Георги Младенов: Ако мога да започна отначало, ще направя абсолютно всичко по същия начин

(сн. Sportsimages.bg)

06-05-2014 15:04 | БЛИЦ

Днес една от големите личности на на българския баскетбол Георги Младенов празнува имен ден. Той игра до 41 години, от 1978-а до 2003-та, а искаха да го пенсионират още преди 30-ата му годишнина. Това, което правеше на игрището, друг никой не го можеше. Обявяваха го за индивидуалист, егоист, а той печелеше титла след титла и вкарваше толкова точки, колкото поиска. 11 пъти шампион на България с Левски, Плама Плевен и Славия, 7 купи (пет със "сините" и по една със Славия и Плама), стотици мачове в националния отбор, балкански шампион (1984)!

В чужбина играе в Тунис (1991-92) и Саудитска Арабия. Като треньор започна в Спартак МВР Евроинс и набързо го превърна в отбор, с който всички се съобразяваха. Спечели сребърни медали с Балкан Ботевград и стана шампион с Лукойл Академик. Сега е начело на националния отбор. Ето го в пълния му блясък, големия Георги Младенов:

- Ти си Георги Младенов, всички очакват от теб чудеса в националния отбор по баскетбол. Ще успееш ли?

- Надявам се да успея, но също така се надявам и всички, които са ме избрали и са ми гласували доверие, да ме подкрепят, да бъдат зад мен. Ако всички сме обединени, ще успеем, защото всички работим в името на българския баскетбол. Аз ще дам всичко, на което съм способен, за да успея. Но един треньор не може сам по себе си да постигне всичко.

- Защо няколко години някои хора не искаха Георги Младенов да се върне на сцената?

- Тази тема не искам да я коментираме. Бързо забравям нещата, такъв човек съм. Гледам и мисля само за позитивното, негативните неща само вредят. (В този момент вади късметче, което му се е паднало по-рано през деня. То отново е свързано с позитивната нагласа в ежедневието). Виждаш ли, това ми е късметът днес, гледам позитивното и само напред, не се връщам назад. Скоро ще навърша 52 години. Казвам ви тук и сега, че ако се върна назад и мога да започна отначало, ще направя абсолютно всичко по този начин. Естествено, от настоящите си години може би някои неща бих ги променил, но това е моят път и за нищо не съжалявам.

- Защо едни и същи треньори се редуваха в националния отбор, а клубовете сякаш са непристъпни за други?

- За националния отбор – така са преценявали в дадени моменти хората, тези са избирали. Сметнали са, че има по-заслужили треньори от мен или по-подготвени или по-опитни и те са водили националния. Аз смятам, че на всеки човек идва моментът. В този момент обаче трябва да покажеш всичко, на което си способен, за да го уловиш. За клубовете – вижте, че останаха девет отбора в първенството по баскетбол. За кого по-напред да има работа?! Колегите, които в момента са треньори, искат да си вадят хляба, да хранят семейства. Навремето имаше 15-16 отбора само в А група и още толкова в Б. Т.е. имаше поне 30 отбора и работа за 30 треньори. Закриха се баскетболни центрове – няма ги Шумен, Димитровград, Видин, да не изброявам повече. Какво говорим - та допреди няколко години нямаше баскетбол в ЦСКА?! Хора, това е ЦСКА, един от двата гранда в България. Добре че беше Сашо Чакмаков и любовта му към ЦСКА, за да върне този спорт в клуба. Левски – Лукойл Академик е дерби, но не е като ЦСКА - Левски. Тези два отбора ще имат вражда винаги, векове след нас. Така както е в Гърция с Панатинайкос и Олимпиакос, както е в Сърбия със Звезда и Партизан, това е история. Тези мачове са заряд, интрига, говори се за тях седмици преди да се играят.

- Вярно ли е, че си бил изпаднал в депресия заради отсъствието от баскетбола, че си бил готов да работиш всичко друго, за да вършиш нещо?

