Ангел Иванов на 70: Искам да преборя възрастовата граница за комисари и съдии в България

На Благовещение Ви срещаме с един от най-добрите български съдии от миналото Ангел Иванов

Преди малко повече от седмица Ангел Иванов навърши 70 години, а почти целият му живот преминава в баскетбола. Бебо, както го наричат всички, има голямо семейство, в което доминират мъжете – четирима братя, двама сина и един внук. Братята му също са преминали в баскетбола, но най-дълго в играта остава той – вече цели 57 години. Първо като играч, след това съдия, а по-късно комисар, но винаги остава близо до терена. Чрез своята професия той намирам много приятели по целия свят и играе дори срещу Фидел Кастро. Какво иска да промени в съдийството у нас, четете в интервюто , което той даде пред BGbasket.com. Защо е бил надарен като кръводарител като млад, прочетете сами. С него поговорихме за всичко от дългите години на терена, проблемите, които е срещал преди и днес и бъдещото поколение съдии.

Ето какво разказа той пред нас:

- Преди седмица празнувахте 70-годишен юбилей. Голяма част от живота Ви е свързан с баскетбола. Какво Ви даде той и с какво го промени?

- Още много отдавна през 1959 година отидохме и сами с моя брат се записахме да тренираме баскетбол в Септември. От там нататък до този момент аз съм в баскетбола. Винаги съм казвал, че това стана най-важното нещо в живота ми, като изключим семейство и деца, но безспорно това стана водеща линия в целия ми живот. Първо доста време като състезател, после като съдия, а сега вече като комисар или човек, който се опитва да работи в баскетбола.

Действително баскетболът много ми отне също. Трябваше да си напусна работа. Трябваше да избера или кариера в един институт за изчислителна техника, където работех или да се отдам на баскетбола. Трябваше да избера или едното, или другото, защото всяка седмица имах назначение в чужбина и за да не отказвам постоянно, трябваше да напусна работа. Това, че имах проблеми с пътуванията, беше друг въпрос. В моята работа влизахме и излизахме с часовник под ръка. Много пъти се наложи да давам кръв, за да мога да взема три дни отпуск и да мога да пътувам. Дори бях надарен като кръводарител с една екскурзия.

- Съжалявате ли, че сте постъпили по този начин тогава?

- Не. Мисля, че по нито един друг начин нямаше да ми се създадат такива възможности. Първо да съм в спорта и второ да имам толкова много приятели. Надявам се приятели, защото има и някои хора, които не са  ми чак толкова близки приятели, но създадох много социални контакти. Сега, както се казва, в който и град в Европа да попадна, мога да вдигна телефона и да се обадя на някой приятел и това се е случвало. Трето, малко е клиширано, но много трудно човек би могъл да обиколи толкова държави като обикновен човек, ако не беше спорта и баскетбола. И като състезател, и съдия и сега комисар. Имах възможност да видя много неща и да се срещна с много интересни хора. Играл съм баскетбол с Фидел Кастро. В Сиатъл бяхме заедно с Тед Търнър (б.а американски медиен магнат и филантроп, известен е най-вече с откриването на CNN ) и Джейн Фонда (американска актриса).

- Как се насочихте към съдийството и спомняте ли си първия мач, който изсвирихте?

- За това е виновен един мой приятел и бивш съдия Тодор Добрев. Бяхме в Асеновград на мач от Б група навън. Кортовете бяха пълни, хората бяха отишли да гледат мач, но съдиите ги нямаше. Те не дойдоха. Комисарят на мача Бай Сандо каза „Бебо, ела свири, ти си баскетболист, знаеш правилата и ще се справиш.“. Първо го попитах как ще свиря, но се съгласих. Изсвирих мача, кой знае колко хиляди глупости съм изсвирил. Вкарват кош и аз свирна, но изкарах мача. Един човек от баскетбола няма как да не го изкара. След това Сандо се върнал в София и казал на Тодор Добрев, който тогава е шеф на съдийската колегия на София, че съм свирил. Доста трудно, но той ме убеди да започна, тъй като ние играехме заедно с него баскетбол навремето в Септември. Тогава вече имаше три категории. Аз тръгнах от третата.

Дали съм много талантлив, или просто имах късмет, не знам, но, да, имах огромен късмет понеже познавах всички от баскетбола, защото играех с тях – Атанас Голомеев, Георги Христов, преди това още с великото поколение на Атанас Пейчински, Илия Мирчев, Виктор Радев и.т.н. Хубаво е да те знаят като баскетболист. Мога да споря с Голомеев, който много пъти щеше да ми счупи главата като съдия, но с него аз мога да си разменя две думи и да му кажа добре, ела тогава и ще играем. Имах огромно предимство, че бях в баскетбола.

- Чувствате ли се успял?

- О, не. Можех много повече според мен. Имаше няколко причини. Първо – времето, в което бях, ми беше малко трудно. Имахме невероятния пример на Артеник Арабаджиян. Той ми помогна страхотно и за мен е най-добрият съдия на всички времена не само в България, но и в Европа. Свирих с него първия финал в живота си през 1977 година за Купа България в Ямбол между Левски и ЦСКА. Първата истинска съдийска фланелка, която сложих, беше от него. Мисля, че мина добре, след това имаше много сериозни отзиви и оттам тръгнаха нещата в моята кариера.

