Легендата Атанас Голомеев на 66: Арестуваха ме и насила отидох в ЦСКА!

06-07-2013 11:14 | в-к Шоу

Никой не ме кани да се върна в баскетбола, допълва Змея

Вчера Атанас Голомеев-Змея стана на 66 години. Роден е през 1947 г. в София. Играе в ЦСКА като войник, в канадския университет "Макгийл", "Академик"-София (1969-1974), "Левски" (1974-1981), в турския "Адана" (1981-1983). Печели 8 титли (по четири с "Академик" и "Левски") и 4 купи с "Левски". Участва на 5 европейски първенства, два пъти е реализатор №1 - през 1973 и 1975 година. Четири пъти е избиран в символичната петица на европейските финали. През 1991 г. е избран в Топ 50 на най-добрите баскетболисти в света за всички времена. Като треньор става шампион с "Левски" през 1986 г.

- Г-н Голомеев, защо не сте част от баскетбола в момента?
- Както всичко в държавата, така и в баскетбола нещата са безкрайно любопитни и в същото време не на мястото си. Не съм в баскетбола, защото никой и по никакъв повод не ме кани. Никъде.

- Обиден ли сте, вие сте една от легендите на България?
- Обиден е силно казано. Но разочарован - да. Дал съм двайсет и повече години от живота си за баскетбола, най-хубавите ми години. Всичко обаче се обърна с главата надолу, самата система се промени, опорочи се. Да погледнем поста президент на дадена федерация, не говоря за баскетбола, а като цяло. Сега тези хора са платени, на заплата са. Това е недопустимо. Преди години баскетболът беше академичен спорт, практикуваха го лекари, инженери, журналисти. Сега това го няма, още в началото на демокрацията балонът се спука. Гледаме Америка. Ама знаете ли, там те сочат с пръст, ако не си минал през колеж. Присмиват ти се. И затова имат успехи. Говорим за легенди. В България от години няма легенди. Сега много бързо ги направиха легенди, изиграят 50-60 мача и са легенди. А легенда се става с по 400-500 мача и 15 години в един клуб, принос за националния отбор.

- Искате ли да коментирате настоящото ръководство начело с Георги Глушков?
- Не, а и не ме интересува.

- С какво си спомняте онези избори, на които вие получихте по-малко гласове от Жорж Ганчев за президент на федерацията по баскетбол?
-С какво си ги спомням (смее се)?! Абсурдна ситуация. Аз получих 40 гласа, а Жорж Ганчев - 43. Това не беше сериозно. Приех го като наказателен вот срещу мен. Тогава говореха, че като президент на федерацията не съм посещавал често мачовете. А аз тогава трябваше и да работя, за да прехранвам семейството си и освен всичко да намирам пари за федерацията. Абсурдното е, че тогава, на онези избори, всеки знаеше кой е Жорж Ганчев

и кой съм аз - говоря за баскетболните среди. Ако този човек, както си свиреше на китарата и дърпаше тънката струна, излъга 800 000 души - нашите деца, да гласуват за него на президентските избори, в баскетбола знаеха кой какъв е и какво може да свърши. Три седмици след изборите дойде група при мен, за да ме връща, молиха ми се да спасяваме положението. Казах им да си гледат работата.

- Вие сте президент на федерацията веднага след промените. Как намерихте пари?
- Не питайте. Около 15 процента държавата отпускаше, останалото трябваше ние да го набавяме от различни спонсори. Обикалях банки, фирми и тем подобни. С триста кандърми успявах да намеря пари. На повечето места разчитах на името ми, все пак навремето бях звезда, хората още не ме бяха забравили. Създадохме една фирма, която чрез продажби да осигурява допълнителни приходи на федерацията. Продавали сме какво ли не - дезодоранти, столове, други артикули, само и само да влизат пари в касата на федерацията. Такива времена бяха, какво да се прави? Аз трябваше да осигуря над 80 процента от приходите за баскетбола. Симо Варчев каза: "Ние теб не сме те избрали, защото си бил страшен играч или голям хубавец, а за да плащаш" (смее се).

