Владо Боянов: В българския баскетбол е пълно с аутсайдери
Бащата на идеята Лукойл Академик не търпи некомпететнти хора около себе си и точно затова не са го избрали за президент на федерацията през 2008 година
Владо Боянов е добре познато име в баскетболните среди, и не само у нас. Бивш състезател на славния Академик (Сф). В тежките години след 10 ноември 1989г. този клуб изчезна от небосклона, за да се възроди през 1998 г., когато трима души поставят основите на АД в Академик. Това са Владо Боянов, Валентин Златев и Янко Янчев. От тях остана само вторият, който продължава да финансира и в момента чрез нефтената рафинерия Лукойл най-титулования баскетболен отбор у нас в настоящия век. Въпреки това бившият център на студентите може спокойно да се гордее, че той е основоположникът на днешния лидер в настоящото първенство. През 2008 г. Владо Боянов се кандидатира за президент на родната федерация, но в неособена честна битка, в която имаше доста удари под кръста той отстъпи пред Михаил Михов. В дните преди избора в Гранд Хотел Родина се разбра, че е получил чрез свой приятел – заплаха, че ако не се откаже от кампанията на избор на нов председател, ще се започне компроматна война срещу него. Разочарован от предателството дори на афиширащите се за негови приятели хора той изчезна от баскетболното общество, но не е спрял да се интересува от любимия спорт. Със сигурност в момента той е един от най-подходящите събеседници и специалисти, на които им е болно от това, което виждат по баскетболните терени у нас и около тях. Затова BGbasket.com се свърза с него в Испания, където той живее в момента. Не сме искали да търсим сензация, а възможност всеки обичащ този спорт в България да се замисли върху думите на един човек, на който със сигурност много му пука за играта между двата коша в родината ни. Публикуваме думите на Владо Боянов в три части. В първата той говори за кандидатурата си за президент на федерацията през 2008 г. и ножовете, които му бяха „забити” в гърба.
„Преди години ме поканиха да се кандидатирам за президент. Поканиха ме двама човека – единият беше изпълнителен директор на федерацията, а другият треньор на националния отбор (б.р. Иван Ценов и Константин Папазов). След това много интересно се превъртяха нещата и останах сам. Директорът беше с мен, но в по-пасивна позиция. Това е типична българска черта – олеле мале сбъркахме, този ще направи еди какво си, или не угодихме на този с парите или на този, който е силно политически представен. Тогава какво се получи... Състоя се уникално Общо събрание с исторически много делегати – нито преди това, нито след това е имало толкова много участници. Имаше някъде около 170 клуба, които се явиха. Един господин, който след това стана Областен управител на Пловдив, а после и депутат – Здравко Димитров, доведе всички баскетболни аутсайдери от Пловдив. Бяха обикаляли по клубове, бяха им дали нещо, не знам какво, но те се явиха на Общото събрание като делегати. Не казвам, че всички, които се занимават с баскетбол в България са такива, понеже половината от тях гласуваха за мен. Имаше парадоксални случаи. Обади ми се един шеф на клуб от Русе, който ми каза: „Г-н Боянов, мен ме заплашиха мутрите да не съм с вас.“ Потърсиха му отговорност и по партийна линия, тъй като беше съветник в общината в Русе от една партия. Той обаче, понеже беше убеден в правотата, че можем да направим нещо хубаво, отстояваше докрай позицията си. Има и един човек, който поддържаше баскетболен клуб във Варна – казва се Стоян Стоянов–Шишо. Кандидатурата ми бе издигната от този клуб, който се казваше Академик Варна. Него го заплашваха от икономическа полиция, областния управител – всички възможни хора във Варна. След това даже съжалявах, че се кандидатирах, тъй като се включих в такива нечисти игри. Исках да допринеса и да направя нещо хубаво. Имам идея, зная как става. Не, че имам такова високо мнение за себе си, но съм го доказал с един отбор, какъвто стана Академик – най-бързо развиващият се баскетболен клуб в Европа. От един юношески състав влязохме в УЛЕБ, а ако бях останал на следващата година щяхме да бъдем в Евролигата. Всичко беше уговорено. И тези хора решиха, че нямат нужда от такъв човек като мен. Това е и отговорът ми на въпроса дали бих желал да участвам под някаква форма на управление в баскетбола в България. Нямам нищо против. Казвал съм го и на Глушков и на Мишо Михов, въпреки че неговият избор беше нечестен. Казах му, ако има нещо да не се притеснява и да ме пита, но никой не ме попита. Питат други. Тези, които станаха на по 80 и 90 години. Имаше един такъв период – Времето на застоя. Това беше времето на Леонид Брежнев. Точно такова нещо се появи и в българския баскетбол.
Изредиха се няколко президенти на федерацията, при които нищо не се помръдваше, а даже всичко отиваше все по-надолу. Сега вече е в долна мъртва точка и нямаме нито един национален отбор, който да е в първа дивизия. Знае се, че нещата може да се поправят, но тези хора, които се занимават с тази работа нямат идея как да стане, което е най-страшното. Те бягат като от огън от такива хора като мен, тъй като, ако аз бъда там, те няма да бъдат. Аз с такива хора не мога да работя. Те са доказали своята некомпетентност. На изложението си, когато се кандидатирах, казах, че трябва да има млади хора. Тогава мислех, че над 40 години не трябваше да има човек. Понеже всичките са малко или много увредени. И сега го мисля така. Знам, че не е хубаво да го казвам, но е така. Тези хора, които сега са в баскетбола живеят от това. Те не живеят за баскетбола, а живеят от него.
Ще дам пример – Александър Божков цял живот, откакто е постъпил във федерацията, живее от баскетбола. И на него съм му го казвал лично. Най-големият му ужас е, че може да остане без пост. Каза ми го на Общото събрание тогава. Нямал да гласува за мен, понеже егото му е надделяло. Били му предложили да бъде шеф на етичната комисия. Затова и нямало да гласува за мен. Аз не му се сърдя, не съм и искал. Повече ми беше болно, че трябва всички да се научим да управляваме така баскетболните клубове, че те да бъдат финансово независими. Казах, че трябва да се научим да печелим финансовите си средства сами, понеже баскетболът е един голям инструмент в това отношение. И в същия момент един пълничък човек от Троян ми каза – „А ти ще ми плащаш ли съдийските разходи?“ Нали сами разбирате в какво нещо попадаш. Те не искат сами да са независими хора и да могат да си спечелят пари, за да си платят съдийските и всички останали разходи. Те искат някой да им дава пари, те да ги харчат и да пият по 2-3 мастики или каквото пият. Това е лошото – че в българския баскетбол е пълно с аутсайдери. Ако ги оставиш извън него, те ще умрат от глад, тъй като няма с какво да се препитават. Е как тогава да стане този баскетбол и този спорт? Разбира се, държавата сигурно няма възможност да помага с много, но и с това, което помага отива на халос.”
Очаквайте утре и втората част на интервюто с Владо Боянов...
Харесайте BGbasket.com във Facebook
Следвайте BGbasket.com в Instagram
Абонирате за канала ни в