- Глупости на търкалета! Тези, които ме познават, знаят колко силен характер съм. Не може така лесно нещо да ме събори. Семейството много ми помага, за което съм им благодарен. Да, кофти ми беше, защото съм дал 43 години от живота си за баскетбола. Живея с това нещо и искам да го върша, но не бях само аз без работа. Депресия, такива неща... няма как да стане. Не съм стигнал дотам, че да си посегна да се самоубия, въпреки че на много хора им се иска да го направя (смее се). Много пъти съм го казвал, а и не само аз: треньорите си ходят с оставката в задния джоб. Днеска си тука, печелиш, утре губиш два мача и айде, довиждане. Станах шампион с Лукойл Академик, после паднахме два мача поред и си тръгнах, защото имам чест и достойнство. Знам, че когато си треньор на Лукойл Академик, както бях аз, и допуснеш две загуби поред, значи нещо не е наред и не трябва да чакаш да те уволнят. Никога не съм чакал да ме изгонят. Знам си възможностите и преценявам кога сам да си тръгна, ако не съм се справил. В никакъв случай не искам да съм тук или там заради името, а заради това, че мога да работя и имам качества. Не искам съжаление и подаяние!

- Защо българският баскетбол се срина след вашето поколение?

- Липса на добри поколения. След нас имаме един Тодор Стойков и после?! Не виня само баскетболистите, ние, треньорите, също сме виновни. Клубовете, школите – също. Внасянето на чужденци – също, те са навързани нещата. Като омагьосан кръг е. Треньорите отиват да работят с деца, взимат ниски заплати, а трябва да си изхранват семействата. Как да го направят?! Кое по-рано да платят, бензина да отидат на работа или да купят ядене? В същото време обаче нали всеки треньор отнякъде трябва да започне, не всички могат да водят Левски и Лукойл Академик. Аз играх до 41 години. Това не е ли също тема за размисъл, да светне лампичката накъде отива баскетболът ни. А даже можеше да играя и още (смее се).

- Сега Симеон Варчев те подкрепя, но преди години май не беше съвсем така. Отказа се от националния отбор заради него.

- О, това беше толкова отдавна. През 91-ва нещо се скарахме на един мач на националния. Казах, че си тръгвам. Взех прибързано решение, после осъзнах, че съм постъпил глупаво и се върнах. Даже излезе малко конфузна ситуация Симо Варчев ми се извини, а не беше толкова виновен той.

- Ти си се запалил по баскетбола покрай баща си. Сега има ли такива бащи и деца, защо стават все по-малко?

- Трудно е в нашето време. Ето, давам ви пример с моя син. И той играе на игри, стреля по някакви идиоти на екрана пред себе си. Но съм му поставил лимит, един час, това е. Сега децата не стават от компютрите, с всичко са презадоволени. Ние навремето нямахме такива неща. Играехме на фунийки, ръбче и какво ли още не. Баба ми, Бог да я прости, не можеше да ме намери, за да ме прибере от сутрин до вечер от улиците. Като ме пита преди малко дали аз съм имал това, което имат настоящите деца - няма как да е същото, времената са други. Ние тренирахме с китайски или руски кецове. Баща ми, лека му пръст, ми донесе едни "Конвърс" от Югославия, мислех, че ще литна с тях (смее се). Годините бяха такива, че материално не всяко семейство беше заможно, тренираш и играеш с каквото имаш. Чак като дойдоха 80-те години вече навлязоха по-модерните кецове, цветните чорапи, тогава бяхме супер модерни.

- Тренировки, успехи, а натискаха ли те да учиш?

- Завършил към 127-о училище, едно от най-добрите в България. Исках да отворим тази тема, защото ми омръзна през годините спортист да бъде равно на глупак. Не искам да прозвучи самохвално, но аз съм с три езика, прочел съм толкова книги колкото половината души в парламента не са чували. Не искам, а и не е правилно да слагат всички спортисти под един знаменател. Имам висше образование, завършил съм спортната академия. Всички викат ехидно: "А, той завършил спортната академия и не струва." Ценностите се измениха, сега никой не го интересува ще учи ли, няма ли да учи и какво ще стане от него, след като приключи със спорта.

