Play ball*

Хората, които обичат баскетбол, в България, пак тъпчат от крак на крак, гледат се мъчно, и се чудят къде ни е проблемът. Има и такива, които вече са стигнали до отговора, за себе си, има и такива, които намират хиляди причини. Говорим, нищим, буквално отначало докрай, и пак на обратно, и пак нищо.

Играчите играят, треньорите ги тренират, федерацията ръководи, журналистите пишат. И нищо. На играчите са им виновни треньорите и медиите, примерно, на треньорите са им виновни играчите и медиите, примерно, на федерацията са и виновни само медиите, примерно. За медиите всички горепосочени са виновни, по подразбиране.

Кучетата си лаят, керванът си върви, всички се борят срещу нас, да ни бият и да постигнат целта си. А ние се борим сами срещу себе си, едни с други.

Българска черта, отсичат хората, и с това изчерпват въпроса.

Кое обаче е българската черта? Липсата на какъвто и да било професионализъм в баскетбола? Защо в спорта има такова отсъствие на професионализъм е някакъв основоположен въпрос!

Как може България да произвежда невероятни професионалисти във всякакви области, а само в спорта, и в частност баскетбола, НЕ?!

Ако трябва да бъде посочена една основна причина за нивото на националния отбор по баскетбол – мъже, пък и жени – това е липсата на достатъчно професионализъм.

В България все едно е някакво задължително условие да се харесваме, да сме едно цяло, да се радваме едни на други. Може да не побеждаваме, но държим да се разбираме, да има мир. Може да ни бият, по-добре да не се караме...

Това не е лошо, ако е възможно. Но не така работи големият професионален световен спорт, от години. Има много хубави примери за изключително сплотени отбори, истински приказки. Но повечето не са такива, а отборите пак са успешни. Повечето отбори си имат досадници, надувки, и какви ли още не типове. В много съблекални играчите не си говорят всеки с всеки, и тук дори не говорим само за баскетбол, тук дори не говорим само за спорт.

Но после тези същите отбори, които не са продумали дума един на друг в съблекалнята, излизат на терена, изпълняват всяка треньорска заръка, и печелят. Защото са професионалисти, и от представянето им, включително за националния, зависи тяхната прехрана, живота на семействата им. Когато си свършиш добре работата, просто си я свършил добре.

Наистина, не е толкова приказно, пак повтарям, но е като добра сделка в бизнес офис. Свършваш работа, подписваш договора, стискаш си ръцете, може даже да се потупаш по рамото, и всеки се разделя по своя път. Всеки си отива у дома, там където го разбират приятелите, там, където може да не е професионалист, ами да си е просто приятел, баща, син.

Това е професията и тя изисква да си вършиш работата по най-добрия начин, винаги, когато можеш. Независимо дали влизаш от пейката, дали си зарязан от гаджето, дали не си се наспал, дали ти се играе изобщо в този ден. Това ти е работата, и трябва да я свършиш колкото по-добре можеш.

Натам по стълбицата, професионализъм трябва на всички, не само на играчите. Треньорите носят огромната вина. Те не изискват достатъчно професионализъм от играчите си, и често не успяват да ги упътят правилно, защото и те не знаят как. Самите треньори в България, в повечето случаи, не са примерът, нужен на играчите, за да дерзаят. И треньорите, като играчите си, не носят на критика, и познават само своя начин, и не искат да чуят за друг.

Така казано, горепосочените неща разбира се не са общовалидни, и разбира се, има играчи и треньори, които си вършат работата отлично и се стараят да са професионалисти до край. Но за съжаление, това наистина е изключение от общото.

Федерацията. Ех, федерацията. Тя има достатъчно финансови проблеми, за да съсредоточи всички усилия там, и да забрави, че има имидж, и задължението да се поддържа имиджът на баскетбола се пада именно на управлението. Федерацията може би и се случва от дъжд на вятър да посочва верния път, да вижда къде са й грешките, но не й достига нещо, за да насочи треньори и играчи там. Няма единно мнение, няма воля, има само думи, и мисъл за пари, и как да спестим от всичко и всички. А федерацията трябва да е главата на баскетбола в държавата, която да го носи, а не да му тежи.

А медиите, и те си носят кръста на професионализма. Те също носят своята отговорност, за всяка своя дума. Медиите имат право на своята дума, но и те не са безгрешни, и често пропускат своя шанс да бъдат проводник на подкрепата между фенове и играчи. За да се върши професионално и тази работа, ключът е дискусията – да се чуе мнението на феновете, на треньорите, на играчите, да има пълна картина.

В края на миналия сезон в НБЛ вече говорихме за това, но явно трябва да се повтаря – всички носим своята вина за всеки неуспех, също както бихме били част от успехите. Всеки, обичащ баскетбола, и работещ в и за него, може да се постарае повече, още малко повече, да иска още от себе си, както го иска и от другите. Защото явно, правеното дотук не е достатъчно.

Накрая, ще си позволя да отбележа едно - започнах и завършвам с това, че материала е за хората, които обичат баскетбола в България.

Защото, в България, няма баскетболна общност. Подчертавам общност.

В България, баскетбол се играе заради баскетболистите и техните семейства, треньори, ръководство и журналисти.

А баскетболът всъщност трябва да се играе за хората.

*Play ball е фраза, която се използва за съвместна работа, дори когато двете страни нямат огромно желание за това, сътрудничество.