Звездите и колективът

04-03-2014 15:01 | Борислав Борисов, Нова Спорт

Битка между два свята. Май това се случва към момента в спорта. Има едно поколение от привърженици, което силно вярва, че щом един отбор има голяма звезда, значи е силен и велик. За тях трансферният прозорец е най-важното нещо. Другата група, която прогресивно намалява и към която принадлежа и аз, вярваме, че преди всичко са важни понятия като отбор и колектив. И едва след това идват звездите. Но това не означава, че не уважавам големите фигури или ги смятам за излишни. И от тази гледна точка се наслаждавам на двубоите в НБА, защото там поне преплитането между индивидуалната класа и отборната стратегия е нещо, което се вижда във всеки двубой.

ЛеБрон Джеймс

Гледайки мачовете от Националната баскетболна асоциация тази година, съм си поставил задачата да разбера най-вече какво прави онези баскетболисти толкова големи звезди. Шоуто е невероятно, тепърва ще гледаме плейофите, където баскетболът е различен. Към момента за званието MVP (най-полезен играч) има ясна битка между двама играчи – ЛеБрон Джеймс и Кевин Дюрант. По принцип да кажеш кой е по-добър, е същото все едно да обясниш защо Роналдо е по-добър от Меси или обратното. Просто всеки си има свое мнение и симпатии. Но има и безспорни неща.

Кевин Дюрант е изключителен в стрелбата. Той е достатъчно висок (206 сантиметра), така че, ако не го пази висок човек, се вдига и трудно може да бъде спрян. Високите хора пък не са толкова повратливи, така че той и това използва, ако е пазен от такъв играч. И няма спиране, той си вкарва точките. ЛеБрон Джеймс пък бе описван като изключително мощен играч, което си е факт. Но този сезон демонстрира различни неща. И ден след ден, мач след мач се оказах сред почитателите му. Не заради точките, стрелбата и мощта, а заради работата му за отбора. Той блести не само с индивидуалните си умения, а и с умението да прави останалите около себе си още по-силни. ЛеБрон е комплексен играч и е изключителен в много неща, а не само в един елемент. Убеден съм, че без особен проблем той може да дублира постижението на Кевин Дюрант като точки в мачовете, но едва ли някога ще иска да го направи. В същото време, когато е необходимо, взима топката и решава срещите. При Дюрант оставам с усещането, че неговите съотборници трябва да се приспособят към неговото представяне. И това не е лошо. Но ЛеБрон точно е обратното. Той е огромна звезда, защото умее да прави останалите също толкова силни, без да узурпира цялата игра около себе си, макар да е в центъра на вниманието, когато отборът има нужда от това.

„Номер 2” - Кевин Дюрант

Всъщност към момента Дюрант винаги е сочен като пример за драфта в НБА, защото е избран под номер 2. Интересни са два въпроса – кой е бил номер 1 и кой отбор е пропуснал да го вземе? Отговорите на двата въпроса са известни и също толкова често споменавани в мачовете, в които играят Портланд, Маями и Оклахома Сити. Баскетболистът е Грег Одън, който тогава е избран от Портланд Трейлблейзърс. Но към момента играе за Маями Хийт и е много далеч от това да е звезда. Контузии му пречат да постигне каквото и да е в Портланд и през пролетта на 2012 е освободен, а това лято подписа с Маями, макар да не играе често. Жалко, защото щяхме да имаме повече база за разсъждения.

Всеки път коментаторите взимат на подбив Портланд заради тази случка. Ако човек се замисли, сигурно е справедливо. Примери като този има и в други години. Но понякога всичко е въпрос на стратегия. Което всъщност ми допада най-много. Ясно е, че сигурни неща няма. Може да вземеш играч от драфта и той нищо да не направи. В същото време може да се окаже, че номер 10 е перфектният избор. Защото това са младежи, а лигата има определени изисквания за кариерите им. И няма гаранция, че ще успеят. Оказва се, че е важно не просто те да имат качества, а да се окажат и на правилното място. Естествено, и да имат късмет.

Този пример вади на преден план друг въпрос – ако ти трябва център, трябва ли да взимаш играч на друга позиция от драфта само защото той е обещаващ талант? Възхищавам се на умението на онези франчайзи, каквито всъщност са отборите в НБА (това е друга интересна тема, но за нея някой друг път), да работят със стратегия, а не просто да мислят за този шампионат.

Как се става фен?

„Нямам идея”, е най-добрият отговор. Винаги съм гледал баскетбол, бил съм в пълна зала „Христо Ботев” на Левски – ЦСКА (представяте ли си, че тогава беше важно дали идваш с рейс номер 94, или 280) много пъти, но никога не съм бил чак фен. Но нещата се промениха в това отношение, когато се наложи да съм част от екипа, който отразяваше европейското първенство за мъже миналата есен. Изведнъж играта се промени в моите очи. А сега в минутите, свободни от голямата ми страст - английския футбол, посягам към НБА с надеждата да видя онова, което ме вълнува. И в един момент установих доста прилики. Но това е друга тема. Човек става яростен почитател на нещо, било то спорт, изкуство или каквото друго се сетите, защото вижда в него нещо от себе си или пък тема, която го вълнува. И после започва да се опитва да разбере всичко, задълбочава се и в един момент вече е изгубен. За мен огромното количество звезди в НБА, които обаче се подчиняват на принципите на отбора и колектива, ме плени и вече ми е трудно да си представя седмица, без да съм изгледал поне няколко двубоя.

Значението на звездите

Започвам да се чудя какво пък толкова намерих тогава във Финикс? Пак нямам идея. Гледах Горан Драгич на европейското, но не мисля, че той бе причината да съм си отбелязал в пощата датата и часа на всеки техен мач. Може би има едно изречение, което ме накара да проявя по-особен интерес. Слънцата са франчайзът, който има най-добър коефициент победи/загуби от всички, които никога не са печелили титлата и в същото време са с четвъртия най-добър коефициент победи в цялата история на лигата. Голям клуб, който не е печелил титлата. Като се замисля, така станах и привърженик на любимия си футболен отбор в момента – тогава Арсенал не бе ставал шампион 15 и повече години. Някак ме привличат отбори, които тепърва ще извървят пътя на победите. Не искам да се присъединявам към успехите, когато вече са постигнати, а да съм част от създаването им.

Но истината е, че не е вярно. Защото по интересен начин имах някакъв предварителен сантимент към отбори като Филаделфия и Финикс. Винаги съм харесвал Чарлз Баркли и го гледах с благоговение, когато се изправяше срещу всички, без да се страхува, че е по-нисък от тях. Не се предаваше. Харесвам такива играчи и отбори.

Ето къде било значението на звездите – те примамват хората да обърнат внимание на един или друг клуб. Но след това е необходимо нещо друго, за да продължиш да бъдеш яростен привърженик на един отбор. При мен явно е проработило това със звездата, но в един момент, когато проучиш какво има в даден отбор, се спираш на нещо, което свързваш със себе си. Битката на звездите и колектива вече е започнала. Кое е по-важно, няма да можем да установим скоро. Ясно е, че и двете имат своето място в спорта. Но само докато са подчинени един на друг. Наруши ли се този баланс в която и да е посока, спортът е мъртъв.