Георги Глушков: Който иска да постигне нещо – намира начини и работи

След идването на Пини Гершон начело на националния отбор Георги Глушков се превърна във втория светъл лъч в българския баскетбол в последните месеци.
Единственият българин, играл в НБА, се прибра, за да работи за развитието на играта тук. Доказателство, че има управленски опит, е успешната му работа с "Казерта", на който помогна този сезон да пробие в италианския елит. Само от няколко дни бившият център на "Финикс" обаче вече е мениджър развитие в родната федерация, а хъсът му за работа вече се вижда - не пропуска мач, посещава тренировки. Глушков не гледа назад, отказва да говори за времето при "слънцата", мисли само за наследниците си, които тепърва прохождат по терените у нас. Ето как отговори той на въпросите на официалния сайт на БФБ basketball.bg:
 
Добре дошъл в България! Как се чувстваш в родината отново?
„Аз съм си българин. Тук се чувствам отлично. Наистина, от доста време не съм живял в България, но съм се връщал доста често. Никога не съм губил връзка с България. Особено с моите приятели и съмишленици, които се занимават с баскетбол в България.”
 
Върна се, за да заемеш поста Мениджър развитие към баскетболната федерация. Как е да работиш на бюро?
„То хем е на бюро, хем не е. Работата ми ще бъде свързана с много пътуване, гледане, преценка, анализ на нещата, на работата на хората в спорта. И това не е свързано толкова с даването на някакви указания, а по-скоро с вливането на ентусиазъм. Това е целта ми.”
 
Какво точно включва новата длъжност?
„Ще давам идеи за подобряване на нещата в моя спорт. Най-вече за младите, как да стават по-добри, по-конкурентноспособни не само за вътрешните първенства, но и за Европа. Ще давам идеи за тяхното обучение. Бих искал да помагам да играят в чужбина. Ние вече сме показали, че можем да правим играчи, които да пробият в шампионатите на Стария континент. Имаме млади наши момчета, които са добре обучени. Това трябва да служи за пример за тези, които искат да успеят.”
 
След толкова години в чужбина, имаш ли преки наблюдения за това, което се случва в българския баскетбол и особено с подрастващите?
„Последните няколко години гледах първенствата на юношите тук. Винаги съм се интересувал. Имам ясна представа къде е Италия в това отношение. Винаги ми се е искало за себе си да направя една съпоставка. Ходил съм да ги гледам младите момчета. Гледах и тази година нашите подрастващи национални отбори.”
 
Какво можем да вземем от италианския опит?
„В Италия има много добра организация. Имат много практикуващи и първенства за абсолютно всички. Ще изготвя едно сравнение за софийска област и един провинциален град там, сравним като население с тукашното. Трябва да направим сравнение колко практикуват играта, за направим преценка къде сме и какво трябва да направим. Едно такова сравнение обаче ще бъде само за наша консумация.”
 
А каква е разликата като ниво,  знания,  треньорски кадри?
„Е, наистина са на съвсем друго ниво. В Италия има 7-8 първенства, две професионални лиги, две Б-групи, аматьорски групи – национална, регионална, има D-група, има и като нашата Аматьорска лига. Там има баскетбол за всички. И понеже обичат да играят се развиват. Имах щастието да бъда в такъв регион, в който имаше представители на всички нива. Около 10-на отбора. Има и женски отбор от А група. Но и там страдат от липса на нтерес към женския баскетбол. Много по-популярен е волейболът при дамите. Сашо Везенков преди време беше казал нещо много вярно. В България нямаме големи зали и организация, за да можем да направим така, че спонсорите да влязат и да бъдат доволни от всички наши прояви. Всичко у нас е в зародишен етап. Сега може би създаването на Национална баскетболна лига се тръгва в реална посока. Всички наши зали трябва да се променят. В Италия има много хубави зали, има телевизии, има радиа. Не трябва да правим такива сравнения, защото нещата наистина ще бъдат тежки за българите.”
 
Кое е първото, което трябва да се направи – да се създаде интерес, или да се създадат условия, за да се привлече интерес?
„Трябва да има интересен продукт. Хубави мачове, качествена игра, борба, майсторство, добри състезатели. Тогава ще има интерес у публиката. Когато нещо съвсем е гратис, хората рядко ходят.”
 
