В очакване на Годо

(сн. lap.bg)

20-09-2014 15:00

Мнение на родител на момче от отбора на БУБА

На електронната поща получихме писмо от родител на едно от момчетата от състава на БУБА баскетбол. Публикуваме го без редакторска намеса:

Не вярвам да има баскетболен фен, който да не е гледал с тъга и завист посрещането на сръбските баскетболисти в Белград. Въпросът, който веднага се появява, е защо това не ни се случва и на нас, защо няма да ни се случи и защо ни няма на баскетболната карта? Защо губим на всички фронтове? Защо нямаме настояще в играта и защо, най-вероятно, няма да имаме бъдеще?

Разбира се, преди да предложа някаква версия на тези въпроси, е редно да отговоря на един друг въпрос, който няма да закъснее да ми бъде зададен: „Кой си ти, че да даваш акъл?“ Този въпрос, естествено, не го задават само на мен, баскетболните легенди го задават и на всеки журналист, който си позволи да има своя гледна точка, некореспондираща или критикуваща родната федерация, организация или пък гилдия. Ами аз съм, в качеството на баскетболен родител, един от тези, заради които баскетболната игра все още я има. Продължава да я има на инат не заради държавата или федерацията, а заради родителите, които са хванали децата си за ръка и са ги завели в баскетболната зала, които финансират тренировки, кампове и екипировка. Не само това. След като резултатът на капацитетите на национално ниво е нулев или клонящ към нулата, значи и царят е гол, значи и претенцията да бъдат единствен меродавен коректив на реализиращите се процеси е редно да бъдат коригирана с някакво, дори и малко смирение.

Първото, което няма как да пропусна, развивайки темата за неудачите в баскетболната игра, е, че тези неудачи не касаят само баскетбола, те касаят всички спортове, да не кажа и сфери на обществения живот у нас. В същото време това обстоятелство, тези поражения в мисленето и поведението на хомо булгарикус, са надгробен камък на всеки капацитет, опитващ се да оправдае с държавата и обществото собствените си неуспехи и несъстоятелност. Едва ли сърбите разполагат с по-голям личен или пък финансов ресурс от нас и разликите са продукт единствено на мислене и на произтичаща от него организация. Казано по друг начин, проблемите в баскетбола не са детерминирани в решаваща степен от проблемите в обществото, а от моделите на мислене и поведение, които стоят в основата и на всеки друг провал в неуспяващото да излезе на европейски път наше отечество. Човешкият, личностният, а не финансовият фактор предопределя събитията и този, който не е в състояние да свърши нещо с малко пари, няма да успее да го свърши и с много.

Провалът на личностно ниво, според моето разбиране, предопределящ и провала на обективизиращите се процеси тук и там, включая и баскетбола, е свързан с два порочни подхода. Първо, българинът не е склонен да си задава някакви далечни времеви и целеви хоризонти, второ, българинът е в състояние да полага огромни усилия единствено в опита да попадне в комфортна, релаксираща среда.

Преди няколко години, покрай един баскетболен камп на несъществуващия вече Овергаз, имах щастието да се окажа за известно време в компанията на сръбския треньор Звонко Папак. Един ден Звонко Папак ми каза следното: „За мен няма значение кое дете в кой отбор играе. За мен има значение да направя от някого баскетболист.“ В това изречение се съдържат всички причини за успехите на сърбите и за нашите неуспехи и то е, че нашият хоризонт, целите, които си поставяме са малки. Нашето отборче, а не националният интерес, представителният мъжки отбор и американците в него, а не децата, които, ако бъдат обучавани отговорно десетина години, могат да станат и по-добри от оказалите се у нас чужденци. Малкият хоризонт е свързан със стремежа за бърза и непосредствена реализация по схемата „око да види, ръка да пипне“, защото възпитанието, обучението и израстването на младата смяна е дълъг и сложен процес, процес, който „меценатът“, политикът-министър или президентът на клуб или федерация не е убеден, че ще изкара докрай.

Вторият дефект на личностно ниво, произтичащ и свързан с първия, е концентриран в това, че всяка промяна на някакъв утвърден модел е революционна по своя характер и предполага сериозни усилия, конфликти и битки. По тази причина и нещата, които се случват в баскетбола, не са продукт на някаква целесъобразност, а са мотивирани от желанието да не бъдат създавани проблеми. На всеки му е ясно, че с оглед националният интерес и развитие на играта не е целесъобразно на игрището да бъдат четирима чужденци и един българин, но това би създало проблем между федерация и определени президенти. Не е целесъобразно при юношите да бъдат вкарани три набора, да не се знае кога точно ще бъдат финалните турнири и т.н., и т.н, но решаването на всички тези въпроси е в състояние да развали „кефа, комфорта и релакса“, дружеската атмосфера в цялото или някоя негова част.

В така представената картина, като пряк свидетел на определени селективни процеси и на техните резултати, ще си позволя да добавя и още един акцент. В част, да не кажа болшинството от треньорите, които се занимават с младата генерация, е налице отчетлива тенденция да бъдат толерирани състезатели с ръстови данни, повече или по-малко изграден технически арсенал, при което изцяло се пренебрегват фактори като морално волеви качества – характер и като колективизъм, способност да играеш за отбора, а не за себе си. В резултат на това е обичайно явление да губим мач след мач на някоя от националните гарнитури и да продължаваме да се утешаваме с твърдението, че сме били „по-перспективни от противника“. Характер, колективизъм, способност да утвърдиш, мотивираш и вдъхновиш характера, да създадеш колектив, е също толкова важно, колкото и физическите, и техническите данни. Важни са при децата, задължителни са при мъжете, както непрекъснато ни го демонстрират сърбите не само в баскетбола.

Петко Стойчев, родител на дете от БУБА баскет