Българският спорт пак на кръстопът

Част от групата ни в Сочи (сн. в-к Монитор)

26-02-2014 16:27

Снежана Иванова, в-к "Монитор"

И 22-рите зимни олимпийски игри вече са в историята. Шампионите са известни, претърпелите поражение - също. Резултатите на българите следяхме всеки ден. Добри, лоши, това е. Кой каквото можа – направи. Сега по традиция идва ред на анализите. В България обаче като че ли по-скоро се задава голямата говорилня. Имаме вече опита след летните игри в Лондон преди 2 години. Сега очакваме да се случи същото – 7 милиона да гракнат срещу 18-те олимпийци, представяли страната ни в Сочи, защото у нас всеки разбира от политика и спорт. А спортистите, смея да твърдя, се справиха според очакванията и реалното състояние на нещата. Дори записаха някои по-предни класирания, отколкото преди 4 години във Ванкувър.

Само че нали сме си бедняци по имане и душа, веднага започнахме да държим сметка къде са отишли милионите държавни пари, дадени за подготовка на шепата състезатели.

Не че не трябва, напротив! Държавата е длъжна да следи как се разходват отделените средства. Незнайно откъде в общественото пространство се завъртя една сума от 20 млн. лв., при положение че рядко бюджетът от ММС за най-голямата зимна федерация – тази по ски, надхвърля 2 млн. лв. годишно. Ведомството на Мариана Георгиева обеща да изнесе точните данни след края на игрите, така че се надяваме скоро да има яснота. Веднага след Лондон 2012 оттам обявиха, че за 63-мата ни участници са изразходвани 23 млн. Трябва обаче да е ясно, че

елитен спорт се прави с много пари

А елитен зимен спорт – с още повече. За един скок на шанцата в Инсбрук, където най-често тренира, Влади Зографски плаща 30 евро - само че използва съоръжението им. За 30-секундното си тренировъчно спускане, по който и да е улей в света за шейни, Станислав Беньов заплаща по 24 евро. Нали забелязвате, че говорим за съоръжения извън България? Защото у нас нямаме нито една действаща шанца, но имаме състезател в Световната купа. Не разполагаме с един улей за шейни и бобслей, но имаме участници в 5 олимпиади от Калгари ′88 насам. От само 2 години имаме цял работещ сноуборд парк в Осогово, както и такъв в Боровец. Само че за да може Сани Жекова да стане 5-а на игрите, й трябват трасета от световен стандарт и подготовка на сняг повече от 1 месец, колкото може да си позволи у нас.

Ще кажете поне алпийците и ски бегачите си имат писти и пак ще сгрешите. Защото те принадлежат на концесионерите, които гледат как да изкарат повече пари от туристите. Скиорите ни могат да тренират само до 9 ч. сутринта, когато не пречат на любителите. Единствената ни писта за ски бягане, която отговоря на световните стандарти, пък бе разорана и превърната в склад за трупи преди време. А какво да кажем за обещаните пързалки след световните титли на Албена Денкова и Максим Стависки? На мястото, където бе планирано да се издигне такава в София,

вече има нов супермаркет

нищо че само на километър от него същата верига има друг свой магазин...

Мнозина у нас са привърженици на идеята, че като нямаме условия, по-добре въобще да не развиваме такива спортове. Но къде е тогава правото на свободен избор на всеки с какво да се занимава и как да се развива? А и защо като даден спортист има талант и възможност за изява пред света, те да му бъдат отнети?! Та нали досега всичко в спорта от демокрацията насам сме правили напук и въпреки. Пък си има и ясно определен критерий – спечелването на олимпийската квота дава право на участие. Отнемането му пък е нарушение на олимпийската харта.

Ще кажете, ама те – спортистите, харчат парите на данъкоплатците. А нима стотиците чиновници от общинските и държавните учреждения, които ни късат нервите при всеки допир с тях, не ги харчат! Или пък удръжките, които цял живот правят от заплатите ни, удовлетворяват здравното ни или социално обслужване! Но това е друга тема.

