Война, бежански лагери и баскетбол – вдъхновяващата история на Макол Мойен


Война, бежански лагери и баскетбол – вдъхновяващата история на Макол Мойен
(сн. НБЛ)
07-01-2021 16:03 | BGbasket.com

В началото на 2021 г. Левски Лукойл се подсили с 206-сантиметровия център Макол Мойен, който пристигна от колежанския Канзас Стейт. Историята му обаче е повече от впечатляваща.

 

Когато някой го попита откъде е, му трябва малко време да отговори, защото въпросът не е толкова лесен.

 

Мойен е роден в бежански лагер в столицата на Египет Кайро. Има петима братя и сестри. Израснал е в Солт Лейк Сити, Юта, дълго време е живял в Манхатън, а вече е и пълноправен гражданин на САЩ. Той може да нарече всеки от тези градове свой, но въпреки това се свързва най-много с държава, която никога не е посещавал.

 

„Казвам на повечето хора, че съм от Южен Судан. Оттам е семейството ми. Юта е мястото, където прекарах по-голямата част от живота си, но дойдох тук като бежанец и не бях само аз. Ние формирахме голяма общност. Всички в моя квартал приличаха на мен, беше малка Африка. Понякога казвам на хората, че съм от Юта, но чувствам, че трябва да спомена за Южен Судан“, споделя преди време баскетболистът в интервю за сайта на Канзас Стейт.

 

Пътешествието на Мойен към САЩ започва в средата на 90-те години, когато родителите му, страхувайки се за живота си, бягат от разрушенията от войната в Судан и отиват в Кайро. Там те са настанени в бежански лагери, без ясно бъдеще. Живеели са в изоставени апартаменти, търсели са храна сред отпадъците, молили са се в църквите за дрехи, работели са за стотинки и по някакъв начин са отглеждали малки деца без помощ семейството си.

 

Родителите на Макол избират този живот, вместо да бъдат преследвани от войници в Судан заради образованието и религиозните си убеждения. Те мечтаят за по-добър живот в Америка и оцеляват достатъчно дълго, за да стане той реалност.

 

Ако дори някои дребни детайли биха били различни, днес Макол Мойен можеше да бъде в Южен Судан и да се бори за живота си, вместо за борби в подкошието.

 

„Мисля за това непрекъснато. Нещата можеше да бъдат много по-различни за мен. Чичо ми живееше там, докато стана тийнейджър и накрая избяга през бежанските лагери в Кения. Историите, които ми разказва, са невероятни. Било е много опасно. Хората са се биели през цялото време, убивайки за храна. Някои от нещата, които ми е казвал, са твърде ужасни, за да се повторят. Благословен съм да бъда тук точно сега“, смята Макол.

 

 

Мойен започва да играе баскетбол още от ранна детска възраст в Солт Лейк Сити. В квартала му има открито игрище и всяко дете в района ходи там, дори през зимата. По-големият му брат е най-добрият играч сред останалите судански бежанци, но контузия му попречва да премери сили в колежанските първенства. Братовчед му също играе баскетбол.

 

Мачовете обаче никога не са били лесни. „Никога не съм се чувствал висок в квартала си. Просто се чувствах нормално“, спомня си Макол.

 

Баскетболистът се представя достатъчно добре в гимназията, за да попадне в топ 150 на най-добрите новобранци в своята възраст. Няколко училища в запада проявяват интерес към него, включително и Гонзага, където той иска да отиде. В крайна сметка обаче чичо му го разубеждава, че е по-добре да остане близо до семейството си в Юта.

 

По онова време това изглежда добра идея, но Макол отива в колежа без много умения в нападение и прекарва първата си година, опитвайки да доразвие играта си.

 

Прехвърля се в Ню Мексико Джиниър Колидж, но треньорите в Канзас Стейт бързо го забелязват и го печелят почти веднага. Този път решението е само негово.

 

Майка му Адут Дур споделя, че Макол е много скромен и мълчалив. „Това беше голяма стъпка за него. Той е тих човек. Винаги е бил такъв“. В пети клас учителката я вика на среща и пита дали синът й има проблеми у дома, защото рядко говори в училище, дори по време на почивка с приятели. Тя се усмихва и уверява, че всичко е наред.

 

По всичко изглежда, че Мойен се забавлява в Манхатън, кариерата му се развива добре, но все по-рядко се среща със семейството си. Храната на майка му определено му липсва, тъй като никъде не намира судански ястия.

 

Адут Дур все пак успява да посети сина си по време на колежански мач. Въпреки че е натрупал лични нарушения в срещата, Макол се гордее с това, което е показал на майка си. И двамата смятат, че Канзас Стейт е точното място за него.

 

 

По-голямата част от семейството им обаче остава в Солт Лейк Сити. Това се превръща в дом, както за тях, така и за стотици други судански бежанци, които получават убежище там и никога не го напускат. Преди пандемията организират огромни партита, като отдават почит на своята африканска култура, докато живеят американски живот.

 

Баща му сега живее в Южен Судан, където работи като посланик на страната, която Мойен смята за своя. Баскетболистът обаче не обича да говори за него, тъй като той избира работата пред семейството преди близо десетилетие.

 

Центърът не крие възхищението си от майка си, която отглежда него и петимата му братя и сестри. Английският е неин втори език, но тя го говори достатъчно добре, за да получи американско гражданство и работа в голяма верига магазини.

 

„Гордея се с майка си, че е направила всичко това. Тя не беше много образована, не говореше английски, когато дойде тук и не завърши гимназия. Тя се грижеше за цялото семейство, а то е голямо. Не съм сигурен как сама го е направила“, споделя Мойен.

 

Адут Дур пък разкрива, че това е било лесно в сравнение с отглеждането на три бебета в бежански лагер: „В Кайро с нас се отнасяха като с хлебарки. Животът беше много тежък. Всеки ден беше борба. Тук нещата са много по-добри.“

 

Макол казва, че не е говорил с баща си, откакто е заминал за Южен Судан: „Не съм готов за това. Когато беше тук, говореше само как да се прибере вкъщи и да помогне на страната си.“

 

Баскетболистът не крие желанието си да посети родината си, след като през 2011 г. тя получи независимост от Судан. Тогавашното състояние на страната обаче не го позволява заради бушуващата гражданска война, която принуждава още от хората там да търсят убежище в бежански лагери. Преди няколко години майка му се прибира, за да се грижи за болната му баба, но не успява да я намери и се връща в Юта.

 

Макол е любопитен да научи корените си, макар че повечето хора в Южен Судан искат да бъдат на негово място.

 

„Мечтата на всеки там е да дойде в Америка и да има по-добър живот тук. Избягахме с надеждата, че можем да видим Статуята на свободата, да отидем на училище, да намерим работа и да спечелим достатъчно пари, за да помогнем на семействата си“, споделя чичото Акет Дур.

 

Макол и роднините му се възползват максимално от живота в САЩ. Той получава възможността да играе професионално баскетбол, а сестрите му – да отидат в колеж. Преди две години майка му получава американско гражданство, а малко след нея и той, макар вътрешно винаги да се е чувствал на мястото си именно в Америка.

 

превод: BGbasket.com

 

- Подкрепете ни и като се абонирате за канала ни в YouTube


 

Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

Следвайте BGbasket.com в Instagram


Тагове: Левски Лукойл
BGbasket.com има нужда от Вас, за да продължи да съществува

Подкрепете BGbasket.com


Коментари
Други новини