- А ти замалко да станеш футболист?

- (смее се). Имаше такава възможност, но баскетболът ме привлече повече. В началото наистина играех футбол, бях в един отбор с Гибона, Кокала, Наско Сираков. Първо започнах като вратар. После участвах на един турнир и вкарах четири гола в два мача - срещу Марица и ЦСКА. Вървеше ми, бях добър, но се отказах. Един ден майка ми ми намери калците, с които тренирах, оцапани с кръв. Някой ме е настъпил и е пуснало кръв. Скрих ги, но майка ми ги намери и дотука с футбола. Тя обаче не беше причината да се откажа, не ме е отказала, просто така се развиха нещата. Аз криех, че ходя да тренирам футбол и от баща ми, който ме спукваше от бой.

- Лесно ли се влиза в съблекалнята на 16 години при звезди като Голомеев, Шарков, Илия Евтимов?

- Да, лесно, много е лесно (казва го с усмивка). Питай ме какво ми е било да съм сред тези имена. Едно на ръка, че трябва да имаш талант и да искаш да пробиеш, но това съвсем не е достатъчно. Ако не те приемат в колектива, си загубен. Мен ме приеха и им благодаря. Правехме си майтапи въпреки че бяха много по-големи от мен. Шегувах се, няма ли вече да се пенсионират, за да мога и аз да поиграя. Съвсем в реда на нещата бе първата година да не играя редовно, кого да изместя от титулярния състав?! Един до един все звезди, та това е Левски! Помня първия си мач, беше в зала "Сливница" срещу Бургас. Аз и до днес съм такъв човек, че преди мач не спя по два дни. Премислям всичко, разигравам нещата, както искам да се случат. Вечер преди мача заспивам с него, на другата сутрин пак същото. Така е до първата спорна топка, която дава началото на мача. После всичко изчезва и започвам. Обяснявам го за тези, на които им се ходи до тоалетна преди мач по малка нужда от притеснение. Това е да имаш тръпка преди мач.

- Когато дойде мач с ЦСКА...

- (смее се). Става страшно. Шегувам се, срещу всички съперници излизам, за да побеждавам. Дори, когато играех за Плама Плевен срещу Левски, пак исках да бия, това ми е в кръвта. Никога не съм излизал с мисълта, че трябва да се скатавам или че може да съм играл в този отбор. Завинаги обаче оставам левскар и това няма да се промени. И до днес се разправя онзи мач, в който вкарах повече точки от целия отбор на ЦСКА. Беше през 1998-а, Тити Папазов се хвана на бас, че ще го направя, но с условието, че асистенциите ще се прибавят към точките ми и така ще успея да събера повече от точките на противника. Нямаше нужда да събираме нищо, аз вкарах 62 точки, а ЦСКА - 60. Бихме ги със 100-60. А ЦСКА тогава имаше силен състав.

- А заглавието "Жоро Младенов 150 - НБА пасти да яде"?

- Не ми зачетоха рекорда, даже анулираха мача. Играехме с Тунджа Ямбол. Стана някакъв скандал и треньорът им Иван Чолаков ми направи подсечка, скарахме се, посегнахме си. На реванша гостите казаха, че няма да играят заради мен, един вид бойкотират. Не ме пазеха и аз като вземех топката - направо в коша. Така вкарах 150 точки, бихме ги някъде със 170 на нещо. После обаче анулираха резултата, а беше световен рекорд. Сега сме в добри отношения с Иван Чолаков (смее се).

- След няколко силни години в началото с Левски кой те спря към звездите на Арис Солун?

- Партията, тя беше една тогава - БКП. Не ме пуснаха, казаха, че съм ценен кадър. През 1984-та имаше Балканиада, станахме шампиони. Гърците ме искаха. Предложиха ми два варианта, единият да си хвърля паспорта и да замина. Другият вариант беше легален, да преговаряме. Първият нямаше как да стане, по това време вече бях военизиран, с чин от милицията. Родителите ми бяха учители, сигурно щяха да ги изселят, всичко щеше да се стовари върху тях. Нямаше как, не може и да задействаш връзки, какво да търсиш, къде да ти ходатайстват. По легалния начин също не стана. Само като чух, че съм ценен кадър и всичко приключи. Трансферът беше съвсем реален, но не съжалявам за нищо, защото сега нямаше да имам това семейство.

