В очакване на Годо

Мнение на родител на момче от отбора на БУБА 

На електронната поща получихме писмо от родител на едно от момчетата от състава на БУБА баскетбол. Публикуваме го без редакторска намеса:

Не вярвам да има баскетболен фен, който да не е гледал с тъга и завист посрещането на сръбските баскетболисти в Белград. Въпросът, който веднага се появява, е защо това не ни се случва и на нас, защо няма да ни се случи и защо ни няма на баскетболната карта? Защо губим на всички фронтове? Защо нямаме настояще в играта и защо, най-вероятно, няма да имаме бъдеще?

Разбира се, преди да предложа някаква версия на тези въпроси, е редно да отговоря на един друг въпрос, който няма да закъснее да ми бъде зададен:  „Кой си ти, че да даваш акъл?“ Този въпрос, естествено, не го задават само на мен, баскетболните легенди го задават  и на всеки журналист, който си позволи да има своя гледна точка, некореспондираща или критикуваща родната федерация, организация или пък гилдия. Ами аз съм, в качеството на баскетболен родител, един от тези, заради които баскетболната игра все още я има. Продължава да я има на инат не заради държавата или федерацията, а заради родителите, които са хванали децата си за ръка и са ги завели в баскетболната зала, които финансират тренировки, кампове и екипировка. Не само това. След като резултатът на капацитетите на национално ниво е нулев или клонящ към нулата, значи и царят е гол, значи и претенцията да бъдат единствен меродавен коректив на реализиращите се процеси е редно да бъдат коригирана с някакво, дори и малко смирение.

Първото, което няма как да пропусна, развивайки темата за неудачите в баскетболната игра, е, че тези неудачи не касаят само баскетбола, те касаят всички спортове, да не кажа и сфери на обществения живот у нас. В същото време това обстоятелство, тези поражения в мисленето и поведението на хомо булгарикус, са надгробен камък на всеки капацитет, опитващ се да оправдае с държавата и обществото собствените си неуспехи и несъстоятелност. Едва ли сърбите разполагат с по-голям личен или пък финансов ресурс от нас и разликите са продукт единствено на мислене и на произтичаща от него организация. Казано по друг начин, проблемите в баскетбола не са детерминирани в решаваща степен от проблемите в обществото, а от моделите на мислене и поведение, които стоят в основата и на всеки друг провал в неуспяващото да излезе на европейски път наше отечество. Човешкият, личностният, а не финансовият фактор предопределя събитията и този, който не е в състояние да свърши нещо с малко пари, няма да успее да го свърши и с много.

Провалът на личностно ниво, според моето разбиране, предопределящ и провала на обективизиращите се процеси тук и там, включая и баскетбола, е свързан с два порочни подхода. Първо, българинът не е склонен да си задава някакви далечни времеви и целеви хоризонти, второ, българинът е в състояние да полага огромни усилия единствено в опита да попадне в комфортна, релаксираща среда.

Преди няколко години, покрай един баскетболен камп на несъществуващия вече Овергаз, имах щастието да се окажа за известно време в компанията на сръбския треньор Звонко Папак. Един ден Звонко Папак ми каза следното: „За мен няма значение кое дете в кой отбор играе. За мен има значение да направя от някого баскетболист.“ В това изречение се съдържат всички причини за успехите на сърбите и за нашите неуспехи и то е, че нашият хоризонт, целите, които си поставяме са малки. Нашето отборче, а не националният интерес, представителният мъжки отбор и американците в него, а не децата, които, ако бъдат обучавани отговорно десетина години, могат да станат и по-добри от оказалите се у нас чужденци. Малкият хоризонт е свързан със стремежа за бърза и непосредствена реализация по схемата „око да види, ръка да пипне“, защото възпитанието, обучението и израстването на младата смяна е дълъг и сложен процес, процес, който „меценатът“, политикът-министър или президентът на клуб или федерация не е убеден, че ще изкара докрай.

Вторият дефект на личностно ниво, произтичащ и свързан с първия, е концентриран в това, че всяка промяна на някакъв утвърден модел е революционна по своя характер и предполага сериозни усилия, конфликти и битки. По тази причина и нещата, които се случват в баскетбола, не са продукт на някаква целесъобразност, а са мотивирани от желанието да не бъдат създавани проблеми. На всеки му е ясно, че с оглед националният интерес и развитие на играта не е целесъобразно на игрището да бъдат четирима чужденци и един българин, но това би създало проблем между федерация и определени президенти. Не е целесъобразно при юношите да бъдат вкарани три набора, да не се знае кога точно ще бъдат финалните турнири и т.н., и т.н, но решаването на всички тези въпроси е в състояние да развали „кефа, комфорта и релакса“, дружеската атмосфера в цялото или някоя негова част.

В така представената картина, като пряк свидетел на определени селективни процеси и на техните резултати, ще си позволя да добавя и още един акцент. В част, да не кажа болшинството от треньорите, които се занимават с младата генерация, е налице отчетлива тенденция да бъдат толерирани състезатели с ръстови данни, повече или по-малко изграден технически арсенал, при което изцяло се пренебрегват фактори като морално волеви качества – характер и като колективизъм, способност да играеш за отбора, а не за себе си. В резултат на това е обичайно явление да губим мач след мач на някоя от националните гарнитури и да продължаваме да се утешаваме с твърдението, че сме били „по-перспективни от противника“. Характер, колективизъм, способност да утвърдиш, мотивираш и вдъхновиш характера, да създадеш колектив, е също толкова важно, колкото и физическите, и техническите данни. Важни са при децата, задължителни са при мъжете, както непрекъснато ни го демонстрират сърбите не само в баскетбола.

Петко Стойчев, родител на дете от БУБА баскет