Трудно ли напусна работата и живота в Италия?
„Всеки в живота си има цикли, които трябва да си ги следва.от време на време се появяват такива възможности, като тази, която получих от БФБаскетбол. Такива предизвикателства. Бях доста години в Италия. Застоях се на едно място. Накрая стимулите поотслабват. Постигнах големи успехи, влазохме в А група. След това обаче целите се промениха, искат само да останат в елита. Затова ми беше нужен нов стимул. А България за мен е точно стимул, предизвикателство. Всички казват, че е много трудно да направим нещо. Съгласен съм, няма лесни неща. Зарът е хвърлен и връщане назад няма. Ще търся пътищата за да успее баскетболът тук.”
 
Какво оставяш там?
„Жена ми и децата ми са там. Те ще преценят какво да направят. Те са големи и това ми даде възможността да избера предизвикателството, да реша да дойда тук.”
 
Разкажи малко повече за работата си в Италия, за отбора.
„В този отбор аз играх преди време в него много години. Бяхме шампиони, играхме в Европа. Има много хубава зала. Има си поколения фенове, идват цели семейства. Отделят големи суми за билети. Не мога да кажа точна сума, но приходите на клуба само от вход са огромни. Цифрата е ужасна за българските стандарти. Имаме средно по 4500 човека на мач. И това е в А2. Викат много на мачовете. Не гледат като на театър. В България нещата звучат малко по-различно. Хората трябва да заобичат тази игра. Иначе смятам, че в България има условия. Ето, Ботевград – не е голям град, залата е пълна. В Ямбол е същото. Там е най-добрата публика. Но и в това има цикли, има възходи, има отливи на фенове.”
 
Какво трябва да свършиш тук първо?
„Още не знам. Доста рано е. Първо трябва да видя къде сме точно. Едно е да си говориш с приятели, като си идваш за един два дни или седмица. Друго е да започнеш да работиш. Трябва да добия цялостна представа, за да мога да давам добри идеи. Те трябва да са добре възприети от всички. То е ясно, че единодушие няма да е, все пак. Всички знаем, че в България това е почти невъзможно. Аз трудно се обезкуражавам, както и трудно се ентусиазирам. Трябва да има условия за тези неща.”
 
Би ли помогнал с контактите си на наши млади момчета да пробият в чужбина и по-конкретно – в Италия?
„Да, естествено. Но те трябва да са готови. Това е химера, че отивайки навън ставаш голям баскетболист. Тук трябва да се попречупим. Ако искаш да играеш навън, трябва да си напълно готов, за да станеш главно действащо лице. Както Филип, Деян – отиват и играят, те са фигури, чувстват се удовлетворени, хората ги познават. Това да отидеш някъде само и само да излезеш от България, не мисля че трябва да бъде цел на нашите момчета. Трябва да станат добри играчи, да бъдат оценени и тогава. Трябва да са добри в българското първенство. Като отиде такъв играч в чужбина, ще разчита на подкрепа на треньори, на пари, на всичко. А като отиде неукрепнал, сяда на пейката и започва голямото страдание.”
 
Това не го казваш от личен опит?
„Не, аз винаги съм играл.”
 
А периодът във „Финикс” в НБА?
„Някой може да каже, но аз там играех по 15 минути на мач. Това за новобранец е много. Имам 11 мача в основна петица. Но там всичко беше много различно. Сега още не съм решил да говоря за това. Не съм засягал отдавна тази тема. Ще преценя кога ще говоря. Видях, че Божидар Такев е говорил по темата. Но аз не реагирах. Интересна е темата, но някой път ще разкажа и за това.”
 
А сега по-трудно ли е да се пробие в НБА?
„Наприотив, по-лесно е, сега системата там е много по-отворена.  Не е нужно да си 220 или 210 см, за да можеш да играеш там. Преди беше по-различно, трябваше да имаш определени качества и кастингът беше сериозен. Сега е по-лесно. Имат си скаути, гледат играчи. Ние в България обаче сме все още на друго ниво. Първенството ни е такова, че няма да имаме възможност да играем там. Но мисля че е въпрос на време. Италия е 50-милионна страна имат такова първенство. Но доскоро нямаха нито един играч, а сега – двама – трима в НБА. Не е толкова лесно, дори при голяма школа. По-лесно е за тези, които ходят да учат в САЩ. Там ги познават, наблюдават ги. Но там гледат на европейците по-друг начин. В колежите е много работа, много дисциплина. Тук имаме много да се развиваме в това отношение. Децата тук трябва да се учат да са по-целенасочени и организирани, по-целеустремени. Треньорите трябва да им помагат, за да станат играчи. Те трябва да ги въодушевяват. Да им дават тази голяма доза ентусиазъм и упоритост. Ако погледнем нашите школи и сръбските например, това е разликата. Децата там ходят, бягат, тренират самостоятелно, молят се на треньорите да ги тренират. Дори в Италия децата са такива, по цял ден играят. Тук трябва да направим разлика и между тези, които искат да се забавляват, но предпочитат да са лекари или инженери. И другите, които искат да станат звезди в баскетбола.”
 
