Спирки със странни имена (част втора)

03-01-2015 13:01 | Иво Иванов

BGbasket.com публикува историите на Иво Иванов, които през годините са развълнували и не един читател. Със своя неповторим стил авторът не е оставил безразличен нито един човек, докоснал се до творенията му. Чрез любимия ви сайт за баскетбол искаме да дадем шанс на всички читатели да се докоснат отново или за първи път до тези истории - истории, които те карат да се замисляш за много неща и, които няма как да не окажат влияние и върху малки и върху големи:

Филмите на спортна тематика са голям мотиватор и обикновено винаги се превръщат в класика. Предлагаме ви втора част от селекцията на журналиста Иво Иванов (част първа вижте ТУК), който не само напомня за филмите с незабравимите спортни истории, а прави анализ в своя неподражаем стил:

„Откъсване“ ( Breaking Away) (1979)

Никога нямаше да гледам този прекрасен филм, ако не беше една особена личност на име Сам Уитингам. Интервюирах го в някакво забравено от времето, прашно кафене в пустинята в Северна Невада и на въпроса какво го е накарало да се захване с колоездене, той отговори, че първопричината е именно този филм. Няколко часа по-късно Сам се промъкна в кабината на куршумоподобния болид “Варна Темпест”, създаден от българския гений Георги Георгиев, и смаза собствения си световен рекорд за скорост, развивайки 133 км/ч. До ден днешен това си остава едно от най-изумителните неща, които съм виждал на живо.

Побързах да гледам филма на втория ден от връщането си от Невада и не останах разочарован. Киното и колоезденето определено страдат от несъвместимост. По една или друга причина, не са много филмите, посветени на този спорт, и честно казано, не съм съвсем сигурен, че “Откъсване” е един от тях. Велосипедите играят ключова роля наистина, но тази искрена, забавна и находчива притча не е толкова за колоездене, колкото за онова толкова мимолетно, хубаво пространство между детството и зрелостта. За непоносимо кратката възможност да използваме мечтите и младостта си, за да отдалечим пристигането на ръбатия живот. Героитe на този филм са влезли точно в тази особена житейска фаза - те са едновременно деца и възрастни. Малкият град, консервативните родители и циничният традиционализъм ги дърпат към себе си. Мечтите им ги дърпат някъде другаде.

Бях изненадан, когато открих, че режисьор на филма е Питър Йейтс. Познавах го най-вече като автор на един от любимите ми екшъни от детството – “Булит”, който няма нищо общо с този скромен, романтичен и чаровен филм. Сценарият е написан от сръбския емигрант Стив Тесич и е базиран донякъде на собствените му авантюри в колоезденето и в живота. Аз лично бях изненадан, че има отделен сценaрист, и това е показателно - филмът е направен с толкова неподправена любов, че човек получава усещането, че е режисиран от човека, който го е написал. Кой знае, може би това е най-сигурният знак, че току-що си гледал хубав филм.

Като се има предвид огромният резервоар от бълвоч, с който ни залива ежегодно тукашната киноиндустрия, “Откъсване” е като чаша чиста вода… Може би с едно хубаво хапче носталгия, разтворено в нея. Какво като е правен в средновековната 1979 година?! Гледайте филма, защото посланията му са универсални и защото за всеки млад човек е важно да стъпи на педалите в точно необходимия момент и да направи едно мощно, недостижимо откъсване от пелотона на посредственост и от дребнавия шовинизъм на ежедневието. Вярно е, че човек спира да расте на осемнайсет… но само на ръст. И ако не си наясно с тази простичка истина, едва ли някога ще развиеш 133 км/ч.

