Баскетболът в Бургас

Петко Маринов е една от големите личности са бургаския баскетбол (сн. lap.bg)

12-03-2014 16:12

Представяме пореден откъс от намиращия се в печатна фаза алманах за българския баскетбол. Двата тома на авторската книга на журналистите Михаил Делев, Лилия Янкова, Хари Латифян и екипът на BGbasket.com, и с подкрепа и финансиране и от БФБ – „Баскетболът – играта на личностите”, ще бъдат представени в последните дни на месец март т.г.

Бургас е един от градовете с голям принос за развитието на баскетбола. Завинаги в баскетболната история ще останат имена, като Панайот Влаев, Динко Хаджидинев и Бойчо Брънзов.

БУРГАС

Невероятно, но факт. За близкото и по-далечно минало на баскетбола в града на талантите и интелектуалците няма къде нито ред да се прочете, няма от кого дума да се чуе. Дори един съвременен и много активен местен журналист не успя. Изтрила се е паметта лека полека, след като си отидоха от нашия грешен свят един достолепен и много жизнен човек, заслужил за българския баскетбол. Поне според нашето скромно мнение, ако беше жив Динко Хаджидинев, най-малкото повест, ако не роман, щяхме да напишем. Наш проблем, какво да се прави?

Знае се, че организиран баскетболен живот в Бургас има от 1946-а – само година след края на Втората световна война. Тогава е основан и баскетболният клуб „Черноморец”. Оттогава до сега съществува без прекъсване професионалният мъжки отбор. Малко по-късно е даден живот и на различните детски и юношески подготвителни групи. Най-именитите треньори, оставили следа в съзнанието на хората, са Панайот Влаев и Динко Хаджидинев. Два пъти Динко извежда „Черноморец” до върха в турнира за Купата на България и то с интервал от 10 години. Това са и най-големите успехи на бургаския баскетбол, ако включим и двата бронзови медала от държавното първенство – пак с интервал от 10 години (1981, 1991). Което означава постоянство в амбиции, отчасти и във възможности. Интервалите на успехите продължават по-нестройно – през 2010 година „Черноморец” печели третото място в Националната младежка лига. Би следвало в края на 2013-а тези младежи да са здрави мъже и да не допускат родният им клуб да се върти около дъното на елитната мъжка конкуренция. Но както е в действителност, повечето от тези младежи са отлетели в различни посоки и интервалът е неизвестно дълъг...

В годините на социалистическото цъфтене Бургас беше един от малкото градове в България със спортна зала от типа на „Изгрев” – с трибуни за 1000 зрители. В нея са се играли дори мачове от европейското първенство за жени през 1972-а. В „Изгрев” е гостувал неведнъж и престижният женски международен турнир за купа ”Диана”, по-късно наречен на името на Иван Гълъбов. Както е известно, днес Бургас има още една малко по-голяма зала, а старата „Изгрев” носи името на бургаското баскетболно отличие Бойчо Брънзов. Така самият баскетбол в Бургас по-трудно ще бъде забравен.

Другото безспорно достойнство на баскетбола в града край морето са неколцина доказани звезди от по-близкото и по-далечното минало. Колоната се води от легендарния и обичан от цял Бургас Бойчо Брънзов. До него веднага се нарежда невероятният Петко Маринов, най-богатият български баскетболист, окичил се с 30 златни медала като играч и като треньор. Следва дългогодишният национал Атанас Стоянов, наследен в майсторството и за националната фланелка от сина си Васко Стоянов. После са Георги Йорданов, Станчо Костов, Димо Костов, Дечо Коешинов.

В съвременния си вариант БК „Черноморец” е с президeнт Иван Атанасов, треньор на мъжкия отбор е Дечо Коешинов. Женският профил е представен на високо ниво (стабилно в тройката с титли и медали) от отбора на „Нефтохимик” с треньор Петко Маринов и вече разделил се от могъщия спонсор „Лукойл”. Това все пак е перспектива за настоящи и бъдещи емоции.

Докато търсехме как да разширим описанието за Бургас, един от нас тримата попадна в Интернет на интересен анонс и на приятна за четене изповед. Звучеше впечатляващо. Изповед на едно 9-годишно момче от Бургас, влюбено в баскетбола, в НБА и най-вече в Дражен Петрович... Написаното беше на страницата на вестник „Новинар” и реших да го поискам за нашата книга. Неделя около обяд, звъня в редакцията, отговори ми младият колега Атанас Мецов. Съгласен е, казва че веднага ще изпрати текста. Преди да затворя телефона попитах – добре, това реалност ли е, има ли такова момче? Атанас отвърна – това момче съм аз. Не предполагах такава развръзка, но знаех, че в Бургас винаги е имало неповторими личности. И за баскетбола...

Решихме да представим Насковата изповед без редактиране и съкращения.

„В началото на 90-те години, като много други малки момчета, и аз бях влюбен в баскетбола от НБА. Чаках с нетърпение предаванията по "Ефир 2", където, макар и с два дена закъснение, гледах мачове на любимите отбори. Манията ми по "Лигата на извънземните" беше безгранична.

Молех баща ми редовно да купува всички възможни вестници, защото там, почти всеки ден, се публикуваха снимки от НБА. В голямата си част черно-бели, много по-рядко, и то само в спортните вестници – и цветни. С упоритостта на 9-годишно хлапе изрязвах снимките, на които бяха моите герои. После съвсем старателно ги лепях в дебела тетрадка, която беше най-голямата ми ценност. Стотици страници, облепени предимно с черно-бели снимки на баскетболисти, всяка от тях грижливо надписана от мен. Спомням си как, след като залепях всяка нова снимка, разгръщах албума от самото му начало и отново, с безгранична любов и неосъзната още колекционерска страст, жадно попивах хартиените изображения на моите герои.