Да успея повече до известна степен ми попречи това, че бях от малкото международни съдии, които не бяха членове на БКП. За да пътувам в чужбина, трябваше да получа всеки път характеристика от профкомитета и тогава вече да отида в полицията, за да ми разрешат да пътувам. Никога човек не трябва да е удовлетворен и да каже, че е постигнал всичко. Можех според мен да постигна повече и аз съм си виновен сигурен. Амбицията трябва да е много по-голяма.

- През 1979 ставате международен съдия. Доста бързо, след като за първи път започвате да свирите. Кой е най-големия форум на който сте свирил и най-трудният мач, който сте изсвирили?

- Трудните мачове са много. Мисля, че най-доброто си представяне направих един път, когато нашите отбори се класираха на Европейско, а тогава всички го правеха, независимо дали е Световно или Европейско първенство. Не е хубаво да се оплаквам, но тогава федерацията определяше кой да отиде с отбора. Имаше моменти,  когато нямаше как да попадна там. Имаше хора, които трябваше да отидат там. Това, че имаше някои от тях, които отиваха, свиреха един мач, а после бяха т. нар. stand by (наблюдатели), това е друг въпрос. Мисля, че едно от най-добрите ми първенства беше Евробаскет за мъже 1993 в Германия. Тогава имаше една реплика от този, който отговаряше за съдиите, който не ме е знаел. Каза, че е очаквал от мен да види съвсем друг човек - много дебел и отпуснат. Бях на няколко предолимпийски турнира и то като неутрален съдия. За съжаление нещо стана преди Сеул и не успях да отида на Олимпиадата. Разказаха ми някои неща защо не съм отишъл, но не искам да се заяждам сега. Свирил съм много мачове и съм доволен, че най-тежките мачове ги свирех с предимно млади хора, които тепърва прохождаха. Някои от тях станаха едни от най-добрите съдии след това.

-Трудно ли беше, когато трябваше да спрете със съдийската кариера?

- Много. Просто не можех да си представя, че трябва да спра. Мислех, че бях в състояние да продължа още дълго време. Това, с което ще се опитам и сега да се преборя, въпреки че някои хора не са никак съгласни, но вече мисля, че в цялата Европа отпадна тази възрастова граница – 50 години за съдии и 70 за комисари. Особено, когато трябваше действително да се приключва. В момента, в който навърших годините, до края на първенството, не ми дадоха нито един мач умишлено. Когато, след няколко дни помолих един от колегите да остане още една година да помогне , той ми каза „Аз не мога да седя на терена, ти искаш да продължа да свиря.“ Какво е правил той през това време тогава на терена, след като не е могъл да стои? 

Да станеш добър съдия трябва да го имаш в сърцето. Трябва да живееш с това, трябва да се отдадеш. Има много хубави примери. По някой път се споменава. Говорех за Артеник Арабаджиян, във футбола също имаше много добри съдии. Ти си част от играта и е много трудно да те приемат в нея, но приемат ли те, ти вече отиваш на друго ниво. След това ставате много близки с колегите, с които работите и отговорни, защото до известна степен съдийството възпитава. Аз като състезател не бях най-примерният играч, но след като станах съдия, нямаше по-примерен от мен. До известна степен, от другата страна на барикадата, човек започва да разсъждава по друг начин.

- Какво друго искате да промените в съдийството у нас като член на техническата комисия?

- Много трудна работа, но е удоволствие да се работи с някои хора, предимно млади. Искам да се промени много манталитетът. Не толкова съдийският, въпреки че там имаме много забележки, колкото на другите. Имаме кадърни млади хора, готови, но трябва да им се промени манталитетът. Те не са най-важните, за каквито започват да се смятат. Те трябва да се отдадат на това нещо, което, за съжаление, е много трудно. Всички или учат, или работят, защото трябва да се издържат. Не говоря за заплащане. То не е добро и няма смисъл да го коментирам.

Трябва много обучение. Много сериозен плюс е това, което сега направихме като техническа комисия, да има оценители. Съдиите започнаха да се съобразяват с това. Започват да се притесняват, защото се следи доста детайлно. Комисарят отговаря предимно за масата и ситуацията в залата, докато оценителят действително се занимава само с това.

Отделно от това трябва да правим по-често обучения, но всичко опира до пари. Тази година направихме много добър семинар в Тетевен, където лекция изнесоха двамата ни нови международни съдии Мартин Хорозов  и Венцислав Великов. Изключително хубави и много добре приети и полезни лекции, които съдържаха най-нови правила.

- Какво съдържаха тези лекции?

- Това, което в момента те са видели на други семинари в чужбина. Двамата бяха на обучение в Гран Канария за промяна на механиката, начин на съдийство. Това, за което най-много говорим. Все още за някои това е сравнително ново, а ние свирим по трима само при мъже и жени. Кампът на Балканската лига “Can do” също беше много полезен. Всички съдии, които скоро станаха международни съдии като Венци Великов, Мартин Хорозов, Светла Стоянова и живот и здраве Цинцарски, минаха от там. Ползата е огромна, дори да не станат международни съдии някои. Дойдоха най-добрите лектори от Европа.

- Какъв беше интересът?

- Семинарът беше претъпкан последната година, дори над лимита, който можеше да поеме. Мисля, че бяха 91 човека, а лимитът е много по-малко, но има огромно желание от цял свят, дори Азия и Африка. Това е единият начин. Другият е работата с подрастващи. Жалко е, че има много малко желаещи за съдии.

Каква е причината за това, защо съдиите нямат мотивацията, какъв е потенциалът на младите съдии у нас, четете във втора част от интервюто с Ангел Иванов.