Олимпийският финал през 1972 г. запалил Майкъл Джордан за баскетбола

BGbasket.com продължава да публикува откъси от биографията на Майкъл Джордан, която ще излезе на български през есента. Днес продължаваме своеобразното превю на книгата, като ви представяме още една кратка част от историята на Джордан.

Книгата „Michael Jordan: The Life“ от популярния спортен журналист и биограф Роланд Лейзънби ще се появи на книжния ни пазар благодарение на издателство „Жануа ’98“. Тя излезе миналото лято в САЩ и бързо предизвика сензация. Книгата попадна в класацията на най-добрите спортни заглавия на „Ню Йорк Таймс“. „Michael Jordan: The Life“ бе преведена на няколко китайски наречия, италиански, полски, чешки и словашки. В Австралия пък интересът бе толкова голям, че бе издаден четвърти тираж.

Ето и още малко от нея, а първите откъса, които публикувахме, вижте ТУК и ТУК

Понякога Майкъл Джордан се обиждал от много малко. Трябвала му само някаква мимика на лицето или малък жест. Освен това можел да обиди някого за нищо. След години много хора щели да разберат тази особеност в характера му. Трябвало му нещо дребно, за да изстреля някоя обида, която да огорчи дълбоко човека срещу него или пък можел да използва някакво малко и безсмислено изражение, което да отрови живота на човека срещу него.

Скоро всички – фенове и съотборници, щели да разберат колко невъзможно за него е да забрави нещо, дори и най-дребните детайли. Много наблюдатели погрешно смятали, че тези сблъсъци са някакви смехотворни моменти от ежедневието на Майкъл, малки мигове, които да го раздведряват и „газират“ и той с лекота ще ги загърби, след като е постигнал своята малка победа чрез тях. Но той никога не ги забравял и никога не махал с ръка, за да продължи. Майкъл Джордан се обиждал най-много, когато му се карали и наказвали.

Едно от тях обаче щяло да се отрази на целия му живот. „Просто влез в къщата с жените!“ Това изречение на Джеймс Джордан най-много вбесявало сина му. „Баща ми беше механик“ , - казва Майк след време. „ Винаги се опитваше да изкара някой долар, като правеше колите на всички. По-големите ми братя излизаха и работеха с него.  Той им искаше някой гаечен ключ, или  му помагаха с някой чарк. Но когато аз излизах там и той ми казваше да му дам ключ 9-16, например, аз никога не знаех за какво говори. Той се дразнеше и ми крясваше: „По дяволите, не знаеш какво правиш. По-добре влез в къщата при жените.“

Думите на баща му били предизвикателство за неговата узряваща мъжественост. Дори когато в него започнали да бушуват хормоните, той останал кльощавичкото момче, което всички роднини обожавали, а майка му с радост прегръщала. А той правел физиономии.

Студените думи на баща му засегнали дълбоко Майкъл , в момент, в който неговата състезателна природа вече била здраво изградена. Те породили презрение, показвано с поведението му към фамилията почти през цялото му израстване.

„След години, по време на първите му години в НБА, той призна, че начинът, по който татко се е държал с него и постоянните му изявления, че е безполезен, са станали негова най-голяма движеща сила… С времето всяко признание, което получаваше, бе смятано от него за отговор на отношението, което баща ни имаше към него“, казва сестра му Делорис. Самият Майкъл по-късно щял да признае, че винаги е знаел, че баща му има предпочитания към брат му Лари.

Всъщност Джеймс показвал отношението, което получил от собствения си баща. Пренебрежението на Медуард към него се оказало основен фактор в историята на цялото семейство. След време той признал, че напускането на Тийчи, записването във военновъздушните сили, към всичко в живота му го подтиквало желанието да се докаже. Медуард се гордеел със своя син. Това признават всички членове на семейството. Но той просто не знаел как да изрази това отношение очи в очи. И Джеймс опитвал да заслужи благоразположението му отново и отново, постигайки нови върхове в живота си. Върхове, които баща му нямало как да пропусне. Това е ефект, който много неодобряващи децата си бащи постигат. Дори без да разбират какво правят, те се заключват за децата си и това предизвиква реакция след реакция. Тези деца продължават да се борят за одобрение дори след смъртта на своя родител и като че ли постоянно спорят с него.

Някъде по времето, когато Джеймс пратил Майкъл при жените в къщата, той сложил и баскетболен кош в двора на дома им. До този момент бащата бил най-големият атлет в семейството. Той вече направил първите крачки в спортното обучение на синовете си с бейзболни уроци – научил ги да хвърлят и удрят топката. На 5-6-годишна възраст всички момчета вече можели да удрят бейзболната топка от стойка. На 7-8-годишна възраст вече удряли топки, идващи от машина, а на 9-10 – вече играели на терена. Тогава станало ясно, че момчетата имат различни способности. Лари правел повече сингли, докато Майкъл размахвал яко батата за хоум-рън.

Лари, като по-голям брат, пръв заиграл баскетбол. Майкъл вече имал успехи като играч по бейзбол в Малката лига, когато в двора им се появил баскетболният кош. И внезапно животът му тръгнал по друг път.

Инстинктът на Джеймс му подсказвал, че Майкъл ще има по-голям успех като бейзболист, и затова той решил да даде шанс на Лари да се изявява като баскетболист.

Но по-малкият брат вече бил харесал баскетбола. Той останал впечатлен, след като на 9–годишна възраст гледал по телевизията финала на Олимпийските игри през 1972 г. в Мюнхен между САЩ и СССР. Американците били водени от вдъхновения млад гард Дъг Колинс. Когато сънародниците му загубили епичния сблъсък, Майкъл изтичал в кухнята при майка си.

