Симеон Варчев на 70: Не мога да стоя вкъщи, винаги трябва да правя нещо; Най-много се радвам на моя внук

Симеон Варчев е една от най-заслужилите личности в историята на българския баскетбол. Днес генералният мениджър на варненския Черно море Порт Варна навършва 70 години, а малко преди рождения му ден BGbasket.com се обърна към него с въпроси за живота му в баскетбола. Ето как отговори той:

- Как и кога баскетболът стана част от живота Ви?

Живеехме в Шумен, баща ми беше учител в икономическия техникум. Живеехме в центъра на града и за разлика от сега, тогава имаше една площадка близо до дома ни. Всички деца тогава играеха футбол, но в нашия квартал се играеше баскетбол и така ме привлякоха и ми стана интересно. Така започнах.

В кои отбори сте играл, до каква възраст и на какво ниво?

- Играх в В група в Разград, влязох в мъжкия отбор още на 14 години и играх до 18. След това отбивах редовната си военна служба като граничар на Кулата и след това играх във ВИФ (НСА). Имам 13 години игра в А група. Играл съм в отборите на ВИФ, Миньор Перник и Лъсков Ямбол.

- Как решихте да започнете с треньорската професия?

През ’68-ма година бях поканен от няколко отбора и избрах Ямбол. Отидох там като състезател, но след два месеца скъсах ахилес. По онова време трудно го откриваха като диагноза. След това операцията беше не съвсем сполучлива. Подбедрицата се състои от триглав мускул, засегнаха един нерв и моят мускул е двуглав, което промени физиката и техниката ми, но продължих да играя. На следващата година на същата дата счупих ръка и си помислих, че съдбата просто е срещу мен и така си направих три подготвителни групи и започнах работа с деца. Тогава бях на 25-26 години.

- Кои са най-талантливите баскетболисти, с които сте имал възможност да играете и да водите като треньор през кариерата си?

Аз имах шанса първо да заваря на терена старите баскетболисти, родени ’30-та – ’35-а година. Това са Цеко Барчовски, Илия Мирчев, Виктор Радев, Любо Панов, Атанас Пейчински и много други. Тогава, когато мъжкият баскетбол беше твърдо в шестицата на Европа и не излизаше от нея. Най-впечатляващи играчи тогава бяха Любомир Панов, включен два пъти в сборен отбор на Европа и Атанас Пейчински, който беше включен в символичния отбор на Световната лига в Чили през ’57-ма година. Американският треньор беше казал за него, че може да играе във всеки един американски отбор. След това дойде нашето поколение, от което с най-голяма изява бяха Георги Христов от Балкан Ботевград и Атанас Голомеев от Левски и Академик София. След това дойде поколението на Глушков – Антов, ако може така да се каже, защото Глушков е роден през ’60-та, а Антов – ’64-та. В него се влизат Георги Младенов, Иван Ценов, Любомир Амиорков. На това поколение имах шанса да бъда треньор няколко години като треньор на националния отбор.

През ’80-та година в Ямбол ни събра председателят на окръжния народен съвет, който помагаше на баскетбола. Събра ни мъже и жени, които работехме в баскетбола и каза, че Ямбол е малък град и нямат възможност да развиват и мъжки, и женски баскетбол и който където иска да си търси работа. Аз бях на 37 години, млад треньор, а пенсионер не ми се ставаше. Имах доста предложения – от Локомотив София, от Марица Пловдив жени, но избрах Ботевград, заради поколението на Везенков, Йонов, Славов, Бог да го прости, Коки Пеев и Данчо Колев. Работих две години там, но се получиха противоречия с председателя Иван Колев и така тръгнах пак да си търся работа. Избрах Варна, защото по онова време състезателни права много трудно се получаваха, а когато си студент или войник, ги получаваш. А Варна имаше и спортна рота, и институт, така че можеше да се селектират играчи от цяла България. И така на 1-ви септември ’82-ра година дойдох във Варна, та досега.

- В клуба сте повече от 30 години, в какво състояние беше той, когато дойдохте и как протече развитието му?

Преди да дойда във Варна проведох един разговор с тогавашния председател на секция баскетбол инж. Стоян Евтимов, Бог да го прости. Неговите виждания за развитието на баскетбола съвпадаха с моите и така дойдох и полека-лека започнахме да професионализираме баскетбола, тъй като той беше оставен на пълно аматьорство и на самотек. Малко по малко създадохме стройна организация и ’84-та станахме трети в държавното първенство и трети за Купа България. На следващата година станахме втори за Купата и шампиони, след това Глушков отиде в Щатите. След това станах треньор на националния отбор, и после пак на Черно море. Тогава с поколението на Тодор Стойков, Левен Белберов и Борис Стоянов станахме три пъти носители на Купата и два пъти шампиони.

- Има ли определена титла или важни моменти за Вас, които си спомняте с носталгия?

