Иво Иванов: За щастие съм израстнал във времето, когато четенето беше нашият интернет (част първа)

05-07-2014 17:03

Иво Иванов не е стандартният спортен журналист. И историите му за спорт не са обичайните материали, пълни с резултати и статистики. Това може да усети всеки, който поне веднъж е чел негов текст. Последната му книга – „Кривата на щастието: за спорта, Вселената и всичко останало“ се превърна в бестселър у нас, а първият тираж бе изчерпан за седмици.

От близо 25 години възпитаникът на НСА живее в Каназас, близо до паметника на изобретателя на любимия му баскетбол Джеймс Нейсмит. Наученото в спортната академия той практикува постоянно, като е треньор на детски отбори по баскетбол, на момичешки тимове по футбол и е помощник в една от големите местни гимназии. През останалото време работи като човекът маркетинг в Community Living Opportunities – поддържа сайтове, блогове и социални мрежи, прави рекламите, билбордовете и клиповете на организацията, а скоро се очаква и първият му блог за BGbasket.com.

Lira.bg пък се срещна с него дни преди да приключи лятната му отпуска в България:

- Очаквахте ли успеха на „Кривата на щастието“ в България?

- Очаквах донякъде успех, защото знаех, че много от материалите бяха популярни и се разпространяваха в интернет доста усилено. Но не очаквах, че първият тираж ще се изчерпа толкова бързо. Хората купуваха по 5-6 книги наведнъж. Това донякъде ме изненада. Едно от опасенията ми бе, че книгата стана много голяма. 73 статии са страшно много. За една компилация може би беше прекалено. Дори от самото издателство „Вакон“ имаше опасения за обема й. Мислехме си за това, че ще бъде много трудно за хората да я вземат в чантата си и да я четат в градския транспорт или метрото, където обикновено повечето хора обичат да уплътняват времето си, придвижвайки се от точка А до точка Б. Искахме да направим книга, която да може да се чете по този начин. Но изведнъж се оказахме с една огромна тухла в ръцете. Дълго мислех дали да не я съкратим, дали да не я разделим на две части. Но в крайна сметка, докато се опитвах да реша мъчително дълго време коя статия да махна, си казах, че няма да мога и я оставихме такава, каквато е.

- Има ли пазар за Вашето писане Отвъд Океана?

- Мисля, че има. Аз преди години спечелих един конкурс в един много популярен вестник: „Канзас Стар“, в който преди много много години е започнал кариерата си Ърнест Хемингуей и който е институция в американската журналистика. Те обявиха конкурс за есе и петима печеливши получаваха договор и колонка във вестника. Аз преведох един от материалите си – този за Мануте Бол от „Кривата на щастието“. Есето спечели и изведнъж се озовах с договор в ръцете и бях назначен да пиша. Това беше година, в която имаше президентски избори и аз писах много на социални и политически теми. Имаше доста голям читателски ресурс. Някои от материалите имаха голям успех. Във всички случаи има желание и интерес към подобен вид журналистика. Малко по малко аз престанах да пиша за американската преса. Причината е, че няма достатъчно време в едно денонощие, за да правя всичко, което правя. Занимавам се с прекалено много неща, тренирам два отбора, работя друга работа от 9 до 5, която храни децата и семейството. Водя и спортната рубрика в едно радио предаване всяка събота. Дадох си сметка, че нямах никакво време, което да отделя на семейството и децата си и затова трябваше да се откажа от едно две неща.

- Вие повече журналист или писател сте? Как гледате на себе си?

- Може би и двете. В САЩ са популярни гонзо-журналистиката и журналистическата есеистика. Може би съм представител на това течение. Като че ли никога не съм се опитвал само да отразявам нещата. За мен това не представлява особен интерес. Ако попадна на някое интересно събитие или интересна личност, се опитвам да вникна в него, да попадна самият аз в тази история, да стана сам участник доколкото е възможно. Този подход ми дава възможност да надникна към по-интересни неща от тези, които са на повърхността. Може би съм и автор, и журналист едновременно. Но това, което искрено се надявам, както всеки човек, който се занимава с творчество, е да си създам нещо мое си – собствен стил, мое направление, мой жанр. Дано да съм успял да го направя.

- Знаете ли, че децата Ви четат почти забранено в часовете си, вместо учебници и какво мислите за четенето като социално-културно занимание?