„Той каза: „Един ден ще играя на Олимпийски игри. И ще направя всичко възможно, за да спечелим“. Тогава се усмихнах и му отвърнах: „Миличък, имаш много път, докато спечелиш златен медал“,  спомня си Делорис.

Но този мач посял семето. Вече нямало баскетболна среща по телевизията, която да бъде пропусната. За съжаление не били много. Професионалният баскетбол не присъствал толкова често в програмата и бъдещият Крал на забивките не можел да гледа мачове от НБА. Вместо това всяка седмица можел да гледа мачове от Атлантическата крайбрежна конференция (АКК). Това му дало възможност да проследи възхода на играч като Дейвид Томпсън и битките между кръвните врагове – университетите в Северна Каролина. По NBC пък можел да гледа мачове на национално студентско ниво и да се сдобие с нов любим тим – Мечките от УКЛА. След години великият играч на УКЛА Маркес Джонсън признава, колко много е бил изненадан от плакат на самия себе си на стената на Джордан в стаята му в общежитието на Университета на Северна Каролина. Причината обаче била, че той бил телевизионна звезда в детството на Майк.

Когато Майкъл станал на 11, Джеймс Джордан завел семейството на първия им съвместен баскетболен мач. Като се прибрали, той довършил домашното игрище. Скоро задният двор на Джорданови започнал да привлича играчи от цялата махала, но родителите определяли правилата.  Първо всички деца трябвало да бъдат с написани домашни, преди да се появят на игрището. Вечер, в 20:00 часа пък всички вече трябвало да бъдат в леглата си. Въпреки тези ограничения, скоро се оформил един титаничен сблъсък – игрите „един-на-един” между Лари и Майкъл.

Макар че Майк бил с година по-малък, той вече бил по-висок от своя иначе по-здрав и голям брат. Майкъл бил бъбрив, но всъщност и двамата говорели мръсотии, само и само да получат някакво предимство. Надпреварите били физически и горещи. Когато врявата обаче прехвърляла границите на терена, трябвало да притичва Делорис, за да въведе мир. Понякога кавгите на игрището я принуждавали да ги наказва да се приберат у дома.

Ден след ден братята играели един срещу друг, като силата била на страната на Лари въпреки по-ниския му ръст. Постоянните загуби от по-дребния му брат белязали младата психика на Майкъл. Те играли голяма роля в живота му, а вкусът им му горчал още поне година и половина. „Мисля, че в последствие Майкъл стана толкова добър именно заради тези постоянни победи на Лари. Наистина трудно ги приемаше“, казва след време Джеймс Джордан.

„Ние израснахме с „един-на-един“”, спомня си и Лари. „Аз винаги играех здраво. Играехме така всеки ден, докато не стане късно и майка ни не ни прибереше у дома… Никога не мислехме за братски компромиси. Понякога стигахме дори до бой.“

Майкъл бил по-слабичкият и нямал много сила, но с времето успял да се научи как да използва ръстовото си предимство. По това време и двамата изградили огледален стил на игра, който допълвал другия. „Ако тогава ме бяхте видели да играя, беше все едно да гледате Лари“, обяснява Джордан след години. „Печелех всички наши мачове, докато той не порасна доста над мен. Тогава всичко свърши“, допълва Лари.

Един ден Джорданови били посетени от Дик Ниър – треньорът на Майк в Малката лига. Той забелязал, че рингът на коша бил почти счупен, изкривен на една страна, най-вероятно от забивките на Лари, доказателство за силата му, от която нерядко и самият Майкъл страдал. Тези битки в задния двор щели да изградят характерите на двамата братя завинаги, както и отношението между тях – близко и темпераментно съперничество. Те оформили и маниера, по който след години Майкъл Джордан щял да се държи със своите съотборници в професионалната си кариера. Джеймс Уорти си спомня, че като новобранец в Университета на Северна Каролина Джордан го предизвиквал да играят един-на-един: „Мисията му бе да търси най-добрия играч от отбора и в тази година това бях аз. Беше грубиян и ме изтормози“.

Тази мисия се превърнала във фикс-идея на Майкъл още преди да влезе в университета. Той ходел редовно да „търси жертви“ в парка Емпи в Уилмингтън и Общинския център Мартин Лутер Кинг в града. „Стигна се до там, че да го моля да не идва повече в центъра да играе. Не исках да се нарани. Притеснявах се, че може да му отрежат някой крак. Беше свикнал да предизвиква всички. Неговият атакуващ маниер предизвикваше точно такъв отговор“, спомня си директорът на институцията Уилям Мърфи. Това се случвало навсякъде, където Майкъл се появявал, обяснява и физиологът Джордж Мъмфорд, който работел с него, когато станал професионалист. Всеки опонент за него се превръщал в Лари и трябвало да бъде победен. Много по-късно митологията за тези мачове „един-на-един” ще придобие друг статут и за тях ще се говори като за доказателство, колко близки са били двамата, и в университета, и след това - в Чикаго.

„Майкъл и Лари очевидно се бяха съревновавали зверски като момчета. Лари много се издигна в живота си. Майкъл наистина много обичаше брат си и говореше за него през цялото време. Наистина го почиташе. И ако след това той постигна много като състезател, никога не позволи това съперничество да навреди на чувствата му към Лари. Емоционалната му връзка с брат му и респектът към него бяха много силни. Когато Лари беше наоколо, Майк зарязваше усещането си за превъзходство, което славата му носеше и се превръщаше в обожаващ и любящ по-малък брат“, обяснява един от съквартирантите на Майкъл и тийм-мениджър на отбора на Северна Каролина.