Насила хубост не става!

Трябва най-вече промяна в мисленето на всички, за да тръгнем по друг успешен път

Лятото е към своя край. Едно лято, което българският баскетбол ще иска да забрави колкото се може по-бързо. В следващите редове ще стане дума за европейските първенства при подрастващите и по-конкретно за това на кадетките, което се игра в Албена и Варна и бях пряк свидетел. Дълго време се колебах дали има смисъл да си „вкарвам отново таралеж в гащите”, защото през годините се убедих, че вината се прехвърля от болната на здравата глава. През миналото лято един уважаван от мен специалист ми каза: „За всичко си прав, но защо трябва да го пишеш. Каква е ползата? Ние в баскетбола си го знаем. Защо трябва и други да ни научават бакиите!?” В крайна сметка реших да споделя моите виждания, защото в последните дни за главни виновници за представянето на отделните национални отбори са набедени само и единствено треньорите на тези тимове. Далеч съм от мисълта да ги освобождавам от отговорност, но на първенството на кадетките в "Дивизия А" се видя колко сме далеч от истината. Отстъпваме в основни неща, които се учат по клубовете и за съжаление на тази възраст е вече е безвъзвратно късно за усвояване на някои детайли.

- ФЕДЕРАЦИЯ

През последните години едва ли има „по-виновен” човек от президента на федерацията Георги Глушков. Допусне някой съдия грешка – Глушков виновен. Стъпи някой накриво – Глушков виновен, защото мачът се играл в неудобна зала. Няма публика – Глушков виновен, защото е трябвало да се играе в друг град. Настине някоя състезателка – Глушков виновен. Напоследък се дочуха и абсурдни твърдения, че той носи вина и за представянето на отборите и по-специално на изпадналите от дивизия А кадетки и 18-годишни юноши. Сами може да си отговорите кой е виновен, че състезателите от даден отбор правят средно по 25-27 грешки на мач и кой трябва да носи отговорност за това. Далеч съм от мисълта да му ставам адвокат, но през последните години Георги Глушков направи доста положителни неща в българския баскетбол. Най-малкото, че всяка година сме домакини на европейско първенство при подрастващите. Тази година - на две. И федерацията се справи чудесно с организацията им с оглед финансовия ресурс, с който разполага. Такова е не само моето мнение, а и на гостите. За съжаление обаче тези първенства бяха пропуснати от основни лица, движещи сили на баскетбола у нас, за които ще стане дума по-надолу. Какво според мен трябва да направи федерацията: Да върне постът „съюзен треньор” в даден пол (мъже и жени). Той може да се казва и скаут. Задължително е да има поглед върху играчите. Негова да е последната дума по назначаването на даден треньор в националните отбори. Негова да е последната дума по включването на състезателите. Всеки един национален селекционер освен план за подготовката и отчет за представянето трябва да защити пред треньорския съвет всяко едно име в своята селекция. Да се промени точкуването за националния принос. По този начин ще се прекрати порочната практика да се взимат двама, трима състезатели на европейски първенства само, защото са от клуба на селекционера или пък родителите са осигурили финансиране за подготовката. Да се върне практиката при ниска оценка на даден селекционер той да няма право през следващите година-две да води национални отбори.

- СЪДИИ

На шампионата в Албена и Варна видях доста нови тенденции в съдийството, което за съжаление не бе видяно от младите в този бранш у нас. Единствено Димитър Георгиев забелязах по трибуните на първенството. Елитни европейски арбитри, някои от които свирят и в Евролигата, пускат доста свободна игра. Дават възможност на момичетата да покажат своите индивидуални качества. Със сигурност по този начин трябва да се ръководи даден мач и от вътрешните ни надпревари. Но преди това да се направи една среща – треньори и арбитри, на които да бъдат обяснени съвременните тенденции в съдийството и тези срещи да станат традиционни преди началото на всеки състезателен сезон.

