Съхранение на енергията

“ЧЕЙС!!! Чейс, ако ме чуваш стисни ръката ми!”… Но ръката не трепва. Остава все така неподвижна и безжизнена. Поула вече не помни откога седи до леглото на сина си в болницата в Уичита. 3..4..или може би 5 дни? Съзнанието и е като изстинал, рехав пясък върху които времето разлива мълчаливи вълни и губи очертанията си. Детето и е в кома. Дълбока, безнадеждна кома и Поула вече знае, че синът и е на самото дъно на кошмарна пропаст, от която няма сила която да може да го изтръгне. Но майката прави това, което правят всички майки и продължава да се надява, дори тогава когато самата надежда е изгубила надежда.

“Чейс, сине, ако ме чуваш стисни ръката ми!” Думите и падат тежки като камъни право в мрака на бездната без отговор и без ехо.

Не е за вярване, но само преди броени дни неподвижното, съсипано тяло в интензивното отделение е кипяло от живот и неизчерпаема, младежка енергия. Но на 2 Октомври миналата година, Чейс Кеър отива на рутинна тренировка на стадиона в малкото градче Колуич, щата Канзас. Нищо особено: просто поредица от скокове – без напрежение, без летва. Вярно техниката на овчарският скок е сложна, но в крайна сметка всичко се свежда до превръщането на кинетична енергия в потенциална.

Максимално засилване означава по-мощен скок. Правил го е хиляди пъти и е готов  на още толкова, за да се добере до мечтата си. Да стане щатски шампион, може би дори национален, а после кой знае…олимпийска квалификация? С вяра, труд и постоянство всичко е възможно.

Казват, че Отец Емил Кейпин е имал една единствена слабост – тютюна. Дори в най-невероятните ситуации лулата не слизала от устата му. Също казват, че куршумите и снарядите някак си го заобикаляли, демонстрирайки някакво свръхестествено, почти одушевено страхопочитание. Очевидци твърдят, че често излизал от окопите и минавал изправен и спокоен сред пелена от картечен огън, без да бъде дори одраскан, за да измъкне на ръце ранен войник от огневата линия. Легендарна е историята за това как снайперист изпратил куршум в главата му, но вместо това, оловото улучило лулата, стърчаща както винаги от устата му. 

Да...Емил Кейпин, роден в Пилзен, Канзас, в семейство на чешки емигранти, е бил рядка, колоритна и най-вече крайно благородна личност. Преди 60 години, сред пожарищата на една ужасяваща епоха е постъпил в армията, но не за да се бие, а защото е усетил призванието си. Вместо с пушка, се е въоръжил с расо и непоклатима вяра в мисията си и е станал военен свещеник. Като такъв е изоставил напълно собствената си сигурност, пренебрегнал е страхът, всяка мисъл за себе си и въобще всичко на което ни е учил инстинктът за самосъхранение. Днес Отец Емил е станал особена част от военният фолклор. Нямат брой легендите за това как се провирал между пищящи куршуми за да стигне до умиращ или ранен войник било свой или чужд, за това как дарявал оскъдните си дажби на другите като военнопленник, за това как е отивал директно в тила на противника въоръжен само с добрината в погледа си, за да спре разстрела на ранени сънародници.

За някои тя е може би цинична игра или икономически механизъм, за други професия, но дълбоко в димящата си сърцевина, войната е просто вонящ и гнусен Дантев ад – за момчетата с каски тя бързо напуска политическият си контекст и се превръща в кърваво, първично съревнование по оцеляване. На такова място човек често губи досег с рационалното и хуманното и погълнат от хаоса и варварщината се превръща в това същество, от което се опитваме да се отдалечим вече десетки хиляди години и което погрешно мислим че сме оставили завинаги в пещерата. Отец Кейпин е от огромно значение, защото той е далеч повече от откачен  католически свещеник на бойното поле. Той е присъствието на добрина… дъхът на милосърдие във вакуумът оставен от войната.

