Повръща ми се - защо и как?

Когато говорим за баскетбол на мен ми се къса сърцето, направо си имам нужда от спешно кръвопреливане. Изпуших кутии цигури, вдигнах няколко пъти кръвно и направо се радвах, че не коментирам мачовете на националния отбор по време на предварителните квалификации за европейското първенство след две години в Украйна. Сега пак ми се допуши, но и ми се повръща.

От 1979 година, когато отидох за първи път на тренировка в залата на стадион „Раковски” та чак до днес, когато съм гледал на живо Майкъл Джордън, четири Олимпиади и незнамсиколко европейски и световни първенство по баскетбол, аз непрекъснато живея с тази игра. Ходих на треньорски семинари (с Тити), прочетох сума ти книги, въведох в баскетболния коментар термини, които никой не беше използвал, но баскетбол все повече няма. Десетки пъти давах съвети, писах коментари насам-натам и накрая се озовах в ситуация, в която не пожелавам на никого – да стоя отстрани и да се чувствам напълно безпомощен и направо да искам да обърна гръб на любовта си.

Защо и как стигнахме дотук – до сегашната ситуация, в която ТВ рейтингите на мачовете на националния отбор по баскетбол да са няколко пъти по-ниски от тези на състезанията от световната купа по ски? Дали някой друг освен мен и Миляна Велева, с която си говорихме преди няколко дни в зала „Универсиада” си задава този въпрос? Едва ли, защото иначе нямаше да се намираме в тази ситуация. Аз нямам намерение да правя трагедия от загубата от Естония – догодина има още едни квалификации, нека да оставим изводите за тогава, но преди това всичките ми приятели, които правят баскетбола у нас трябва отново да седнат и да се замислят върху основните проблеми в българския баскетбол.

Първият от тях е как работят треньорите и стига ли само ентусиазмът им за развитие на играчите. Лятото Деси Ангелова, която от години работи и живее във Франция,  убедено ми обясняваше как децата до 16-17 годишна възраст у нас са технически по-добре от връстниците си във Франция и задаваше въпроса какво става след това? Той също е фундаментален, защото ние смятаме нашите баскетболисти и баскетболистки за млади, докато навършат 25 години, а след това ги обявяваме за провалени таланти.

90 процента от треньорите в България пък убедено вярват, че отиването на играчи в университети в Съединените щати е стъпка назад или едва ли не край на кариерата, но забравят, че Детлеф Щремпф и Уве Блаб – първите двама европейци в НБА (не броим четиримата от 1947 година) отидоха там от точно от университети,  а Шремпф стана супер-звезда. Точно на американското образование се дължи и успешната кариера на Васил и Илиан Евтимови, както и на Филип Виденов. Но тук трябва да кажем, че за да продължиш напред  трябва да попаднеш в училище със солидна баскетболна програма, а не във втора дивизия или в някой още по-малък университет, а за да те видят скаутите там – трябва да имаш качества, развити от треньорите ти и трябва да можеш да пазиш, защото точно там е измислена фразата: Защитата печели шампионатите...

Но да де върнем към националния отбор – Близнаците Иванови и скандалът с тях не са основният проблем на баскетбола ни, основните проблеми са същите, които мъчат обществото ни вече доста време - тоталното опростачаване, липсата на ценностна система (срината тотално не във времето на прехода, а в годините след девети септември 1944), манталитетът, който чалгата пропагандира и който превръща 14 годишни момиченца в потенциални проститутки и също така липсата на спортна култура.

Баскетболът в Естония също премина през криза, каза го и Тийт Сок, който освен старши-треньор на последния ни съперник, е и олимпийски шампион от Сеул и явно е попил нещо от огромните знания на легендата Александър Яковлевич Гомелски! Сок твърди, че е необходимо да има поколение и е напълно прав, напълно прав е и Тити Папазов, който след първия мач в София ни призова да бъдем реалисти и да не подхождаме с огромни очаквания. Защо ли? Защото повечето от националите ни са с поддържаща роля в клубните си отбори, не са лидери и не са вадили тежките мачове през иначе много интересния сезон в Националната баскетболна лига.

Българите се превръщат в допълващи играчи, а много от талантите рано се оказват дръпнати от живота за глезените и започват да се целят ниско. Затова сега като погледнеш към схемата за първите мачове на европейското първенство в Словения виждаш, че там са Грузия, Финландия, Белгия, Швеция и Великобритания, а нас ни няма и на фона на играта през последните два сезона не трябва и да ни има. Миналата година, защото всички решиха, че трябва да дадат почивка на близнаците и пропуснахме по най-елементарен начин да се класираме за Словения, а тази, защото Естонците ни показаха, че са много по-баскетболна нация от нас и събраха седем хиляди зрители в залата си, независимо, че и в техния телевизионен сигнал не влизаше статистика... 

Та такава е реалната картинка на българския баскетбол, той все още е жив и предлага най-интересното първенство в колективните спортове, все още има и деца, които играят и с тях трябва да се работи, както го правят във Варна, в Буба и в Левски, но не трябва да се забравя, че в повечето страни по света младите играчи са завършени на по 17-18 години и вече влизат в мъжките и женските отбори или отиват в силните университети на щатите и започват да градят кариера.

При нас нещата са доста сбъркани и не можем да се оправдаваме с липса на ресурси, защото Литва, Словения, Сърбия, Хърватия, Македония, Латвия, Естония съвсем не са по-големи от нас, както се сещате! Но там баскетболът е на почит, не само заради резултати, но и заради спортната култура на хората и е сигурно, че за кризата в баскетбола и за слабата игра на националите не са виновни нито Миляна Велева, нито Влади Лазарова, нито Деян, Кремена, Василена, Мария, Ники, Хари, Василена, Тошко, Люби, Вальо или Кедъра. Всички тези хора са предани на играта и са виновни само заради прекалената си толерантност през годините и желанието да бъдат коректни заради безграничната си любов към играта. А иначе на европейското ще бъда за Литва, ако искате да знаете ... 

Камен Алипиев, БНТ