На 8 юни 1993 г., току що завършил трети клас, помня, че играх цял ден из квартала с приятелите ми. Най-тъжното време беше, когато трябваше да прекъснем игрите и да се приберем в скучните панелки. Но аз си имах едно тайно оръжие за добро настроение. Знаех, че след като се прибера, ще отворя вестниците на баща ми и ще открия поредното си съкровище под формата на черно-бели снимки, които да попълнят моята скъпоценна колекция. Когато се прибрах във въпросната вечер на 8-и юни инстинктивно тръгнах към мястото, където баща ми оставяше вестниците. За първи път мястото беше празно.

Помислих си, как е възможно баща ми да забрави да остави вестниците. Със сериозността на накърнено 9-годишно хлапе застанах пред него и му поисках безценните за мен спортни страници, от които да си изрежа снимките. Той някак между другото ми спомена, че днес не си е купил вестници и ме изпрати да си играя още един час с приятелите ми. Въпреки че тогава нямах и представа какво става, усетих, че нещата не са както трябва. Започнах на инат да си искам безценните вестници, но баща ми остана глух към молбите ми. Разплакан се прибрах в стаята си и замислях отмъщение. Вечерта, докато родителите ми гледаха телевизия, се примъкнах до мястото, където баща ми държеше старите вестници и с изненада открих трите от днес. Без да кажа дума ги грабнах, отидох в стаята си и жадно търсех да видя какво е снимковото ми съкровище днес. Бавно разлиствах към спортните страници, които са в края. Така увеличавах вътрешното си напрежение, за да е изненадата и радостта ми по-голяма.

И точно в този миг онемях. Не знаех какво да мисля, мозъкът ми бавно асимилираше черно-бялата снимка на размазан автомобил насред магистралата и заглавието „Дражен Петрович загина в автомобилна катастрофа”. Инстинктивна ми реакция бе да взема химикалката и през сълзи да драскам и да драскам снимката, докато хартията не се прокъса. После взех тетрадката със снимките и я отворих – на първата страница, като всеки друг ден, ме приветстваше засменият Дражен Петрович.

Днес, 20 години по-късно, си спомням с умиление и за колекцията ми от снимки в тетрадката, и за опита на баща ми да ме предпази да науча тъжната новина. Вече съм мъж и пак понякога си пускам клипове с играта на Дражен. Знам, че като разлистя отново колекцията си, на първата страница ще ме посрещне той, усмихнатият легендарен баскетболист, който никога няма да забравя. И ще помня думите му:

„Баскетболът е работа, в която нямаш право на лош ден. Повече от всичко се чувствам задължен на феновете ми. Трябва да отвръщам на тяхната любов. Точно заради това не съм си взимал нито ден почивка от баскетболното игрище. Всеки мач играя за феновете, а чак след това за себе си и за отбора.
Баскетболът е моя живот. Никога няма да спра да обичам баскетбола.
Играчите в НБА са добри, но те не са като Супермен. Дайте ми 30 минути на паркета и няма да има отбор, на който да не съм вкарал 20 точки”.

А това, че никога няма да спра да обичам баскетбол, се отнася и за мен”.

Докато прочитах спомените от детството на младия колега Атанас Мецов, си спомних, че на същата дата – 8 юни 1993-а, и аз съм свързан с трагичното събитие...

Тогава не работех в медия, но колегата Хаик Вахрам от вестник „Отечествен фронт” ми звънна по телефона, питайки дали искам да напиша две страници за Дражен Петрович. Знаеше за моето познанство с хърватина. Без много да се обясняваме, казах да. Написах за Дражен, за момчешките му години в школата на „Цибона” в Загреб, за мача през 1984-а, когато бихме Югославия с Дражен на балканиадата в Атина, за първите му крачки в НБА, за неговото кафене „Амадеус” (това беше момчешкият прякор на къдрокосия баскетболист). Няколко пъти съм пил кафе в „Амадеус” и сладко сме бъбрили с „газдата”...

Като бях готов звъннах на Хайко и тогава го попитах защо му е такова писание. „Ама ти не знаеш ли?” – учуди се той. И ми разказа за трагичната кончина на славния номер 4, която в същия ден е преживял и 9-годишният Наско от Бургас.

Дали е Дражен, бай Илия Мирчев или Бойчо Брънзов, няма значение. Всичко казано или не казано в тези редове, означава само любов и привързаност към баскетбола. Баскетболът е вечен със спомена за великите.

Най-големите успехи на

бургаския баскетбол,

мъже:

Бронзови медали в първенството на България, „Черноморец”: 1981, 1991 (треньор Динко Хаджидинев).

Носител на Купата на България, „Черноморец”: 1965, 1975 (треньор Динко Хаджидинев).

жени

Шампион на България, „Лукойл Нефтохимик”: 2005, 2006 (треньор Петко Маринов), 2009 (треньор Петко Маринов); вицешампион: 2007, 2008; бронзов медалист: 2002, 2003, 2004 Шампион на България, „Нефтохимик”: 2010 (треньор Петко Маринов), 2011 (треньор Петко Маринов); вицешампион: 2012, 2013.

Носител на купата на България: 1999 (треньор Бойчо Брънзов), 2004 (треньор Славко Димитров), 2005 (треньор Петко Маринов), 2006 (треньор Петко Маринов), 2008 (треньор Петко Маринов)

Цялата история на баскетбола в Бургас, както и на българския баскетбол от появата му до наши дни ще можете да прочетете в алманаха.

__________________

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър

Тагове: Алманах, Бургас