„Чукът“ (The Hammer) (2007)

Едва ли въобще сте чували за този филм. Направен е за жълти стотинки, без звезди, без маркетинг и с минимална екранна дистрибуция. И въпреки това…

Първо нека ви разкажа за автора на филма Адам Карола, който едва ли е познат извън Съединените щати. Навремето Адам беше виртуозен радиоводещ и аз бях сериозно пристрастен към предаването му. Това само по себе си е много странно, тъй като неговите възгледи, политически убеждения и характер са коренна противоположност на моите. Той е саркастичен, консервативен и циничен прагматик, олюляващ се на самия ръб на политическата коректност. Често ме обзема гняв, когато започне да бълва контранаучните си социални анализи, и не съм съгласен с поне 70% от мненията му. Това, което го прави неустоим обаче, е вроденият му интелект, автентичност и най-вече феноменалното му чувство за хумор. Карола е виртуозен комедиант и мълниеносен импровизатор. Не е нужно да си съгласен с някого, за да се радваш на неговото майсторство, талант и професионализъм.

Когато поради някакви политически игри бе свален от ефир, Адам построи студио в дома си и започна да излъчва безплатен аудио подкаст всеки ден - шест пъти в седмицата. От пет години не съм пропуснал нито един от тях! Същото се отнася за десетки милиони негови всеотдайни слушатели. Шоуто му е най-популярното в този млад, но пренаселен жанр и бе включено в Книгата на рекордите „Гинес“ като най-сваляния подкаст в интернет.

“Чукът” е личен проект на Адам, който е бивш боксьор и много добър треньор.

Имайки предвид ниската монетна стойност на продукцията, очакванията бяха много ниски. В страниците на сценария се спотайват повече клишета, отколкото в стандартен футболен коментар. Освен това, въпреки че не е актьор, Адам реши да изпълни главната роля. Според всички закони на кино логиката филмът би трябвало да е пълен провал. Шокиращо, крайният резултат е повече от задоволителен в почти всяко отношение.

“Чукът” е много смешен, чаровен, романтичен и автентичен филм, въпреки че прави затворени обиколки около познати теми и стереотипи. Причината е самият Адам, който не се е поколебал да инжектира филма със самокритичното си чувство за хумор и с малки етюди от собствения си интересен живот. Тъй като познавам в детайли шоуто му и съм чел първата му автобиографична книга (наречена “След петдесет години ние всички ще бъдем мацки”), ми беше лесно да разпозная в сюжетната линия както неговата лична история, така и персонажи от миналото му. Точно като героя си, Адам е бивш строител, дърводелец, неуспял спортист, фитнес инструктор и хроничен неудачник. Фактът, че на практика играе себе си, анулира необходимостта от актьорско майсторство. Въпреки че боксовите сцени са правени с две камери и без никакъв бюджет, те изглеждат достатъчно автентични най-вече поради очевидния факт, че Карола знае много добре какво прави на ринга.

В този филм има нещо много освежаващо, от което трябва да се поучи цялата филмова индустрия: вместо да въоръжи продукцията с някоя зашеметяваща силиконова повелителка на перхидрола, Карола е избрал за своя кинопартньорка истинска, възрастово адекватна, пълнокръвна, независимо мислеща жена! В резултат романтичната им връзка мята искри и изглежда неподправена и спонтанна. Актрисата Хедър Юргенсен е чудесна в ролята.

Този малък филм няма да промени живота ви или да ви накара да мислите за мистериите на Вселената, но има голяма вероятност да ви развесели и достави деветдесет и три минутно повърхностно удоволствие… Точно както радиопредаванията на Адам.

„Песента на Брайън“ (Brian’s Song) (1971)

Приятелството. Неговият смисъл… Неговата неизчислима стойност… Неговата първична сила. Именно приятелството, в цялото си смазващо могъщество, е в епицентъра на този сърцетръсен филм.

„Песента на Брайън“ преразказва действителната история на двама професионални играчи по американски футбол - Брайън Пиколо (в изпълнение на Джеймс Каан) и Гейл Сейърс (в изпълнение на Били Дий Уилямс). Единият е суперзвезда, другият е неговата резерва в отбора. Въпреки че са толкова различни, непоклатимостта на взаимоотношенията между двамата е изумителна. Приятелството им е стихия и съществува в свое собствено, недосегаемо измерение - далеч над предразсъдъците, съперничеството, расизма, контузиите, личните интереси, болестите и дори смъртта.

Този филм често е сочен за един от най-добрите на спортна тематика, но едва ли сте го гледали, защото е правен за телевизионния екран. Надявам се сега, в интернет епохата, да можете да се доберете до него. Заслужава си, въпреки че са минали повече от 40 години от неговото първо излъчване.