Овчарският скок е най-сложната и опасна лекоатлетически дисциплина. Наистина, в края на краищата всичко  се свежда до превръщането на кинетична енергия в потенциална. Помните ли закона за запазване на енергията? Винаги ме е озадачавал със своята неправдоподобна логика. На него се крепи толкова много от това което знаем за вселената и за начина по които функционира почти всичко около нас. С най-прости думи той гласи, че енергията не може да бъде създавана или унищожавана – може само  да бъде преобразувана от един вид в друг. Не е ли странно, че енергията която мислим, че сме генерирали всъщност винаги е съществувала? Ние просто я улавяме, използваме я за малко и я изпращаме да витае някъде другаде в пространството.

Енергията необходима за един единствен овчарски скок успява да премине през няколко трансформации в рамките на броени секунди. В техническо отношение дисциплината е истински кошмар, включващ седем отделни фази, изискващи дългогодишна подготовка, страхотна физическа сила и абсолютна концентрация. Най-малкото отклонение може да доведе до трагедия, защото приземяването е вертикално падане надолу с главата от 5 метра височина. В щатите където 25 000 състезатели по овчарски спорт тренират организирано на гимназиално ниво, тази дисциплина е сочена за най-опасна и води до повече катастрофални контузии от всеки друг спорт, включително американският футбол.  В случая с фаталния скок на Чейс, запазената енергия е била прекалено много. Прътът е изхвърлил тялото на момчето с огромна сила отвъд дюшека за приземяване и задната част на главата му е поела с камшично движение в земята цялото ускорение на падането. Черепът му буквално се разпорил от едното до другото ухо, а в мозъкът му експлодирали няколко кръвоносни съда, предизвиквайки унищожителен кръвоизлив. Безжизнен, Чейс е закаран с хеликоптер в болинцата в Уичита където лекарите правят отчаян опит да го спасят, премахвайки голяма част от черепа му за да намалят чудовищното налягане. Въпреки всичко, 19 годишното момче е на практика мъртво. Неврохирургът казва на родителите, че само чудо може да го извади от комата. Шансът от фатална инфекция сигурно ще го довърши, а дори и да оцелее пораженията върху мозъка му ще бъдат толкова масивни, че той едва ли някога ще може да ходи, да говори или въобще да използва разсъдъка си.

------------
През 1950 година, по време на корейската война, Отец Емил Кейпин отказва да се оттегли от бойното поле след сражение, заедно с осма кавалерийска дивизия, към която е прикачен и остава да се грижи за ранените. Така става доброволен военнопленник в концентрационен лагер в Северна Кореа. Условията са нечовешки и суровата зима съчетана с абсолютен глад отнемат живота на стотици военнопленници. Свещеникът получава тежки измръзвания на краката и е подлаган на побой от пазачите, тъй като непрекъснато изисква от тях по-добри условия за пленените. Почти не слага залък в устата си, тъй като раздава дажбата си на ранените войници. Накрая издъхва, победен от изтощение и пневмония на 35 годишна възраст. Погребан е в масов гроб, някъде до реката Ялу. Днес споменът за него живее чрез няколко книги, гимназия кръстена на негово име и великолепен паметник в родния му град в Канзас.

------------
Някои хора се молят за прошка, други за любимия си отбор, трети за да спечелят лотарията. Но в един мрачен, октомврийски ден на 2008 една съсипана жена просто се молеше детето и да стисне ръката и: “Чейс, ако ме чуваш, сине, стисни ръката ми!”

Чудя се, ако майките не вярваха в чудеса, щяха ли чудесата да вярват в нас хората? Вярата на майката винаги е по-силна от рационалната логика, така че Поула Кеър отправила очи към небето и започнала да се моли за чудо. Интересното е, че молитвата и била насочена към един конкретен човек – добрият свещеник Емил Кейпин, отишъл си от този свят преди 57 години. Дъхът на милосърдието. Защитникът на наранените младежи.

Присъствието на добрина в мрака. Родителите написали молитвата си на лист хартия и я раздали на стотици свои приятели и роднини с молба да я изрецитират и с устата и със сърцето си. Залепили я и до леглото на сина си заедно със снимка на свещеника и миниатюрно парченце от негов шинел, което е оцеляло повече от половин век. Казват, че чудото започнало тогава. Горе-долу 12 дена след инцидента.

