Владо Боянов: Баскетболът ни иска много работа и любов

В момента и Майкъл Джордан да дойде и да се направи българин, пак ще го провалим

Владо Боянов е добре познато име в баскетболните среди, и не само у нас. Бивш състезател на славния Академик (Сф). В тежките години след 10 ноември 1989г. този клуб изчезна от небосклона, за да се възроди през  1998 г., когато трима души поставят основите на АД в Академик. Това са Владо Боянов, Валентин Златев и Янко Янчев. От тях остана само вторият, който продължава да финансира и в момента чрез нефтената рафинерия Лукойл най-титулования баскетболен отбор у нас в настоящия век. В първите две части от интервюто (четете ТУК и ТУК) той говори за изборите за президент на БФБ през 2008-а година и за управлението на родния баскетбол в момента. Сега в третата и последна част Боянов засяга и темата за нашето първенство, за липсата на треньори и неспособността на ръководителите да хванат инерцията от това, че имаме българин в един от най-добрите отбори в Европа:

„Ние нямаме първенство. За да извадим играчи, трябва да има конкуренция. Имам много аргументи за това, че не трябва да е чужденец да е начело на националния отбор, а трябва да си създадем собствени треньори. Ние сме изостанали до такава степен, че произвеждаме хаос и в европейския баскетбол с това даване на гражданство на американски играчи, което беше преди години живея близо до Малага и от няколко години ходя да гледам мачове. Даже един път отворих тимовия лист и видях до името на един да пише България – Ърл Калъуей. Да, той игра за националния отбор веднъж. После срещнах и друг българин, което според мен не е нормално да са толкова много. Сега пък не можем да си произведем треньор. Сложете някой млад или няколко млади, направете екип, за да могат да израстнат заедно с играчите. Ако сме решили да произвеждаме играчи, които да станат след няколко години, значи трябва да имаме и треньор. Все чужденци ли ще взимаме. Ние нямаме пари, за да си произведем играчи, а имаме пари, за да си вземем треньор от чужбина. Всичко е в противоречие едно с друго. Най-болно от всичко ми е, че българският баскетбол го няма.

Следя изявите на Александър Везенков и му се радвам много. Той ми прави много добро впечатление не само с играта си, а и когато дава интервюта. Говори много добронамерено и с много хубаво чувство – и за родителите си и за България, даже и за Гърция. За съжаление обаче той не е произведен като баскетболист в България.

Везенков е голяма реклама на българския баскетбол. На нас обаче не ни трябва реклама навън, трябва ни у дома. Много е хубаво, че две телевизии дават мачове на Барселона. Това е много добре за децата, но то трябва да може да се капитализира. Както например и българският туризъм. Нали казват, че развиваме туризъм, но защо го развиваме? За да идват едни хора да посетят България или, за да може чрез туризма да си развием и останалата индустрия? Нали всичко това трябва да можем да го организираме, а държавата ни явно не може. По същия начин и българската федерация по баскетбол не може да използва това, че има такива момчета като Везенков, за да популяризира играта в България. Така беше и с Академик преди години – Браянт Смит, Прийст Лодърдейл, Тодор Стойков и останалите. Хората се тълпяха, за да идват да ги гледат и да си взимат автографи. И БФБ използва ли това нещо? Не, вървим надолу. Трябва да имаш философия как да станат нещата. Не може с този интелектуален потенциал, който е събрал Глушков. Той е много добронамерен човек и много иска да станат нещата, сигурен съм в това. Но с това свое обкръжение, просто не може да го постигне. И Майкъл Джордан да дойде и да се направи българин, пак ще го провалим по този начин.

Оптимистичното е, че все още раждаме добри български баскетболисти. Един Александър Везенков е доказателството. Той е попаднал на добро място в Солун и е станал добър баскетболист. Имаме и други такива момчета и момичета, които, ако им създадем такива условия, ще станат. Въпросът е да им ги създадем у нас. Това е важното. Много е хубаво, че е българин. Той обаче е произведен на друго място, други са му създали условията, други са го обгрижвали и са му предавали знания и умения с любов и затова той е станал такъв. Не сме ние. За да може българският баскетбол да прогресира и да върви напред, трябва много работа. Много работа и много любов. За съжаление обаче ние виждаме повече интригантстване, задкулисие, конюнктурни неща, за да може да си запазват това малкото, което имат и някакви тъпи привилегийки.”