Любен Борисов: Баскетболът ми даде много, искам да виждам повече българи

Един от доайените на българския баскетбол Любен Борисов навършва 80 години на днешния 16 юли. Почти целият му живот до момента е бил свързан с любимия спорт. Започва да тренира още като ученик в Миньор. Като войник играе за ЦСКА, след това преминава в Септември София, а после се завръща отново в състава от Перник. Именно там започва и треньорската му кариера, която преминава още през мъжкия ЦСКА и Видабаскет, както и женските Миньор Перник, Локомотив София, Септември София, Левски и ДЗУ. Има мачове за юношеския и младежкия национален отбор, като е викан и при мъжете, но така и не играе в официални мачове. Шампион на България.

Борисов даде специално интервю за BGbasket.com, в което говори за постигнатото през тези 80 години, за времената тогава и сега, както и за проблемите в българския баскетбол:

- Какви бяха изминалите 80 години за Вас?

- Години на спорт. От 80 години 70 са отдадени на спорта.

- Как ще отбележите празника си?

- Ще събера семейството. Радвам се, че имам такава жена. Живеем заедно 55 години, волейболистка е, Майстор на спорта е и тя. Играеше в Левски, след това в Миньор. Имаме двама сина. Големият играеше баскетбол в Левски, вървеше добре, беше в националния отбор за младежи, но нещо се разболя и го отказахме. Сега живее в Германия, инженер е. Имам три внучки и двама внуци. Радвам се на децата. Ще ги събера в един ресторант.

- Кога направихте първите си стъпки в баскетболът?

- Още като ученик в първите класове започнах с лека атлетика и гимнастика, а през 1957 г. започнах с баскетбол. Играех и волейбол, но ме привлякоха в баскетбола и ми казаха, че по-добре това, отколкото волейбол. Така започнах да ходя на тренировки и постепенно се отказах от другите спортове.

- Какво Ви даде баскетболът?

- Много неща ми даде. Като състезател през 1976 г. ме удостоиха с Майстор на спорта по баскетбол. От 1973 г. съм треньор – първо започнах с отбора, в който играех, Миньор Перник. И така продължих до 2002 г. с треньорската работа. През 1982 г. играхме финал с женския отбор на Миньор за Купата на Европа срещу отбора на Рига, но загубихме. Те бяха един от най-силните отбори в Европа тогава. През 1986 г. ме направиха Заслужил треньор и практически със спорта обиколих Европа. Бях треньор и на мъжкия ЦСКА, на четири женски отбора по 1-2 години – Миньор Перник, Локомотив София, Септември София и Левски. Времето си мина.

- Кое е най-ценното отличие в кариерата Ви?

- И двете – Майстор на спорта и Заслужил треньор. Ние тогава бяхме 4-5 треньори, които сме играли в Европа.

 Любен Борисов (вторият от ляво надясно) с националния отбор през 1980 г.

- Как се промени баскетболът за тези години?

- Когато аз бях, имаше отбори, които се класираха за Европейски и Световни първенства, както и Олимпиади. Да не изброявам имена като Илия Мирчев, Виктор Радев, Цеко Барчовски и много други известни играчи. Играл съм с тях и срещу тях. След това и другото поколение – Бойчо Брънзов, Христо Дойчинов, но да не ги изреждам, това са плеяда от играчи. Сега го нямаме това. Откакто започнаха да взимат чужденци, виждате баскетболът на какво ниво е.

- В такъв случай, чужденците ли са големият проблем на българския баскетбол, според Вас?

- За мен да. Идват такива, които не мога да ви кажа каква работа вършат. Баскетболът е на много ниско ниво, изключвайки Везенков, който изобщо не е играл в България. Едно време Насо Пейчински беше отличен на Световното първенство в Чили, беше включен в петицата. Илия Мирчев беше след неговото поколение, Атанас Голомеев беше на европейско ниво. Георги Христов също. Работеше се с българи в баскетбола и имаше таланти. Сега малко се отдалечих от спорта и заради възрастта, а и живея в квартал, който ми е далече за превоз до залите. Иначе преди не излизах от тях. Имаше зали, имаше първенства. Вижте имаме ли жени? Гледам някакви отбори, които сега играят – такива едно време играеха за работнически първенства. Няма какво да се гледа.

- Казвате, че проблемът идва от чужденците, но в женската А група три години имаше забрана за тях и пак нещата не тръгнаха нагоре, каква е причината там тогава?

- Едно време се работеше по-простичко. Сега има модерни схеми и не знам какво, а като гледам нищо не става. Ние играехме баскетбол по наши правила без намеса на чуждите играчи и треньор. Сега вкарахме сърби треньори, само американци не сме. Имахме прекрасни треньори по мое време, да не ги изреждам всички, които ни учиха на много неща. Имаше и много журналисти, които ходеха с нас. Имаше баскетбол, нямаше тези зали. Ние тренирахме навън, но и може би в Европа баскетболът беше по-слаб. Сега обаче тези американци, които навлязоха в баскетбола, по-добре да си бяха стояли в Америка.

- Споменахте Везенков, може ли той да бъде това вдъхновение и пример за младите - и с постигнатото, и със своето трудолюбие и чисто човешки качества?

- Как Везенков да ги вдъхнови, като само ще го гледат и ще искат да взимат парите му, а те са изкарани с много труд. Младото поколение няма такъв жар за развитие в спорта. Преди две години ходих в една зала, пълна с деца, а треньорът отвън пуши цигара. Попитах го какво става, а той ми отговори, че за 400 лв. толкова се работи. Едно време работехме и без пари. Тогава имаше примери за нас и се стараехме, но нямаше видео. Не ходихме по заведения, както сега. Сега на 13 години даден играч ходи по заведения, телефонът му е в ръката, не сваля слушалките. Ходих преди на една тренировка на юноши, няма да ви кажа на кой отбор, и те тренираха със слушалки. Как да стане? Нищо ново не ви казвам. Като бях в Перник и бях още ученик, ме взеха в мъжете. Живеех на площадката и като свършеше тренировката им, аз се криех от тях да не ми се смеят, и започвах сам. Сега те чакат само да свърши тренировките и кой откъде е.

- Какво си пожелавате на празника за българския баскетбол?

- Пожелавам българският баскетбол да се развива, но не както досега. Искам да виждам повече българи. Не може в петицата да играят трима чужденци и двама българи, трябва да са четирима българи и един чужденец най-много. Женският баскетбол го унищожиха. Няма национален отбор. Казвам ви едно време това беше като работническо първенство. Имаше и Спартакиади, които бяха много по-силни от тези първенства. Гледам по телевизията и в зала „Триадица“ играят вечер жени – не приличат на нищо. Едно време имаше подбор. Например Полина Цекова стана шампион в САЩ, да не се връщам за отбора на Славия с Войнова, Кузова и т.н., които станаха европейски шампионки. Залите бяха пълни. Спомням си за зала „Универсиада“ от Орлов мост търсеха билети. Това трябва да ви говори нещо. Много съжалявам, че баскетболът е на това ниво. Може ли една Македония да ни бие с разлика при 20-годишните. Едно време ние учехме сърбите на баскетбол през 60-те години. От Югославия сега има четири-пет държави в челото на спорта, а ние къде сме? Имаме федерация, Глушков е представителна личност, но не беше така.