- За първи път напускаш Левски по времето на Ганелин Русинов. Защо отиде в Плама Плевен? Говори се за скандали помежду ви.

- Този човек беше първият, който вкара големи пари в баскетбола. Левски-Тотел беше много силен по негово време, мачкахме наред. И не мога да си кривя душата, взимахме страшни пари. През 1994-та обаче отборът фалира, изпадна в Б група, парите свършиха. Всички се разбягаха. Получих предложение от Дарин Великов да отида в Плевен и приех. Тогава по медиите се изписаха много неща за скандали между мен и Ганелин Русинов. Не знам защо бяха, говореше се за някакви огромни суми. Даже помня, че той разправяше, че щял да прати мафиоти да ме убият, а после да ме погребат не в легнало, а в изправено положение (избухва в смях). Щуротии! Така и не разбрах за какво ги говореше тия, какво искаше от мен. После, след години се чувахме, запазили сме добри отношения.

- Събрахте се с Тити Папазов в Славия. Как се работи с Тити като президент?

- Каквото и да се говори за него, след 97-98 година направи много за баскетбола в България. Той е човек с много големи амбиции и иска успеха на всяка цена. Няма какво да крием, карали сме се за глупости, даже пълни идиотщини. Не сме си говорили по месеци, но си оставаме приятели. Това, което направи за мен - бенефиса през 2011-а в "Арена Армеец", заслужава поклон. До края на живота си ще му бъда благодарен. А и колко хора са взели да гледат дете от дом?! Дотук спираме с повече приказки. Иначе през 96-а ЦСКА и Левски бяха в Б група, той събра играчи и от двата отбора, Росен Барчовски ни стана треньор, станахме шампиони и взехме купата. По това време спонсор ни беше ВИС-2, Жоро Илиев даваше пари.

- Тити никога не е крил приятелството си с него. Ти в какви отношения беше?

- Голям приятел. Това е. Който и каквото да говори, както и да го наричат, този човек помагаше на спорта. Даваше пари. За мен голям приятел. Ето тази запалка (б.р. - пали цигара с нея) ми е подарък от Жоро Илиев, даде ми я някъде година преди да го убият. Помня как с Тити ходихме и при покойния Владо Грашнов да искаме пари за Левски. На такива хора като тях трябва да им отдадем заслуженото. На много места съм бил с тях, празнувал съм, били сме заедно, но никога не съм се възползвал от познанството или приятелството си, за да постигна нещо. Когато получих офертата от Тунис през 97-а и заминах, отидох при него да му съобщя. Той ми каза: "Отивай, но дори и без теб аз ще продължа да давам за отбора същите пари, които досега съм давал."

- Имаше ли залитания към хазарта? През годините за теб се е говорело какво ли не?

- Нека си говорят хората, каквото искат. Аз ви казах още преди малко, нищо от живота си няма да променя, ако имам възможност. Така е трябвало да стане, това съм правил, това е положението. Играл съм всичко, карти, в казина, какво ли не. Пилеел съм пари, даже много пари. Точна цифра не мога да кажа, но сигурно се е

случвало да проиграя и 5000 долара. Друга вечер пък да спечеля 15 хиляди. В хазарта самата печалба носи удовлетворение, не толкова финансовото измерение. Помня, че Жоро Илиев ми викаше: "Ти си чупиш краката, за да изкараш пари, а после ходиш да ги проиграеш. Дай по-добре аз да ти счупя краката." (смее се).

- Често те изкарваха най-лошия, този, който вдига скандали на съдии, противници.

