`Мартенската лудост` разтресе баскетболния свят за поредна година (част 1)

23-04-2014 12:57

Людмил Хаджисотиров в момента е помощник треньор в отбора на Рилски спортист, а скоро бе избран и за селекционер на националния тим на България за юноши до 18 години. По време на кариерата си не състезател Удо, както е известен той, изкара няколко сезона в колежанското първенство на САЩ, а в годините след това естествено продължава да следи какво се случва там. В първото си появяване в "Блогът на Удо" той ще ни разкаже интересни неща около т. нар. "Мартенска лудост" в NCAA, която завърши наскоро с титла на Университета Кънектикът. Ето и първият разказ на Удо за March Madness:

За поредна година феновете на баскетбола от цял свят имаха възможността да се насладят на най-доброто от колежанския баскетбол в Америка. Родината на играта с оранжевата топка не разочарова, а турнирът беше пълен с изключително атрактивна игра и драма до последните секунди на срещите. Топ талантите на света дадоха най-доброто от себе си преследвайки баскетболните си и житейски мечти по пътя към един от най-успешните и изненадващи турнири в историята на NCAA. Присъствието на много от бъдещите НБА и Евролига звезди в комбинация с легендите в треньорската професия като Майк Кшижевски (Дюк), Джим Беихайм (Сиракюз), Рик Питино (Луивил), Били „the kid” Донован (Флорида), Джон Калипари (Кентъки) и не на последно място Кевин Оли (Кънектикът) бе предпоставка за класата на “Мартенската лудост”.

Схемата на турнира от 68 отбора предвещаваше много дълъг път за всеки тим, който се е прицелил в заветната титла. Университетите бяха разделени в четири големи региона - Източен, Западен, Южен и Югозападен. Фаворити и ранкирани на първо място съответно в регионите бяха топ университетите на Аризона, Вирджиния, Флорида и Уичита Стейт. Веднага след тях бяха легендарни учебни заведения като Сиракюз, Ю Си Ел Ей, Мичиган Стейт, Луивил, Мичиган и Уисконсин. Изненадващо (но не и с оглед на представянето до този момент през сезона) към средата на регионалното ранкиране започнаха университетите на Кентъки (8), ЮКон(Университета на Кънектикът - бъдещият шампион) и Дюк. Изненадите или така наречените „upsets” (неочаквани елиминирания) не закъсняха. Първите пометени от безскрупулната метла на „mid major” програмите (средно ниво първа дивизия университети) бяха университетите на Дюк и Охайо Стейт. Легендарният и най-скъпоплатен баскетболен треньор в света Майк Кшижевски не успя да помогне на „Сините дяволи” и те бяха първите жертви на Мърсър Юнивърсити (програма не особено известна с баскетболните си постижения). Дори наличието на феноменален талант като Джабари Паркър в състава на Дюк не успя да наклони везните в тяхна полза. Паркър вече обяви, че след една година прекарана в университета, ще прескочи на следващото ниво в най-силната професионална лига в света - НБА.

Това, което се случи с Дюк, Охайо Стейт и други топ университети в САЩ и ранното им елиминиране в NCAA турнира има своето логично обяснение. Това е проблем за NCAA, но със сладко-кисел привкус. От една страна големи програми напускат рано турнира и се губи част от подкрепата и интереса на голямата фен база - така наречените „alumni” (милионите хора завършили университета, които продължават да ги следват и подкрепят). От друга страна фактът, че Давид побеждава Голиат в баскетболен вариант увеличава цялостно интереса към турнира и го прави още по-непредвидим. По време на „Мартенската лудост” Лас Вегас се тресе из основи и се получават едни от най-колосалните спортни залагания именно поради непредвидимостта на мачовете.

Има и някои други логични чисто баскетболни закономерности, поради които все по-често топ университетите от големите конференции стават жертва на „mid major” програмите. Искам да вкарам едно пояснение относно нивата и ранкирането в първа дивизия на NCAA. Има над триста университета, които общо казано са разделени на три нива - “high major” (най-високото ниво), „mid major” (средно ниво) и „low major” (по-ниско ниво първа дивизия). Към най-високото ниво са „The big 6” или шестте най-големи конференции (Big East, Big 10, ACC, PAC 12 и т.н.). В тези конференции са отбори като Дюк, Канзас, Северна Каролина, Флорида, Бостън колидж, Ю Си Ел Ей и много други. Това са основните производители на НБА, Евролига, Еврокупа и топ ниво играчи. От тези конференции се класират по 5-6 отбора за “Мартенската лудост”. От средното и по-ниско ниво се класира само отборът спечелил турнира на собствената си конференция.

Едните са около петдесет хилядни университети, където обучението на година е обикновено над 50 000 $, а другите са около двадесет хилядни университети, където обучението е от порядъка на 30 000 $ годишно. Естествено баскетболистите, които играят за тези програми са на пълни стипендии и университета им поема абсолютно всички разходи. Пояснявайки всички тези неща, мисля, че може да се придобие по-добър образ за голямата картинка и бизнес, която представлява NCAA.

Съществуват баскетболно-специфични причини, които са в основата на големите елиминации на малки и средни университети над „power houses” като Дюк и Сиракюз. Големите университети привличат топ талантите на Америка, а вече и доста международни играчи. Често един отбор разполага с по 5-6 бъдещи НБА играчи (Кентъки последните години) с изключителни качества. Проблемът е, че тези момчета отиват там на 18 години, играят една година или максимум две и поемат към парите на НБА. Даденият треньор (независимо колко е добър) разполага с една година да ги научи на организиран/структуриран баскетбол и да изгради химия и отборен дух. По някой път се получава и резултатите са налице, спечелени титли или участие във Final Four. Все по-често обаче отбори с много повече талант и атлетизъм отстъпват на така наречените „mid majors”. В средното ниво програми, талантът и уменията на играчите са почти същите, разликата идва основно в ръста на играчите. За топ нивото се счита, че центровете трябва да са над 210 см, тежките крила над 205-6 см, шутинг гардовете над 195 см и т.н. Голямото предимство, което имат по-малките програми е, че играчите им се задържат всичките четири години от обучението си, с което компенсират за останалите недостатъци. В тези отбори химията е много по-добра, както често и отборната игра. Състезателите знаят в детайли системата на треньора и изискванията му към всяка фаза от играта. Тези програми имат и нещо, което е незаменимо - лидерството на играчите, които са четвърта година ”seniors”. Всички тези фактори в комбинация, често компенсират за превъзходството откъм талант и атлетизъм на топ програмите. Това прави сблъсъците между тези отбори едно невероятно зрелище с голям заряд характерен специфично за „ Мартенската лудост”.

Очаквайте продължение...