години от моя живот минаха в баскетбола. И когато си бил толкова време в баскетбола и живееш за баскетбола и сънуваш баскетбол, не може да не ти е тежко и мъчно за това,

което виждаш.

Аз лично съм присъствал на разговори, без да конкретизирам имена, на които се говори „дай да го видим този треньор, нали голям тарикат беше, виж го как загуби”. Това го говоря пета година – докато ние, треньорите, не започнем да уважаваме своя труд и не се радваме на успехите на нашите колеги и не страдаме за загубите им, няма как да се получат нещата. Ние работим едно и за едно и сме всички заедно. И ако не започнем да си подаваме ръка и не започнем да си помагаме един на друг, до никъде няма да стигнем. Аз мога да дам един пример и да направим един опит. Всички знаем какви светила са Желко Обрадович, Пини Гершон и всички останали големи европейски треньори. Когато някой от тях дойде да изнесе лекция, нормално всичко да е пълно. Хайде да видим, ако един български треньор изнесе лекция, без значение кой е той, за да не дам пример с други, ще дам със себе си. Да дойде г-н Глушков, да ми даде тема, каквато и да е тя, да развия лекция на треньорски семинар. Ако не е задължителна за треньорски лицензи, никой няма да дойде поради една единствена причина. Аз никога не съм искал да бъда ментор на никого, аз искам да работя и да се развивам, защото имам амбицията да направя нещо. Но ако дойдат и трима човека на тази лекция, ще си отрежа едната ръка. И това е единствено, защото ние знаем всичко повече от другите и не приемаме чуждото мнение, и не уважаваме труда на колегите си. И всички трябва да знаят, че ние сме най-знаещи, абсолютно всеки един от нас. Това трябва тотално да се промени.

Аз съм оптимист и се надявам и виждам, че когато има съвсем малък шанс да успееш и съвсем малка пролука, през която да минеш, си струва да се опита. Трябва да правим всичко възможно, за да постигнем нещо, защото после човек най-много съжалява за шансовете, които не е използвал. Но когато вече минат, става тежко. Много сме далеч. Имахме проблясъци в някои от мачовете, чакахме някои от играчите, за да можем 6-7 човека да играем на ниво. Ние сме отборът с най-много грешки – по 22 средно на мач. Ние сме отборът, на който са взимали най-много борби под собствения кош и от тези борби сме получавали най-много точки. Ние сме отборът, който е получавал най-много точки от бързи атаки и от грешки. Всеки мач беше по един и същ сценарий. И пак повтарям и го подчертавам – момчетата не са виновни. Ние, треньорите сме виновни за това, което се случва в българския баскетбол с 16-, 18-, 20-годишните. Не мога да давам съвети кой какво трябва да направи, но трябва да се съберем и да направим нещо, и то с идеята да постигнем нещо, а не да живуркаме. Защото 90%, да не кажа и повече, от хората занимаващи се с баскетбол, живеят от баскетбола, а не за него. И аз ги разбирам много добре, в крайна сметка трябва да изхранват семейства, трябва да оцеляват. Но пък когато имаш възможност да работиш, учи се, развивай се, вдигай нивото си, за да може тези момчета, които идват от тук нататък към националните гарнитури, да имат всичко, което имат останалите отбори.

Аз казах на момчетата още когато се събрахме на аерогарата в Москва – че им благодаря за труда и това, което хвърлиха. За това, че търпяха и нашите викове и нашите нервни изблици, за напрежението, което преживяха. Единственото, което искам да им кажа е, че ако искат да станат баскетболисти, първо трябва много труд. Но преди това, трябва да разберат едно нещо – че когато приемат баскетбола като кауза, като начин на живот, като начин на съществуване, като въздуха и водата и когато работиш целогодишно, само тогава можеш да успееш. Когато си поставиш цел, която на останалите може да се вижда смешна и нереална, но за теб е пътеводна светлина и я следваш и я гониш през цялото време. Не трябва да даваш максимума от себе си само когато идва най-решителният момент, а във всяка една тренировка и всяка една частица от това, което правиш. Навикът за работа, характерът, отношението, всичко е една съвкупност, която се гради с години. Само ако приемете баскетбола като кауза, като начин на мислене и съществуване, само тогава можете да успеете. Аз им го пожелавам и не смятам, че за тях всичко приключва дотук, напротив, много от тях имат шанс. Когато искаш да научиш нещо, трябва да знаеш, че си максимално отдаден и да си готов да оставиш сърцето си на терена, за да успееш. А когато не успееш, тогава вече знаеш, че си дал максимума от себе си и не се срамуваш от себе си. Защото има един-единствен съдник, който показва какво си направил – огледалото. Когато спечелиш или загубиш мач, когато свърши една тренировка, може да обясняваш на всички други хора, че си бил супер, че си бил болен, че си имал проблеми, но когато се погледнеш в огледалото, не можеш да го заблудиш, защото виждаш себе си.”