- Да се надяваме, че четенето не е изчезващо социално-културно занимание. Живеем в дигитална епоха, в която идващото поколение няма никаква лоялност към мастилото и хартията. Всичко се превръща в дигитално съдържание, което по-мимолетно и по-лесно за изхвърляне. Когато имаш една книга, я имаш завинаги. Когато качиш една книга в таблета е много лесно да я изхвърлиш. В същото време не е лошо да се отдалечим малко от хартията, за да спасим няколко дървета. Хубаво е, че децата четат „Кривата на щастието“ като учебник. Според мен някои тези от истории са учебник по живот. Не заради разказвача, а заради самия герой и историите, които ни учат на морални ценности, за това кое е добро в живота и кое не е. Така до голяма степен децата четат учебник по живеене, нещо, което ще им е от полза. Не е нещо, което ще ги ощети или ще ги направи по-бедни, а по-скоро ще ги обогати. Според мен това е много хубаво. Надявам се децата да продължават да четат. Има една опасност – стесняването на нашия капацитет за концентрация. Това се дължи на насечен монтаж във филмите, рекламите, видоеклиповете. В Youtube-културата ако един клип е по-дълъг от 5 минути, хората не го гледат. Просто почти е невъзможно вече някой да прочете „На изток от рая“ или „Война и мир“. Това са огромни книги, които изискват концентрация, да се отделиш от обкръжаващата те действителност и да потънеш в съдържанието на книгата. Но колко е трудно това в днешната епоха, когато вниманието ни е насечено благодарение на начина, по който приемаме информация. Затова малко ме е страх, че хората ще продължат да четат, но ще четат конкретни много кратки неща, които са на самата повърхност. Няма да имат възможността да се потопят вътре, в съдържанието на едно творение.

- А вие кога как и какво четете?

- Аз чета непрекъснато, защото за щастие съм израстнал във времето, когато четенето беше нашият интернет, нашият прозорец към живота и към другия свят, към запада, към Изтока. Книгата беше всичко за нас. Имах щастието да прочета огромно количество класически произведения. Давам си сметка, че ако сега съм тийнейджър, едва ли ще имам времето да го направя. Според мен е лесно човек да забележи какво чета, когато чете статиите ми. Според мен е много прозрачно влиянието на това, което съм чел. По отношение на чувството за хумор може да разбере, че съм чел Реймънд Чандлър, големите сатирици като Кърт Вонегът, Дъглас Адамс, Йожен Йонеско; абсурдистите. Във философията ми се усеща влиянието на Стайнбек, на Достоевски, на толкова много големи писатели, антиутопиите на Джордж Оруел, книгите на Рей Бредбъри. Много ми харесват разчупените формати, какъвто има в „Пилето“ на Уилям Уортън – там постоянно се сменя водещият на повествовението – ту една малка птичка, ту главният герой, ту второстепенният герой, ту друга птичка. Изчел съм целия Оскар Уайлд и Уилям Шекспир. След като преди четвърт век се преместих да живея в САЩ и усъвършенствах английския си, ги прочетох отново в оригинал. И усетих, че в техния подход към писането има усет към ритмика. Имат рядката дарба да намират музика и ритъм в едно изречение. И може би съзнателно или подсъзнателно и аз се опитвам да търся подобно звучене. Обичам, разбира се, и българската литература – Йовков, нашата поезия – Христо Ботев, Вапцаров, Яворов. Чета много и наша съвременна жрналистика. Има страшно много талантливи български автори, които в последно време са намерили начин да пишат за това, което искат, а не за това, което им се нарежда. И това става благодарение отново на интернет и блогосферата. Чета непрекъснато, поглъщам абсолютно всичко – това е много много важно за един журналист и автор.

- А успяхте ли да предадете тази любов към книгите на децата си?

- Това беше много важно за мен. Знам колко важни са първите 7 години за формирането на характера. Това не е теория, това е доказан факт. И колкото и да е смешно, още от люлката четях на децата си, надявайки се, че ще създам условни рефлекси и инстинктивен афинитет към четенето. С дъщеря си определено успях. В града имаме няколко големи книжарници, където всяка събота се чете книга на глас. Идва някой актьор и изчита цялата книга на деца – от 2-3 до 10-12-годишни. Понякога идват стотици хора. Гледат тихо и слушат. Правят го точно с целта да възпитат любов към четенето у децата. Това го правех с дъщеря си. На 13-14 годишна възраст тя четеше Оскар Уайлд и бях много изненадан, като я видях да се залива от смях. Неговият хумор е много саркастичен в хумора си и се чудех как го разбира. На 15-16 години прочете почти всичко, което е писал Ницше. Не е спряла да чете и това много добре се отрази на нейния характер. Сега тя е на 19 години и е завършен човек като личност, като манталитет и интелект, нещо много ценно за един човек на толкова малка възраст. Синът ми има повече афинитет към спорта и точните науки. Може би го е наследил от дядо си, моят баща, който е ядрен физик по образование и професор по биомеханика. Той също чете, но не толкова, колкото дъщеря ми. И двамата обаче не четат моите истории. Може би защото са ги преживяли, докато съм ги писал. Те винаги пътуваха с мен, когато трябваше да се срещам с героите, слушали са разказите ми, малко или много са участвали в написването им.

Очаквайте утре втората част от интервюто на Иво Иванов

Тагове: Иво Иванов