Баскетболисти много, баскетболът го няма!

В сряда завърши баскетболния ни шампионат при мъжете. И сега пет месеца пауза! Но в този коментар няма да стане дума за поредното безумно решение на федерацията ни да претупа първенството набързо, защото няма нито една друга държава, където вътрешният баскетбол да има близо половин година пауза.
 

Ще обърна внимание на нещо друго, което е също негативно, но много по-важно според мен. В последния мач между Левски и Спартак Плeвен залогът бе бронзовите медали. Имаше интрига, битка и зрителите в столичната зала “Триадица” не скучаха. Двубоят бе изпълнен с напрежение от първата до последната секунда. И за да е пълен съспенса имаше и продължение. За съжаление обаче нямаше качествен баскетбол. Както бе между другото и през целия шампионат. Или с други думи последният мач в баскетпървенството бе ярко олицетворение на сезона в този спорт. Със сигурност отново ще си навлека много негативи с тези думи, но трябва да си пълен идиот, за да твърдиш нещо друго. С каквито и розови очила да гледаш изводът е един: БАСКЕТБОЛЪТ ни е в криза. Криза, както на играчи, така и на съдии. Може би само откъм треньори донякъде я докарваме, но пък в много случаи те предизвикваха съжаление с опитите си да променят случващото се на терена, викаха, взимаха прекъсвания, а в следващите секунди баскетболистите си правеха каквото си искат. Нерядко ставахме свидетели на баскетболна неграмотност на играчите, която се учи още в ученическите години, но не смятам да навлизам в детайлите, защото ще отнеме много време. Просто тези, за които става дума в коментара знаят за какво говоря.
 

Никога в своята история баскетболното ни първенство не е било толкова предрешено. Шампионът и носителят на купата се знаеше предварително. Никога в своята история не е имало толкова скучна финална серия, в която единият отбор печелеше с около 20 точки и то при положение, че играеше сериозно не повече от десетина минути. Наистина ЛукОйл Академик печелеше с по 3:0 и в миналите години, но преди 12 месеца в една от срещите се стигна и до продължения, а съперниците оказваха по-сериозна съпротива. Но какво са виновни победителите, просто толкова са възможностите на играчите от Балкан, където един 38 годишен носеше на гърба си тима. И когато казвам, че единствено откъм треньори нямаме проблем ето го и първото потвърждение – Георги Младенов. 46-годишният наставник успя не само да върне ботевградската публика в залата, а успя да накара играчите си да бъдат един отбор. Отбор с главно „О” и това бе основното, с което “зелените” успяха да стигнат до среброто. Според моето скромно мнение Балкан е по-отбор дори от ЛукОйл Академик по отношение на колектива, по отношение на себераздаването и тук заслугата е само на Младенов и помощника му Клечков.
 

За ЛукОйл Академик въпреки тоталното си превъзходство и завършването без загуба през целия сезон, нещо без аналог в българския баскетбол, не мога да кажа нищо хубаво. Нищо хубаво, защото въпреки леките победи българите играеха рядко, а това със сигурност не е от полза на баскетбола ни, което поне трябва повече да ни интересува. Единствено капитанът Тодор Стойков бе на терена по-дълго, но и той май никога в своята кариера не е бил толкова често на резервната скамейка и то, когато се виждаше, че имаше крещяща нужда от него между двата коша. Варненецът във всеки един момент, когато получаваше шанс за изява доказваше, че напълно незаслужено бе пренебрегван от треньора Лукаич особено в срещите от УЛЕБ Къп. Там, където се видя истинското лице на Перо Антич. В решаващите мачове македонецът никакъв го нямаше. Пример двубоите с Бенетон и особено Динамо Москва. Иначе на отбори с класа чувствително под тази на Академик се скъсваше да вкарва. За Чавдар Костов сезонът бе пълен провал. Наистина една от големите ни надежди бе преследван от контузии, но и когато бе здрав играеше рядко и бе незаслужено пренебрегван например за сметка на неубедителния Ристе Стефанов и Лари О’Банън.
 

За останалите отбори или хубаво, или нищо. И тъй като с редки изключения не може да се каже нищо хубаво предпочитам да не говорим. Все пак не мога да не обърна внимание на два ключови момента в първенството. Треньорската смяна в Левски и поредната такава в Черно море. Наистина “сините” стигнаха до бронзовите медали, но това бе програма минимум. Човекът-баскетбол във Варна Симеон Варчев отново показа, че трудно някой ще успее да го впечатли, след като се отрече и от Спас Натов. Един изключителен във всяко отношение човек, който през този сезон доказа, че има и треньорски качества и незаслужено бе пренебрегнат от федерацията за щаба на Пини Гершон. Тук може би се чувства и дългата ръка на настоящия шеф на Двореца на културата и спорта във Варна.
 

И последните ми думи са за израелеца, чиято цел – класиране за европейските финали е невъзможна на фона на това, което видяхме в завършилото първенство, но за това той няма да има никаква вина. Но за съжаление бъдещето хич не е розово, защото изглежда самите баскетболни хора, разбирайте някои ръководители не искат то да е такова.