Ако сте имали голям приятел и сте го изгубили… Ако сте познавали човек, на когото сте можели да разчитате за всичко… Ако сте го имали този някой съмишленик по живот, с когото сте делили успехи, страдания, разочарования, триумфи и трагедии… Ако вашата мъка се е превръщала в негови сълзи… Вашата усмивка - в негов смях... Тогава този филм ще бъде повече от филм за вас. Той ще бъде песен... Песента на Брайън.

Преди няколко години успях да се срещна с Гейл Сейърс, който изглеждаше така, сякаш все още може да излезе на игрището и да съсипе всички. Размених няколко думи с него, стиснах му ръката. Но нямах време да му кажа колко много значи за мен неговата история, превърната в красиви, илюминиращи ноти за приятелството. „Песента на Брайън“ е болезнено тъжен, но вдъхновяващ реквием - мелодия, която се е носила и ще се носи от епоха в епоха, дотогава, докогато има поне двама истински приятели нa този свят.

„Любов и баскетбол“ (Love and Basketball) (2000)

Това е един от най-хубавите филми, правени както за любов, така и за баскетбол. Не мога да разбера защо не пожъна по-сериозен комерсиален успех и защо загубената Академия не го номинира поне за главна женска роля. Омар Епс е чудесен както винаги, но Сана Лейтън в ролята на Моника е просто изумителна! Това момиче гори като факел от първата до последната минута на филма и магнетичното ѝ присъствие остава да витае дори в сцените, в които не участва. Сана е невероятна актриса! Една от най-добрите в бранша.

Във филма се играят два големи мача в продължение на двайсет години - единият е любовен, другият баскетболен. Възможно ли е да спечелиш единия, без да загубиш другия? Може ли да обичаш еднакво силно призванието и избраника си? Това е една великолепно разказана история за сблъсъка на чувства и на мисия, проправяща си път с изненадваща, ритмична лекота през повече от два часа екранно време. В нея има поезия, чувствителност, интелект и динамитна, но лишена от всякаква вулгарност еротика.

Толкова е освежаващо да се гледа филм, в който слабият пол е повече от силен - той е мощният двигател на фабулата, нейната сърцевина. Моника е талантлива, всеотдайна, неопазима баскетболистка. С характер на победител и воля на шампион. Баскетболът вече притежава половината от сърцето ѝ. И ако има човек, на когото би дала другата половина, той ще трябва да докаже, че я заслужава.

„Несломен“ (Unbroken) (2014)

Тук ще трябва да си призная нещо леко скандално - не съм гледал този филм и едва ли някога ще го гледам. Ако и вие не сте го гледали, причината е, че излезе на тукашните екрани едва преди няколко дни. Защо тогава е в списъка? Просто историята на Луис Замперини е толкова НЕВЕРОЯТНА, толкова ИЗУМИТЕЛНА, толкова РАЗТЪРСВАЩА, че суперлативите сами се пишат с главни букви! Не знам що за режисьорка е Анджелина Джоли, но дори да разкаже тази феноменална история със слънчеви зайчета и я заснеме с айфон, пак ще ви остави без думи.

Аз няма да мога да принудя себе си да гледам филма, просто защото преди две години прочетох като ударен от гръм едноименната книга на Лаура Хиленбранд. Четях разтреперан, изтръпнал и невярващ и се питах: Господи! Как е възможно тази история да е истина?! Какво нещо е човекът?! На какви свръхестествени неща е способен?!

Това е невъзможна, побъркваща история, която не би се побрала във въображението на Барон Мюнхаузен.

Луис Замперини е един от най-добрите млади лекоатлети в света и голяма олимпийска надежда на Съединените щати. Феноменалният му аеробен капацитет го праща на олимпиадата в Берлин в един отбор с великия Джеси Оуенс. Там вечно ироничната съдба дори го среща с Хитлер. На следващата олимпиада от него се очаква да бие световния рекорд на 1500 метра, но Втората световна война има други намерения и го прави бомбардировач в летящ ковчег с печална слава, наречен Б-24. Това, което се случва, е трудно описуемо и ще бъде некоректно да го разказвам. Ще спомена само, че нито Клавел, нито Шариер биха могли да си го представят.