- Търсехте ли тогавашните “бизнесмени” от подземния свят за помощ?
- За пари - не, въпреки че ги познавах - и Васко, и Жоро Илиеви. Но само сме се засичали по заведенията. И веднъж, когато ми откраднаха колата. Беше точно в началото на прехода, още преди да създадат ВИС и СИК. Карах Мерцедес 250 турбодизел. Играехме тенис на кортовете на "Дружба" и в 4 часа следобед ми изчезна колата. Поискаха ми бомбастичен откуп. Наложи се да отида при Васил Илиев. Оправихме нещата, върнаха колата. Дадох пари само да се почерпят момчетата. После ме бъзикаха дали не сме били гаджета с Васко за това, че минах евтино.

- Били сте бизнесмен и шеф на федерацията точно в тези начални преходни години. Имахте ли други проблеми?
- Веднъж-дваж получих предупреждение. То беше ясно на всички, че ако не си с тия хора, си против тях. Затова избрах да напусна и да бъда шеф сам на себе си. Ако бях останал, трябваше някой от тях да ми е началник (смее се). Иначе се занимавах със зърно, а после и със строителство. Мутрите ме накараха да спра.

- Кой ви запали по баскетбола?
- Запалих се по време на Универсиадата в София през 1961 г. Ходех да гледам мачовете. Иначе в залата ме вкара Венци Янев, видя ме в двора на 22-ро училище и ме попита искам ли да тренирам. По наше време нямаше много деца, които се шляят и не тренират нищо. Благодарен съм на спорта, защото все още съм активен, печеля турнири по голф, плувам, играя тенис.

- Не сте имали всички удобства на днешните деца - маратонки, екипи, аксесоари.
- (прекъсва ме). Какви маратонки? Тогава нямаше такива неща. Татко ми направи един калъп в Плевен, а после си поръчвах обувки на гара "Искър". Носех 49-и номер, затова имах проблеми с намирането на обувки. Белята беше, че тези гуменки от гара "Искър" бяха с много тънка подметка, отиваха за нула време. Получих първите си кецове "Конвърс" шест-седем години след като играех баскетбол. Преди това един италианец, мой приятел, ми даде два чифта. Немотия.

-Наистина ли беше немотия? Как живеехте тогава?

- Всички бяха безумно бедни. Кой не е изпитвал лишение от нещо? Родителите ни са започнали от под нулата, а ние - от нулата. Казах ви, нямаше маратонки, кецове, такива модерни неща. Когато ни дадоха екип от националния отбор, един вълнен и прибран около врата, да видите какъв кеф беше. И пише България, направо супер, грееха ни очите.

- От ЦСКА или от Левски сте? Играете и за двата отбора.
- От Академик! Нямахме конкуренция няколко години. Станахме четири пъти поред шампион, нямаше кой да ни спре. Имаше прекрасни играчи - Гецата и Буби Панови, Темелаки Димитров, Стефан Филипов, Славей Райчев, Димитър Сахаников. В ЦСКА играх две години, докато бях войник.

Беше много интересно как влязох в казармата. Шефът на МВР Солаков ни обеща, че ще има спортна школа, в която да отбием военната си служба. Междувременно обаче пристигна повиквателна за казармата, на 15 септември трябваше да влизам с останалите момчета от набора. Аз обаче не се явих. Арестуваха ме в ложата на "Народна армия", гледах мач на ЦСКА. Оттам айде в поделението, изкъпаха ме, остригаха ме и така влязох войник. Забави се самото стартиране на въпросната школа, ние бяхме първите, които трябваше да влезем в нея, но нещо не се получи. Спомням си, че тогава имаше разправия между Солаков и Здравко Георгиев, който по това време беше заместник-министър на отбраната. Не успяха да ме прехвърлят в школата, останах в ЦСКА. Три месеца не играх, носех чинии в столовата, всеки ден давах наряд (смее се). Още на първата година обаче станах шампион с ЦСКА. Станах старшина. На практика само няколко месеца съм карал казарма, после ни пуснаха по домовете, не съм служил.