“Чейс, ако ме чуваш стисни ръката ми!” Но този път думите не потънали в мрака и младежът неочаквано стиснал подадената му ръка. След което започнал да се възстановява. И не постепенно. Бързо! Много бързо. Само месец по-късно се прибрал в дома си върху собствените си, силни крака и в пълно съзнание. На следващия ден отишъл на футболен мач. Неврохирургът му, доктор Реймънд Грендмайър нарече възстановяването му необяснимо от медицинска гледна точка. Други го нарекоха чудо. Което доведе разказа ни до Aндреа Амбрози – един любопитен италианец със скъп костюм и изискани обноски, който пристигна миналата седмица тук в Канзас директно от Ватикана. Експертизата на този странен мъж е особена. Той е нещо като църковен детектив, чиято мисия е да разследва “чудото на Отец Емил” в най-малък детайл, да прегледа всяка рентгенова снимка, да говори с всеки лекар и всеки свидетел. Римската католическа църква е научила за случая и смята че Кейпин би могъл да бъде канонизиран за светец, ако Ватиканът бъде убеден, че действително става дума за негова чудотворна интервенция.

Аз не съм вярващ в класическият смисъл на организираната религия, но не мога да нарека себе си и атеист. Всяко категорично мнение в тази област би било признак на тесногръдие и арогантност. Има толкова много неща вътре в нас, отвъд нас и във всяко кътче на вселената които не разбираме. Самият Айнщайн беше казал, че цялото човечество е като малко дете, което е влязло в огромна библиотека с милиони книги. Повечето са написани на чужди езици, които детето не разбира и не е в състояние да прочете. То знае че някой трябва да ги е написал и подозира че в подредбата им на лавиците има мистериозен смисъл, но все още е твърде малко за да го разбере. “Аз знам,” - добавя Айнщайн -"че това което е непонятно за нас действително съществува и се манифестира във висша мъдрост и лъчезарна красота, които нашето тромаво съзнание регистрира само в най-примитивната им форма. В центъра на това усещане се крие моята истинска религиозност"

Такава е простичката теология на големия учен и е трудно човек да не се съгласи с нейната романтична мъдрост.

Дали оздравяването на Чейс е “чудо” или просто физиология? Дали някой въобще е чул молитвите или просто все още не разбираме огромния възстановителен потенциал на човешкия мозък? Дали един добър свещеник все още съществува в някакво свое, вечно измерение? Дали нещо от нас остава след като тялото ни си отиде? Кой знае – в края на краищата мъдрата наука твърди, че енергията никога не изчезва напълно, а само променя формата си, нали?

Не знам дали Отец Емил Кейпин е светец в очите на Ватикана, но и аз както повечето хора, си имам храмче в моята душа, в което той отдавна е канонизиран в тържествена церемония. Това, което ми е много интересно и което обещавам да направя, е да следвам внимателно пътеките,  по които живота ще отведе младият Чейс. Може би в спасението му има някакъв скрит смисъл или ефект на пеперудата. Може би ще направи нещо важно в живота си. Може би ще изобрети нещо изключително. Или просто един ден ще спаси някое дете от горяща къща.  Ще бъде хубаво ако наистина е така.

Засега обаче, Чейс все още си живее тихо в малкото градче в Канзас. Пуснал си е дълга коса за да скрие огромния белег върху главата си. Голяма керамична плочка е заместила махнатата черепна кост. Чейс изглежда здрав и заякнал…Вдига щанги с приятели и работи като градинар. Едва се въздържа да започне да скача отново, но сега като че ли има други цели. Иска, например, някой ден да бъде треньор. А, и за малко да забравя: ако Отец Емил действително има пръст в цялата тази история той сигурно се усмихва многозначително отнякъде, защото догодина Чейс Кеър започва курсове в специална школа, където ще се подготвя за да стане… пожарникар.

Иво Иванов, Канзас