- ТРЕНЬОРИ

Голямата грешка и за мен главните виновници за проваления сезон. Всеки клубен треньор си работи по свой начин и той си смята, че е правилен. През дългите ми години в баскетбола (самият аз бях треньор) се убедих, че малцина в тази професия са готови да си признаят грешките и да признаят дадени успехи на своите колеги. На българина му дай да злорадства при провалите, да злослови и да не уважава човека до себе си. Това ни е народопсихология и от нея не може да се избяга. Затова по някакъв начин федерацията трябва да върне единната методика на работа и контрола върху нея. За съжаление на пръстите май на едната ръка се броят баскетболните треньори, които видях на шампионата в Албена и Варна – Петър Гергов (Монтана) първите три дни, Калина Попянкова и Краси Гогова (Левски), Юлия Стоянова (Септември) последните дни, Георги Божков (Дунав, жени), Петко Делев (треньор на мъже), Росен Барчовски (Рилски спортист, мъже), Цанко Цанков и Жасмин Цанкова (НСА) и май дотук. Дори посещението на треньори от Варна беше инцидентно. На всички мачове беше Петко Делев, а само на някои - Венцеслав и Маргарита Гечеви и Георги Бакалов. И тук не става дума, че първенството трябваше да бъде гледано само от наставници, работещи в дамската част. Апропо – бившата треньорка от Черно море Одесос Славея Златкова, работеща в момента в Англия, също бе в залите и преживяваше със сълзи на очи представянето на момичетата, част от които са били и нейни състезателки. Едно голямо БРАВО на БК Костенец. Макар и за няколко дни треньорите от клуба бяха дошли с част от децата на лагер – да съчетаят морето с гледане на баскетбол и подкрепа на отбора ни. А иначе претенциите на нашите баскетболни специалисти са големи. Те обаче не намериха време да дойдат до морето и освен да видят на живо къде изоставаме от най-добрите в този спорт за дадената възраст, и да подкрепят момичетата. Да видят и да си направят съответните изводи върху какво трябва да се работи. Уви! И за мен причината за това не е финансова, както се опитаха да ми обясняват някои. Защото преди години, когато тренировките на един от колосите в тази професия в световен мащаб Пини Гершон бяха открити насред София в зала Универсиада почти никой не ги посети. Защо ли? Защото българският треньор винаги си казва: „Какво ново ще ми покаже този? Аз всичко знам! Дай ми само състезатели и ще видите какво ще направя!” Да, но тези състезатели първо трябва да се създадат. Те не се раждат и точно в това е майсторлъка. Стига да имаш желание! А май точно желанието липсва… В заключение на темата ще изплагиатствам Георги Младенов: „Докато ние, треньорите, не започнем да уважаваме своя труд и не се радваме на успехите на нашите колеги и не страдаме за загубите им, няма как да се получат нещата.”

- СЪСТЕЗАТЕЛИ

Първото впечатление, което ми направиха момичетата от кадетския национален отбор бе изключителното приятно. Те пееха с пълен глас химна на България. Браво на треньорския щаб! Отстрани изглеждаше, че въпреки рекордните девет загуби – без аналог в българския баскетбол на европейски първенства при подрастващи – съставът остана задружен до края. Както казва екснационалният треньор на жените Хосе Мария Бусета (не знам от къде е получил информацията, след като не бе на първенството, а това трябва да се види със собствени очи, за да го коментираш) „тимът остана сплотен до края, държа се далеч от кавгите и вътрешните междуособици, които в България са нещо нормално при лоши резултати”.