- След престоя заминавате за Канада. Как баща ви стана търговски представител в Монреал?
- Как?! Късмет. Случва се на човек да има щастие. Пратиха го търговски представител в Монреал през 1967 г. След това заминах и аз. Преживях културен шок. България беше мъртва зона до този момент, тъкмо беше минала купонната система, нямаше нищо по магазините. Беднотия до шия. Отивам там, а Канада точно в този момент изживяваше своя пик. Първото, което ми направи впечатление, бе метрото. Влаковете с гумени колелета (смее се). А аз идвам от страна, в която... абе няма какво да говоря. След това пазаруваме в супермаркети. Купуваш нещо и ти носят всичко до дома - безплатно, дори и една паста за зъби да си купиш, пак ти я доставят. След това я премахнаха тази услуга, стана платена. В България беше тотален дефицит, а там всичко беше абсолютно достъпно.

- Защо не ви пуснаха да заиграете в НБА?
- Точно поради тази причина, работата на баща ми. Нямах никакъв избор, просто беше абсолютно немислимо да отида там. Него щяха да го накажат, да го отзоват обратно в България и т.н. Три години играх за университета "Макгийл" в Монреал, избраха ме за спортист на годината на университета още на втората ми година. После дойде офертата на Ню Йорк Никс. Искаха да ме вземат. Дали съжалявам за НБА?! Как да не съжалявам, но нямаше какво да направя. Просто такава беше системата - всичко им нареждаха от Москва. Нашето бъдеще се решаваше на една салфетка, просто попадаш от лошата страна и ядеш дървото 45 години. Това е положението.

- Баща ви имаше ли угризения, че заради него не сте могли да направите още по-славна кариера?
- Не, той беше идеалист. Казваше, че в България всичко е хубаво. Да, де, така е. В България всичко е хубаво, но на Запад беше още по-хубаво. Като че ли ме е яд повече, когато ме покани Барселона през 1971 г. Тогава ми даваха 150 000 долара годишна заплата. Страшно много пари за онова време, но отново нямаше как дори да си помисля, че може да отида да заиграя навън. През 71-ва попаднах в идеалната петорка на Европа след Европейското първенство, на което се класирахме шести. Тогава в групите победихме Турция, Чехословакия, а сега турците не можем да ги стигнем никога. Заради силното ми представяне дойде и офертата от Барселона.

- Защо тогава позволиха на Глушков да заиграе в НБА?
- Е, то стана много по-късно. Партията явно узря и с решение на Политбюро го пуснаха да отиде в Америка. Тогава държавата прибра 800 000 долара, а на него му дадоха само 80 000. И мен ме пуснаха (смее се), когато направих 33 години и вече бях приключил с националния отбор. Аз бях първият баскетболист, който отиде в чужбина. Преминах в турския Адана с професионален договор. И то с какъв договор?! Заплатата ми беше приравнена на българския консул в града, което означава 550 долара. Официално трябваше да получавам по 2500 долара на месец, но почти 2000 гушваше държавата. Получава се, че за две години държавата е спечелила от мен почти 50 000 долара, доста пари бяха (смее се). По това време "Мерцедес"-ите в Кореком струваха 2400 долара, аз си купих апартамент за 12-13 000 лева. Казвам ви това, за да прецените колко пари са били 50 хиляди долара. Е, аз взимах някакви допълнителни бонуси от турския ми клуб, защото хората разбираха къде отива на практика заплатата ми.