С националния отбор имам няколко момента. Единият, когато загубихме от Швеция на собствен терен и бяхме поставени пред дилемата изобщо да не се класираме за Европейско. До тази среща с Швеция всяка вечер си лягах и всяка сутрин ставах с Швеция. Там направихме невероятен мач и ги победихме като гости и така се класирахме за Европейското в Рим.

След като загубихме от Швеция в Пазарджик, трябваше да играем с Гърция, които бяха шампиони, вицеампиони на Европа и изобщо не виждах как ще ги бием. Но направихме добра тактика, момчетата играха добре и ги победихме, което беше невероятен успех за онова време.

Преди следващото Европейско първенство Англия имаше силен отбор и нещата се завъртяха така, че трябваше да ги победим с повече от 13 точки. Бихме ги с 25, като направихме невероятен мач. Това е ’92-ра година, когато станах треньор на годината на България.

За вътрешното първенство има един момент, който ми е направил много силно впечатление. През ’85-а година, когато станахме шампиони, играхме много силно и първенството завършваше с турнир. Но накрая не зависеше от нас дали ще станем шампиони, а от изхода на срещата между ЦСКА и Левски. Тогава треньор на ЦСКА беше Петко Маринов, те нямаха никакъв интерес от тази среща, но играха, победиха и ние станахме шампиони, а не Левски. Това е момент, в който моралът изпъква на първо място и завинаги ми е останал в главата.

- Каква е разликата между това да сте треньор на отбора и да сте в сегашната си роля на ръководител?

Не знам как е при другите, но при мен е голямо наказание да гледам нашия отбор сега, защото аз го гледам с погледа на треньор, а не съм треньор. Смятам, че трябва да се направи смяна, а треньорът не я прави, или трябва да се вземе прекъсване, а той не го прави. Това ме дразни, така че треньорството е велика професия. В България така стоят нещата, че трудно се осигуряват финансовите средства, а моята задача е главно тази. Но да си треньор е нещо велико. Треньорството е нещо много по-важно и по-значимо като професия и като изява, отколкото да бъдеш ръководител.

- Какво е нещото, което Ви прави щастлив и нещото, за което съжалявате, че се е случило?

Най-много се радвам, че имам внук, който вече става на 7 години, държи се като голям човек и ми е приятно да бъда с него.

Съжалявам, че през ’87-ма година Панатинайкос ме поканиха за треньор на отбора, но адмирал Янакиев и ръководството на варненския спорт не ме пуснаха. Мисля, че ако ме бяха пуснали и ако бях отишъл, можеше треньорската ми кариера да се развие по друг начин.

- Как намирате сили да се занимавате ежедневно с Двореца и с отбора, какво Ви мотивира?

Това е един въпрос, на който нямам отговор. Просто съм надарен от Господа. Аз не мога да стоя и да лежа вкъщи, аз трябва да правя нещо. Даже като загубим мач ми е много тежко, но след това отнякъде ми идва двойно и тройно повече енергия и амбиция, така че това е работа на Господ.

- Казвате, че имате усет за това от кой състезател ще стане играч. Как това се развива през годините и кое е най-важното, за да стане един човек наистина голям спортист?

Това е вътрешен усет, с годините ми се е развил, да. Но това е вътрешно усещане и много рядко съм бъркал.

На първо място един спортист трябва да има талант. Много хора говорят за трудолюбие, но първо трябва да имаш талант. Ако нямаш, и по цял ден да спортуваш, няма да стане. А ако имаш талант, когато прибавиш към него трудолюбие, постоянство, тогава вече можеш да станеш нещо сериозно. Но без талант не може, това важи и за състезател, и за треньор.

- Можете ли да направите сравнение между сегашния баскетбол и този преди 20, 30 и 40 години, какво се е променило?

Сегашният баскетбол не е хубав, особено в Европа. В НБА е хубав, там има по-различни правила. Не знам по каква причина треньорите, с помощта на ръководството на европейската баскетболна федерация, доведоха защитата в баскетбола до хандбална защита. Те сега се бият, те се блъскат, те се бутат, което по-рано в баскетбола го нямаше и точно с това се отличаваше – с чистотата на действията. Сега баскетболът е грубичък, защитата е агресивна, играчите не могат да изразят собствените си качества, защото са в постоянна битка. На мен този баскетбол не ми харесва. Ако не се занимавам професионално със спорта, няма да гледам европейски баскетбол. Много повече ми харесва стилът с повече нападение, повече атракция.

- Какви за Вашите желания и амбиции от тук нататък?

Те са в две посоки – едната да намеря пари, за да направим ремонт на Двореца, за да остане още десет години атрактивен, а не да бъде една селска зала. Другото пак е свързано с финанси – да намерим помощник-спонсори, за да можем да направим Черно море един по-квалитетен отбор.

______________________