Ясно е, че бедна България

не може да издържа над 80 спортни федерации

Ясно е, че със съсредоточаването си върху онези избрани и от народа 21, се пръкнаха много обидени и онеправдани. Крачката в правилната посока обаче бе направена, а следващата е още по-важна - да се намерят механизми за облекчаване на спонсорите в спорта. Защото иначе и малкото сложили главата си в торбата, ще спрат да наливат в пясъчната яма, наречена български спорт.

Не е лошо както доскоро следвахме примера на Русия отново да почерпим от нейния опит, ако искаме след време и ние да възродим спорта си. Политиката на Путин, наложена по отношение на мастите местни бизнесмени относно олимпиадата - или заделяш пари за обекти, или забравяш за бизнес в Русия, даде сериозни резултати. Друг пример от Америка даде българската треньорка Пепа Милушева. Бизнесмен купил клуба й по ски и биатлон и за да го напълни с деца, наложил почти благотворителната такса от 50 долара на сезон за използване на близо 90 км писти. В Сочи Милушева бе с три състезателки, които е започнала да обучава като деца преди 15-ина години.

В Америка обаче е различно. Там

ценят това, което имат

И сигурно Пепа ще бъде понесена на ръце след игрите, нищо че състезателките й не спечелиха медал. Както между впрочем в Портланд преди 12 г. понесоха нашия бегач Славчо Батинков само защото бе един от двамата олимпийци на щата, участник на игрите в Солт Лейк Сити. А той беше в САЩ със зелена карта и квота за България.

Права е Евгения Раданова, като казва, че мизерните условия не могат да са извинение за резултатите, изхождайки от факта, че и тя се готвеше на порутена пързалка при минусови температури, а спечели 3 олимпийски медала. Тя обаче е талант, който се ражда веднъж на 30 години. А сега и да има такъв като нея, едва ли ще бъде открит. Кой родител е още толкова луд, че да прати детето си да мръзне на леда. „Пращаме даден състезател да се готви една година в чужбина и му държим сметка защо не е постигнал резултати. За да влезе в световния елит, му трябват между 8 и 12 години пълноценни тренировки, при добри условия, каквито в България нямаме”, признава самата Раданова.

А спортът се глобализира тотално

Нашумелият у нас състезател в шейните Бруно Банани от Тонга всъщност от 10 г. тренира в Германия и дори смени името си заради спонсор. Финиширалият непосредствено преди Беньов представител на Индия Шива Кешаван пък от 20 години е в елита на този спорт, като тренира с италианските национали. Финалистът при фигуристите, направил дебют на олимпиада за Филипините – Майкъл Кристан Мартинес, всъщност от 2010 г. се готви в Калифорния. В Детройт пък са ситуирани 15 от 24-те танцови двойки, участвали в Сочи. А да не би Ванеса Мей да кара ски в Тайланд? Или пък сънародникът й Канес Сушаритакул, който е студент в Кейнбридж?

Друг проблем пред българските зимни, а и летни спортове е, че нямаме програми за подпомагане на младите спортисти, които тренират като ученици, а после се отказват заради липса на пари. Така се къса и крехката връзка между детско-юношеския и елитния ни спорт.

Така че проблеми - бол. Въпросът е някой да поеме тежкото бреме и да започне да ги решава един по един. Че няма да стане лесно, това на всички е ясно. Но ако ни е страх да не си нацапаме ръцете, тогава да не бъркаме в кацата с мед. Ако политиците решат, че парите за елитен спорт трябва да отидат за пенсии и болници – ОК, и там има вопиюща нужда. Но после да не правят PR покрай медалистите или да замазват очите им с голи обещания. Защото когато поемеш един ангажимент, е мъжко да го спазиш. И нека вместо да наричаме „туристи” българските спортисти, само да си представим труда и лишенията им и си дадем сметка по какво сме в топ 50 на света!

Тагове: Олимпиада