- Според вас колко спортисти са изпуснали шанса да отидат в чужбина заради тогавашната система?
- Много! Направете си сметка, че след всяко европейско първенство по баскетбол все имаше някой българин, който изпъкваше и беше включван в идеалната петица. И към него автоматично имаше оферта от чужд клуб. За Гунди се е изписало много, за интереса към него от Бенфика и Милан. Бяхме добри приятели с него и Котков. На Гунди му даваха луди пари, но кой ще го пусне?!

- Имаше ли наказания от партията при загубен мач, дисциплинарна издънка?
- Не, аз не съм имал. Във футбола имаше повече наказания, обличаха униформите и ги строяваха, за да им четат конско. Единствено си спомням, че към нас постоянно беше прикрепен човек от Държавна сигурност. Да не би да завържеш контакт с някого като пътувахме в чужбина, или да кажеш нещо. Играхме в Испания и на мача дойде цар Симеон. Снимахме се, а ченгето от ДС взе филма освети го, стана разправия.

- Можеше ли да откажете да играете за националния отбор на България? Сега това стана модерно сред играчите понякога да предпочитат клубовете си пред националния тим.
- Нещата много се промениха. По наше време това беше абсолютно невъзможно. Ако откажеш да се явиш на лагер-сбор, те наказват автоматично. Не се знае колко месеца или година-две ще те накажат. Сигурно визирате случая с близнаците Деян и Калоян Иванови миналата година. Някъде прочетох, че даже и мен са ме коментирали: "Кой е Голомеев, за да се изказва?" Само искам да кажа, че през 1991-а бях избран сред 50-те баскетболисти от ФИБА - свят, не ФИБА Европа, а ФИБА свят! Когато Деян или Калоян бъдат избрани в Топ 50 на света, да ми се обадят.

- Говорите за признание в Европа. А в България признаваха ли ви?
- По наше време първите места в анкетата за спортист на годината обираха борците и щангистите. Те взимаха медалите от олимпийските игри и беше нормално. Спомням си, че веднъж бях осми, след Христо Бонев. Иначе съм доволен от признанието на хората. Навремето Боян Радев, Гунди и Голомеев бяха звездите (смее се). Както беше Бербатов, преди това Стоичков и останалите футболисти, така и ние имахме своите години на слава. На бенефиса ми през 1987 г. пристигнаха в София Дражен Петрович, Никос Галис, Антонело Рива - големи имена. Галис малко преди това стана европейски шампион с Гърция. Сега като гледам баскетболните зали, ме хваща яд. На трибуните са само гаджетата на момчетата и роднините им. В последните две години все пак започна малко от малко да се работи по градовете и школите. Лошото е, че все по-малко деца се палят по баскетбола.

- Кой ви лепна прякора Змея?
- Не си спомням. Заради високия ми ръст трябваше да поддържам сериозно тегло. На ден имахме по две или даже три тренировки, изгарях по около 5-6 хиляди калории. Което означава, че съм се хранел повече от добре. Омитах всичко от масата. Времената бяха такива, че не намирах маана на яденето, какво да му се мръщя. Нямаше кой знае какво разнообразие, но поне беше чисто и здравословно. Сиренето беше един вид, ама сирене, кашкавалът и месото - също. Сега вкарват някакви стандарти, които навремето не съществуваха. Просто храната не се нуждаеше от стандарт, беше достатъчно качествена. Затова и бяхме по-здрави, нямаше толкова болести. Змея ми викаха и заради начина ми на игра, много ги мачках (смее се).

- Готов ли е наследникът на Насо Голомеев?
- Надявам се. Имам двама внуци от едната ми дъщеря. Големият - Максим, вече тренира в клуб Шампион и е топреализатор на отбора си. Максим съм го кръстил последната надежда. Дано ме наследи в баскетбола. Другото ми внуче тренира фехтовка, аристократичен спорт.

- Какво си пожелавате за рождения ден?
- Да съм здрав, както и хората около мен. Това е най-важно. И внуците да ме радват.