- Чакай, чакай. Никога, ама никога, не съм направил аз първата крачка. Да обидя някой играч, съдия или треньор. Провокираха ме, защото знаеха, че така могат да ме изкарат извън нерви и да ме победят. Аз съм на мнение, че нещата трябва да бъдат решавани от чисто спортните качества, да се борим на игрището, а не с подмолни средства, с които се действаше срещу мен. Търпя пет минути, десет минути, но обидите са страшни. То не са срещу жена ми, майка ми, останалите ми роднини. Щипали са ме, удряли са ме, разцепвали са ми устата няколко пъти, колко аркади имам, и аз не знам. Стреляли са по мен с прашка от трибуните. Какво ли не съм преживял, а после аз съм лошият.

- Често си казвал, че баскетболът не може без изявен индивидуалист. Теб те обвиняваха, че много стреляш, че си егоист.

- Голомеев какъв беше?! И не само той. Аз може и да съм бил индивидуалист, но съм го правил в името на отбора и победата. Вкарвал съм по 40-50 точки, но за да може тимът ми накрая да спечели. В Левски например 60 процента от точките ми идваха след асистенции на Данчо Колев. Последният магьосник - истински плеймейкър. Затова сме отбор, единият подава, другият вкарва, трети пази и т.н.

- С какво свързваш датата 8 август 1990-а?

- Никога няма да я забравя. Катастрофирах с едно малко полско фиатче. Беше на Тони Дечев. Стана на пътя за Пловдив, а преди това ми бяха оперирали единия крак. В един момент видях, че целият ми крак е облян в кръв. Първото, което си помислих, е, че ми се е отворила раната, а те се бяха забили стъкла по мен. Отървах се като по чудо от нещо по-сериозно. Имах и още един инцидент. Блъснах една жена на булевард "България". Пресичаше отгоре, а не в подлеза. Връщахме се с бившата ми жена от Перник и я ударихме, тя пресичаше на червено. В един момент всичко ми мина като на лента, виждах се с белезници в затвора. Положението на жената обаче не беше толкова сериозно, въпреки че се опитаха да ме изнудват за пари.

- Имаш още един инцидент, един масажист те нападна…

- Това беше 2003-а, вече бях в Спартак МВР Евроинс. Играехме с Левски, стана някакъв скандал. Този човек ме нападна с нож, първо в корема, а после ме поряза по десния крак (вдига крачола и показва белега). Ножчето мина между вената и аортата. Ако беше засегнал нещо, сега можеше и да не правим това интервю. Защо го направи ли?! Не знам, за мен той е никой. Един нещастник, който и сега се навърта в залата (кимва към зала "Универсиада", в която правим интервюто). Най-големият парадокс е, че този човек съм го хранил толкова години, спали сме в една стая. След инцидента излязох извън терена за около два месеца и като че ли това наклони везните към края на кариерата ми. Не казвам, че това е причината, но даде отражение. После се опитах да го съдя, а повдигнаха обвинение срещу неизвестен извършител (смее се). Пак политическа работа, няма какво да говоря повече.

- Много хора искаха да те пенсионират...

- (прекъсва ме). Те започнаха да го искат още от 90-а година, а аз играх до 2003-а. Опитваха се да ме откажат, но не успяха. Да се сърдя на Тити ли, че напуснах Левски окончателно?! Няма какво да му се сърдя. Може би тогава приех нещата малко по-болезнено. Знаех, че краят наближава, че съм по-скоро към края на кариерата си, а не към началото. Виждах, че баскетболът ми се изплъзва, а не ми се щеше.

- Ще позволиш ли да те псуват или викат по време на разбори или прекъсвания на мачове?

- Който ме познава, нека си отговори сам.

- Ще стигнеш ли дотам да зависиш от един или друг състезател и да им се молиш? Визирам близнаците Деян и Калоян Иванови, за които много се говори.

- Ще имам разговори с тях. Ще ги поканя да играят в националния отбор, но няма да им се моля. Това трябва да го знаят абсолютно всички. Националният отбор е чест за всеки играч и треньор. Знам, че тук всичко това звучи много изтъркано и без смисъл, но за мен е така. Като не искаш да играеш за България, няма да играеш, край. Но тези, които ще дойдат, трябва да знаят, че химнът и националната фланелка са чест и достойнство.

__________________

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър

Тагове: Георги Младенов