Имаш позицията и опита, готов ли си да лобираш не само пред обществеността, но и пред властите за промяна на законите, на отношението на държавата към спорта и конкретно баскетбола?
„Не. Не виждам какво трябва да се направи. Ние първо сами трябва да променим баскетбола и спорта от вътре и след това да искаме нещо. Ако има деца, които да тренират, тогава ще можем да искаме помощ. Не можем да искаме само без да сме направили нищо сами. Който иска нещо трябва да се качи на белия кон и да действа. Няма подаръци. Трябва ние сами да напрвим нещо, организация и добра работа, за да можем после да вдигнем глава и гордо да говорим с управници, кметове, общини и да искаме сътрудничество и помощ. Вярно е, че нямаме зала за 15 000 или за 5 000 души. Но и да имаме кой ще играе. Тя ли ще напшрави младите играчи добри. Кой ще гледа в нея. Трябва винаги да слагаме кончето пред каручката.”
 
Прибираш се точно преди мача с Италия. Какво очакваш в събота?
„Италианците са в криза. Баскетболното им движение е в криза. Бяха на много високо ниво, имаха силни поколения. Сега за голямо съжаление има големи проблеми. Между комерсиалния интерес на клубовете и националната федерация и интерес има големи различия. В отборите им имаше по 8 чужденци и само 4 местни, от които повечето не играят. Имаше и стачка. Това, което се случи в Италия, е малко предупреждение и за нас. В националния им отбор им криза, защото те не играят. Няма им ги американците и в състава им има само играчи, които не играят в клубовете си. За нас обаче се появява добър шанс. Имаме играчи, които играят основна роля в клубовете си и ще бъде хубаво да покажем тази разлика. Уникален шанс е това.”
 
Каква е ролята на човек като Пини Гершон, според теб, за българския баскетбол?
„Това е треньор в първата петица на Европа. Дори за мен е в Топ 3. Една от причините аз да се върна е точно неговото появяване в България. Това означава, че има желание за добра работа, за развитие. Той пое голяма отговорност. Има ентусиазъм. Сега е явно, че не съм само аз. Всички млади момчета се напъват да покажат, да научат какво иска той. Има цел. Сега всички в националния отбор са по-уверени в себе си. Има разлика, вижда се. А като се побеждава е различно. Едно класиране на европейско също ще помогне за изпълнение на целите ни.”
 
Предното ни участие на европейски финали като че ли не бе използвано максимално...
„В България имаме лошия навик, да мислим, че трябва да сме все сред първите. Ако на върха, то поне някъде там. Но трябва да имаме реална оценка на конкуренцията. За нас ще е радост въобще да сме в елита. Ако трябва да сравняваме баскетболните движения...Сме доста назад. Трябва да сме честни. Не искам да правим сравнения. Трябва да гледаме само напред.”
 
Тази година обаче има отстъпление, от гледна точка на подрастващите.
„Да, има. Това означава, че другите работят сериозно. Ние трябва да влезем в крак с това. Не сме на толкова голямо разстояние, но трябва работа.”
 
У нас обаче основното оплакване е, че треньорите нямат пари. Това ли е проблемът?
„На тези треньори мога да отговоря на всеки лично. Който иска, мога да му дам примери къде, как и по колко печелят треньорите  в по-напредналите държави. Аз лично за това се върнах. Защото си мисля, че не са парите проблемът в България. Когато някой не иска да работи, намира оправдания. Който иска да постигне нещо – намира начини и работи. Това е разликата. Сърбите не са швейцарци. Украинците също не са. Не трябва да се крием зад това, че нямаме пари. Не виждам някой да е умрял от глад в България. Всички млади хора си имат всичко – телефони, компютри, скъпи маратонки. Всичко си имаме, трябва да намерим нещо друго.”