„Несломен“ е разказ за силата на човешката воля и на инстинкта за самосъхранение. За вродения във всеки човек копнеж към светлината, процеждаща се през решетката. Няма филм, който да може да опише тази история така, както това могат думите. Няма такива специални ефекти и актьори хамелеони. Няма по-голям творец от развилнялата се истина. Книгата е документ – хронология на оцеляването, дълбок поклон пред един героичен живот и истинско съкровище, което бих искал да прочете всеки човек. Ако започнете, едва ли ще можете да спрете, и навярно и вие като мен ще пропуснете филма. Ето защо промъкнах това заглавие в списъка - защото горя от желание да прочетете книгата и да си я запазите във вътрешната библиотека… завинаги.

Cамото заглавие издава изхода от тази невероятна приказка. Луис Замперини ще остане несломен и накрая, подобно на героя в едно друго действително произведение, ще трябва да се питаме: Защо? Защо този човек не се предаде? Защо изплува, издрапа, издържа, изстрада, превъзмогна и оцеля? Защо не загуби разсъдъка си? Защо запази достойнството си? Защо надживя антагониста си? Защо видя книгата за живота си да властва четири години в класацията за бестселъри? Защо дори успя да гледа филма на Анджелина и чак тогава реши, че е време да си тръгне? Защо празнува деветдесет и седем Коледи? Защо до края остана несломен и несъборен?

Вижте - някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат съборени нито от Тихия океан, нито от жестокостите на войната, нито дори от всемогъщия живот.

И ако хвърлим един поглед назад, сигурно ще установим, че филмите в списъка имат нещо общо помежду си - някаква органична, съединителна тъкан. Те всички са или взети директно от реалния живот, или имат почти тактилен допир с моите собствени житейски тангенти. Препоръчах тези филми на себе си, защото животът е най-талантливият сценарист и режисьор и чрез него можем да открием по малко от себе си във всяка главна роля. Понякога животът е една съблечена игра, друг път - тлееща мечта в гетото, трети - песен за умиращ приятел. И за съжаление, много често, когато му хрумне, животът също е в състояние да се превърне в кръвожаден, разярен бик.

“Не можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!”

Животното пръхти, рови пясъка с копита и чака да разкъса плътта на следващия си съперник. Рингът ще бъде оцапан в червено и като всеки бик, яркият цвят на кръвта ще го изпрати в неудържима ярост… Не и в тази черно-бяла пиеса на Скорсезе.

С години дори не проявих усилие да намеря отговор на въпроса защо режисьорът е създал шедьовъра си без цвят. Някак си нямаше особено значение за мен. Естествено, ако днес не ме лъже гугълa, има няколко тривиални и не особено интересни отговора на този въпрос. Някои от тях дори принадлежат на самия режисьор. Но не забравяйте, че Скорсезе е педант и е следвал особено внимателно биографичната книга, написана от Ла Мота в първо лице. Същата книга, която аз най-после прочетох наскоро. Ето какво открих още в началото:

"Понякога нощем поглеждам назад и имам странното усещане, че не виждам собствените си спомени, а гледам черно-бял филм за себе си. И знаете ли, качеството не е особено добро, камерата е нестабилна, кадрите прескачат, сцените са лошо осветени, някои от тях са без начало, други - без край. Няма никаква музика...”

Ето че най-после стигнахме до края. Нека слезнеме на тази спирка с име на нещо, което вече не съществува. Заедно с Джейк ла Мота и неговия изморен бик. Самият факт, че се е добрал дотук дишащ, мислещ и живеещ сред разрухата на миналото си е изумителен. Приказката му продължава…в черно-бяло и без музика, разбира се. И ето че хората започват да пристигат без да сменят рейса си…

Иво Иванов

__________________

Заповядайте в онлайн спортен магазин SportForMe

Вижте какво се случва в света около нас с FBR.BG

Харесайте BGbasket.com във Фейсбук

Следвайте BGbasket.com в Туитър