От конкурса на FMG: Баскетболни размишления

(сн. lap.bg)

04-03-2016 21:07

На пощата на конкурса за читатели на Free Media Group получихме писмо от Димитър Търпанов, който просто разсъждава на тема... баскетбол.

Всеки друг, който пожелае да се включи в конкурса, може да изпрати свой материал на и-мейл адрес [email protected]. Повече подробности можете да прочетете ТУК.

Едва ли има любител на баскетбола, който да не се е влюбил в играта още от първия миг, в който е видял как някой вкарва кош в училищния двор и впоследствие е успял да повтори това упражнение. Именно по този начин още от ранна ученическа възраст баскетболът, без да полага много усилия, успя да привлече вниманието ми и да предизвика интереса ми. От там нататък се чувствам обвързан с този спорт до края на живота ми. Не мога да си представя деня, в който ще спре да ме интересува случващото се в и около играта, а мисълта, че евентуално може да настъпи момент в живота ми, след който вече няма да практикувам любимия си спорт, ме кара да изтръпвам.

Аз и моите връстници имахме привилегията да израснем във време, в което най-великият играч, който е практикувал този спорт, раздаваше правосъдие по терените отвъд океана. Да, всички са сигурни, че говоря за Майкъл Джордан. Със своите невероятни умения и човешки качества той засенчваше цяла плеяда легенди, които играеха по това време – Гари Пейтън, Карл Малоун, Джон Стоктън, Чарлз Баркли, Патрик Юинг и куп други играчи, които имаха нещастието да са от поколението на Джордан. В годините в средата на 90-те звездите от НБА бяха истинско вдъхновение за всички. Смея да твърдя, че от тогава насам вече няма играчи с такава харизма и обаяние. Баскетбол се играеше по всяко време във всеки един училищен двор, като децата искаха да подражават и да приличат на любимците си от телевизията.

За разлика от сега обаче, в онези години наред с НБА звездите имаше и много добри български състезатели, които бяха пример за подрастващите. Цял живот ще помня как подскачах като обезумял, когато отборът на Плама Плевен, воден от Дарин Великов и с играчи като Жоро Младенов, Цветан Антов, Васил Стоянов, Петър Петров, Хриси Димитров и др., победи звездната селекция на Реал Мадрид, предвождана от светилото Желко Обрадович, в чийто състав личеше името на легендата на европейския баскетбол Деан Бодирога. Впоследствие тимът на Черно море Варна също правеше запомнящи се европейски мачове, а съставът му се състоеше основно от млади и перспективни родни баскетболисти като Тодор Стойков, Иван Друмев, Борис Стоянов и др. Останалите отбори също бяха достатъчно класни, като силите се променяха през годините, но винаги основните играчи бяха българи.

Именно тук някъде се скъсва нишката с настоящето. Докато НБА звезди е имало, има и винаги ще има, в българския баскетбол не останаха играчи, които да са вдъхновение за младите. По мое мнение, без да ангажирам никой с това, в момента изцяло е сбъркана философията и пътят по който вървят малкото останали клубове в баскетбола. Целите и амбициите за призови класирания в родното първенство звучат смехотворно на фона на нивото му, а за тези цели се тръгва с куп чужденци, които се сменят всяка година. Накрая някой „доброжелателен спонсор”, който следващата година ще се оттегли, се бие в гърдите с това, че е спечелил медал, но така и никой не си задава въпроса какво печели баскетболът от този медал?! От цялото това нещо страда родния баскетбол като цяло, което е видно от състоянието на всички национални отбори от подрастващите, до мъжете и жените. Националните гарнитури трайно се намират в „девета глуха” и не се вижда кога и как ще излезнат от там.

Повечето родни състезатели, на които се дава шанс, с малки изключения са на възраст, която предполага скорошно отказване от спорта. В детско-юношеските школи цари безвремие. Едва се намират деца за попълването на някоя възраст, за да се изкара поредната състезателна година просто ей така. Малкото ентусиазирани млади треньори рано или късно се отказват от професията поради безпаричие и най-вече безнадеждност. И докато извън столицата поне не съществува толкова сериозен проблем с базите, то в София липсата на зали е огромен проблем.

Едва ли има някой, който не знае за всички тези проблеми. Изписало се е и се е изговорило достатъчно за тях. Нямам достатъчно ясна представа за дейността на федерацията, но мисля, че от там се опитват да променят нещата, но за съжаление нямат ресурса и най-вече твърдостта да го направят. Крайно време е да се случи нещо обаче, тъй като любимият ни спорт затъва все повече и повече. Мое лично мнение е, че трябва да се направи една обща система, по която да се развиват подрастващите, да се назначат главни треньори на национално ниво и да бъдат организирани треньорски семинари, на които присъствието на треньорите при подрастващите да бъде задължително.

Също така, макар да има и противоречиви мнения относно задължителното присъствие на български играчи на терена в двубоите от НБЛ, аз по-скоро съм на мнението, че това ще помогне за развитието на родните състезатели. Според мен трябва на площадката едновременно да има трима български играчи, като поне един от тях да е на възраст до 21 години. Да, някои ще кажат, че тези ходове няма да доведат до желаната промяна, но не сме ли на етап, в който вече нищо не губим?! Нека се пробва, а ако не стане няма да станем по-зле. Със сигурност трябва да се подобрят и базите, като федерацията следва да помага повече на клубовете в тази насока, включително и със съдействие пред общините и държавата, тъй като повечето зали са именно общинска или държавна собственост.

Едно е ясно, баскетболът в България не е умрял. Жив е и винаги ще бъде, тъй като винаги ще има хора, които милеят за него. Показателен е факта, че само в София има над 40 аматьорски отбора, състезаващи се в общо две аматьорски лиги. Сами си представете за колко много хора, активно спортуващи баскетбол става въпрос. Това единствено показва, че веднъж обикнал баскетбола, човек остава свързан с него завинаги, а именно тази любов няма да позволи на баскетболът в България да умре.

Димитър Търпанов

Харесайте BGbasket.com във Facebook