Атанас Тонев: Стигнахме дъното, а вече няма и с кого да се сравним, което е изключително лошо (част първа)

За баскетболните хора името Атанас Тонев няма нужда от много представяне. Той е бивш международен съдия, а между 1997-а и 2008-а година е и президент на федерацията в общо три мандата. Преди това в началото на 90-те години на миналия век Тонев е Генерален директор на БДЖ, а впоследствие се занимава и с частен бизнес. Той го прави и до днес, но в същото време не спира да следи ситуацията не само в баскетбола, но и в любимия му Локомотив София, както и в други спортове. BGbasket.com се срещна с Тонев в неговия офис, за да разговаря с експрезидента на федерацията на различни теми, но най-вече свързани със ситуацията в родния баскетбол и в спорта у нас като цяло. Ето първата част на интервюто на Атанас Тонев, който е баща на един от собствениците на футболния Левски - Иво Тонев:

По природа съм човек, който не е нахален и не се натрапвам.Ако някой ме попита нещо, мога да кажа, но не обичам да давам съвети без да са ме питали. Обичам много спорта от малък и затова се и шегувам, ако са ме питали с какво съм искал да се занимавам като дете отговорът ми е спорт и транспорт. Съдбата ми даде възможност да бъда един от хората в железопътния транспорт, които се споменават с добро. Системата за пенсиониране в БДЖ е такава, според която се избират три години от 45-годишния трудов стаж и всеки си избира естествено годините, в които е получавал най-голямата заплата според тогавашните средни доходи и посочва тях пред НОИ, когато се пенсионира. Тези, които се пенсионират и в момента и са работили в периода между 1991 и 1994 година посочват именно тези три години, а вероятно се досещате кой е бил Генерален директор тогава. В спорта пък карах два 3-годишни и един пет годишен мандат начело на БФБ и не твърдя, че имахме някакви значими успехи. Имахме две класирания на Европейско първенство за мъже. Тук броя и първенството с Пини Гершон, защото неговото идване от страна на българските баскетболни власти е моя заслуга.

Има нещо, с което общо взето мога да кажа, че се справяхме в този период, защото по мое време ФИБА направи две неща – първо възстанови самостоятелността на европейската федерация по баскетбол, която беше претопена в световната федерация и, в което може би имаше някакъв резон, но другото по-важно е, че направи структурна реформа в европейските първенства на подрастващите. Преди тази реформа първенствата също се провеждаха през година, както сега мъже и жени. При мъжете и жените това е обосновано от доста напрегнатия календар на клубовете, защото тогава нашият спорт бе най-силно комерсиализиран след футбола и се обръщаше изключително голямо внимание на евротурнирите, където комерсиализацията мина през националните отбори със създаването на Световната лига – модел, който аз лично харесвам, защото гледам и волейбол и ми е кеф, особено като имаме силен отбор и побеждаваме. Друг е въпроса, че естествено има и благородна завист. Преди тази реформа трите възрастови групи – до 20, до 18 и до 16 години, също се състезаваха през година, като свободната такава се използваше за предварителни и заключителни квалификации. По принцип предварителната беше на регионален принцип, за да не се харчат много пари, а в същото време да се включат всички държави. Промяната дойде след като изведнъж държавите в Европа от 32 станаха 54, зависи и човек как брои Гибралтар, Сан Марино и т.н. Затова и в последно време се шегувам, че зная кога ще се класираме на Европейско първенство – когато го направят с формат от 52 отбора.

Тогава ФИБА направи промяната по следния начин. Изведнъж станаха много отбори и прецениха, че е по-добре младите да се срещат ежегодно на европейска сцена и направиха две дивизии, като първоначалния старт беше на база на резултати през последните години постигнати от тези формации. Още тогава много обсъждахме, но в УС наложихме виждането, че за нас дори е добре дошло ако влагаме максимум усилия за работа с подрастващите, да търсим резултатите там. Ще дам и пример – ако на 16 години играеш в дивизия А с най-добрите в Европа, на 18 и на 20 правиш същото, то с мъжете срещу кого ще играеш? И понеже говорим за колективен спорт, то е ясно, че става въпрос за по-голям брой хора, а това увлича. Затова и си поставихме за цел максимален брой от нашите отбори да играят в дивизия А. И аз съм удовлетворен, че достигнахме до пет отбора, като под четири по мое време не е имало от общо 6. Най-трудното беше да пробием с девойки в дивизия А, но успяхме. Един Чавдар Костов например беше реализатор на Европейско първенство в дивизия А. Станислав Славейков беше втори, а близнаците Иванови още тогава бяха звезди. Тяхното поколение на Европейското за младежи в Турция, според мен поради голям малшанс пък и заради голямата горещина, която ме принуди да гледам само два-три дни и да си тръгна разочарован, загуби с по 1 точка от два отбора, които взеха медали, при това абсолютно нещастно. Отборът тогава беше доста силен и това във времето се показа. Друг е въпросът, че реализацията на това, според мен последно силно поколение, беше различна. Гардове бяха Асен Великов и Цецо Острев. Аз и сега твърдя, че ако Острев беше отишъл в по-силен отбор имаше голямо бъдеще, тъй като беше много силен гард и изключителен вкарвач.

Сега за съжаление тази година стигнахме дъното и вече нямаме отбор в дивизия А. Няма и с кого да се сравним и това е изключително лошо. Затова и както и да въртим и да сучем нещата, или да търсим оправдание, защото навремето беше лесно да обясним защо, примерно, между 93-а и 99-а година стигаме много трудно до Европейско първенство. Тогава форматът беше от 16 отбора, а не 24. При мъжете и жените при такъв формат и разпаднали се Югославия и СССР, каквато и статистика да се вади ще се види, че поне 8 от тези 16 отбора са именно от тези бивши две държави. От СССР слагаме Русия, Латвия, Литва и Украйна, а от Югославия – Сърбия, Хърватия, Черна гора след разделянето, Словения, Босна или Македония. Към тези осем като се добяват – Испания, Италия, Гърция, Турция, Израел и Франция плюс домакина на шампионата и ние играем за едно място. За него се борят държави като Полша, Чехия, ние, които все пак сме имали някакви традиции в годините. Англия я нямаше никаква, докато Белгия е имала силни отбори. Швеция имаше донякъде, докато една Финландия примерно е нова сила в баскетбола. Оправданията обаче не служат за нищо.

Дори мен като ме питат защо, след като два месеца преди Общото събрание през 2008-а година нямаше никаква кандидатура, аз не пожелах да се кандидатирам, винаги съм изтъквал две причини – аз 2005-а получих масивен инфаркт и втори, в онзи момент и бизнеса ми беше на по-високо ниво, докато сега го поддържам просто да работя на печалба с по-малък персонал и да е по-свит. Тогава обаче бях председател на голяма държавна компания и имах ангажименти от една страна. От друга страна ще ви кажа сега и моето разбиране за спорта, а то касае въобще българския спорт. Когато става въпрос за президенстване, законодателят е предвидил, че президенти на федерации трябва задължително да са на обществени начала. Тоест, президент на федерацията не трябва да зависи финансово от структурата, която ръководи. Това е така, защото неговата функция, както и тази на УС, е да контролира и харченето на пари и създаването и управлението на спорта. За съжаление футбола даде изключително лош пример, последва леката атлетика и така нататък по веригата. Няма контрол. Дори вицепрезиденти винаги се избират по един и същ принцип – един стар и един млад, един мъж и една жена, един от богатите и един от бедните. Така все ще се доредиш до по-висок пост, ако изкараш няколко мандата. Това пък съответно е голямо заблуждение, че е някакво огромно постижение. Постижение е това на Коста Илиев. Да бъдеш избран за Спортен директор и да получиш някаква реализация след това е постижение. Има подобни примери и в други спортове, примерно Светла Оцетова. Другото – сега се сещам за един колега, който го именуват инженера. Знаете ли, че и аз съм инженер, а с въпросния сме връстници и сме завършили заедно. Защо ли него го наричат инженера, а за мен журналистите не знаят, че съм инженер. Това е въпрос на манталитет, на разбиране, на усещане. Въпросът беше, че към онзи момент нямаше някакво недоволство от моето управление, а на всичко отгоре нашата федерация беше давана за пример още от 1998-а година за това как се управлява финансово и как стигаш дотам, че с ограничен финансов ресурс добавяш на база на активност, на база на правилни принципи и прозрачност. Половината от моите разходи например са лични – пътувания с моята кола, с моят шофьор, плащал съм бензина сам, за да отида до Гърция, до Будапеща да агитирам Албена Брънзова или до Нови Сад на квалификации за девойки. Иначе пътувах навън само като част от делегация единствено с мъжкия национален отбор.

Нещата стигнаха дотам, че всички очакваха при мъжете и жените да имаме някаква реализация, но тя не се получава. В края на краищата баскетболната общественост, доколкото я има, тя гледа, мери и дава оценки за управляващия орган, в случая УС на БФБ и президент, по тези резултати. Е няма ги резултатите, а щом ги няма значи има проблеми. И когато тези проблеми са в продължение на години и ти си толкова време президент, значи ставаш част от тези проблеми. Съответно най-логичното нещо е да освободиш поста за някой друг, който има по-големи амбиции, други виждания за нещата. Така съм разсъждавал тогава и има много свидетели на тогавашните събития. Мен до последно ме агитираха да остана президент и накрая измислиха промяна в устава и позиция на почетен президент. Убедено твърдя, че тя е безсмислена и няма съдържание. Аз не държа да има, но хората ме уважават достатъчно и понякога ходя на Общи събрания. По мое настояване всички, които имат почетни функции във ФИБА, ФИБА Европа или БФБ, е редно да бъдат пожизнени членове на Общото събрание с право на глас. Това не са повече от 15-20 човека и говорим за имена като Артеник Арабаджиан, Валентин Лазаров, Александър Божков, Симеон Варчев и други. Едва ли някой би могъл да отрича заслугите на тези хора и няма лошо да идват да си казват мнението.

Въпросът обаче е, че нещата след това не се промениха. Аз лично очаквах да се тръгне нанякъде, още повече, че наблюдавах процесите, че финансирането от страна на Министерството се увеличаваше в този период. За съжаление нашият баскетбол след Тодор Стойков създаде близнаците Иванови и донякъде Чавдар Костов, Божидар Аврамов, може и да пропускам някого случайно и не искам да обидя когото и да е. След тях обаче няма нищо. Последните трима, които бих сложил в някаква категория не са създадени от българската школа – имам предвид Александър Везенков, Павлин Иванов и Димитър Димитров. Нищо. Това е ужасяващо.

Очаквайте утре и втората част от интервюто с Атанас Тонев