Реалните възможности обаче на момичетата са това, което показаха през август край морето и няма как да бъдат надскочени. Ние нямаме техника, нямаме лява ръка. Не можем да си подаваме. Не знаем да задгърбваме. Заради част от тези неща не можем да играем срещу агресивна защита. Защото в България не се действа по този начин, а когато някой отбор дръзне да играе по-агресивно в отбрана, набързо му се натрупват фаулове. Само няколко примера ще дам. Когато българският състав мине в предно поле първо един човек дриблира десетина секунди, после друг като получи топката трябва първо да тупне дори и без да има смисъл от това. За това време другите отбори са си раздали топката вече десетина пъти без тя да е докоснала паркета, а ако го е направила, ще е след пас със земя. Имаше постепенни атаки без нито един дрибъл. Това в България не може да се види или пък ще е някакъв инцидент. И нещо, което ми направи изключително неприятно впечатление. След загубата от Белгия, която ни изхвърли в Дивизия Б догодина и бе осмата поред част от момичетата в отбора се смееха пред залата сякаш нищо не се е случило. Далеч съм от мисълта да се правят драми, но в странични хора, неангажирани с тима, видях повече болка в очите отколкото в главните действащи лица. И в този момент от само себе си дойде и заглавието на материала.

- РОДИТЕЛИ

Със сигурност приказката „моето гардже е най-хубавото” е особена актуална днес, но трябва да се гледа и реално. Родителите трябва да са до своите деца в добро и лошо, да ги подкрепят, но никога, никога не трябва да им говорят негативни неща за треньорите. Каквото и да се случва. Защото по този начин се насажда в младите баскетболисти едно негативно мнение към тези, които ги учат на баскетбол. А това рефлектира върху всички. Не говоря за конкретното европейско първенство, а по принцип. В Албена и Варна пък родителите от всички отбори без изключение създаваха уникална атмосфера и бе истинско удоволствие за непредубедените зрители като мен. С особена сила важи за Унгария, Испания, Чехия и др.

- МЕДИИТЕ

През годините почти нито една медия, с изключение на BGbasket.com и напоследък Superbasket.bg основно чрез Валентин Ангелов, не обръща внимание на подрастващите в отделните надпревари. Тази година се проведоха две европейски първенства в България и на нито едно от тях не присъстваше друг журналист освен от BGbasket.com. Всички копираха информация от сайт номер едно за баскетбол в България. А иначе у нас има много кичещи се със званието журналисти, специалисти по баскетбол. А иначе в Албена и Варна имаше медийни представители от Кипър (без отбор на шампионатите), Латвия, САЩ (вероятно и в ролята на скаут), Франция, Хърватия, Германия и др. Знам, че редакционните политики на изданията у нас не позволяват да се обръща внимание на детско-юношеския спорт, освен ако някои не набие някого. Търси се скандала, а при децата поне засега в голяма степен недъзите на обществото ни все още не властват в такава степен, както при елитния спорт. Те обаче имат нужда от внимание. Имат нужда от пропаганда. Имат нужда да разберат, че са важни. И затова трябва да им се обръща по-голямо внимание от страна на медиите.

В края на този мой анализ искам да кажа, че нямам намерение да влизам в конфликт и не водя война с никого, а го правя само и единствено в интерес на любимата игра. Тук говоря предимно за кадетките, но същата е ситуацията и при останалите национални отбори. Единствено младежите запазиха мястото си в елита. 18-годишните юноши изпаднаха в Дивизия В след само една победа. Кадетите завършиха на „престижното” 35-то място в Европа. Жените до 20 години са 21-ви. 18-годишните играят в момента. Изводът ми е, че с редки изключения реално мястото ни е някъде около 25-то в Европа. Поне на този етап. Разликата между баскетбола, който ние играем и този на европейския елит, е от земята до небето. Отстъпваме в почти всички компоненти. Ако не направим огромен завой от пътя, по който сме тръгнали, който е изключително грешен, не ни чака нищо добро. На първо време трябва да се промени мисленето на всички споменати по-горе. Да се спре с омразата и лицемерното поведение между баскетболните хора. Да се жертва някои друг набор, но да се тръгне на чисто например от набор 2000 (момичета) и 1999 (момчета).

Послеслов: Бях на европейското първенство за кадетки в Албена и Варна като зрител. Предварително бях планувал отпуската си така, че да я съчетая с шампионата в България, защото за мен е истинско удоволствие да гледам баскетбол при подрастващите. Той все още е най-чистият. Всеки друг при желание можеше да направи същото...

__________________ 

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър