За разбитите сърца, пустите зали и тъжните очи


За разбитите сърца, пустите зали и тъжните очи
(Снимка: twitter.com)
23-07-2018 17:21 | Калина Иванова

Подобно заглавие би подхождало повече на някой драматичен филм без своя “happy end”, но уви след дълбок размисъл върху заобикалящата ни действителност, осъзнавам, че картинката в родния ни баскетбол е меко казано депресираща. Ясно ми е, че този материал ще отнесе прекалено много критики и ще предизвика полемика, някои ще ги заболи може би дълбоко в душите, които, надявам се, не са мухлясали напълно. Все някъде има човечност, макар и скрита под дълбок слой лицемерие, алчност и фалш.

 

Реших да разкажа за болката на отказващите се, на тези, които нямат голям избор пред себе си, тези, които постепенно губят страстта към така обичания спорт. Обмених мисли и идеи с много хора, които са минали, минават или ще минат през периода, в който се намирам аз.

 

Дали след тежка контузия, липса на желание или нещо друго, тези деца, някога смятани за талантливи или просто изпитвали наслада от играта между двата коша, се отказват безусловно. Отказват се от спорта, от страстта и удоволствието, които баскетболът им е носел, не защото той няма какво да им предложи вече, а защото са принудени от обстоятелствата. И допитвайки се до много от тези, които споделят болката ми, осъзнавам, че основната вина не е у нас, които взимаме решението да спрем да тренираме. Вината е над нас, на по-горно стъпало, а ние – състезателите, сме в дъното на стълбицата, наречена баскетболна общност.

 

Питам се, наистина ли в държавата ни е толкова голяма финансовата криза, за да не можем да подарим на децата, които вече са излезли от групите на подрастващите, още малко минути щастие?! Толкова ли скъпо ще ни струва да ги погледаме още малко как се наслаждават на победата, не си намират място от яд след загуба, радват се на всяка вкарана тройка или открадната топка в защита?!

 

Питам се също, какво ни дава право да се смятаме за по-еволюирали от австралопитеците, след като някакви дребни предразсъдъци или детски грешки, ни карат да променяме отношението си към тези, с които сме споделяли усмивки след спечелената титла, извоювания медал или подгизналото от сълзи рамо. 

 

Какво ни пречи да загърбим външните фактори, за да подарим още малко шанс на желаещите да играят, да се порадваме на още няколко специални моменти на терена, защото баскетболът създава емоции, които не биха могли да бъдат заменени с нищо друго.

 

Залите и спортните съоръжения опустяват все повече и повече. Всяка година някой отбор заличава името си от първенството, а нови не се създават. Все по-трудно става да бъдат намерени състезатели, за да се запълни необходимата бройка от 12 човека, за да бъде проведен нормален тренировъчен процес. А тези, които някога имаха желание, са го изгубили вече, заради най-различни негативни фактори и грозни оправдания. А и нямаме респект и уважение най-вече заради отношението към нас. 

 

Ако бъде намерен режисьор да създаде филм, отразяващ случващото се в баскетбола у нас, сигурно ще го кръсти “Гордостта и предразсъдъците на баскетболните ни хора”.

 

Може би този материал е прекалено прочувствен, но той отразява болката ми, която изпитвам, гледайки как картината в женския, а донякъде и в мъжкия баскетбол, както и в целия ни спорт, придобива все по-черни краски. И все повече хора забелязват, че всичко загива с бясна скорост, а никой не съумява да натисне спирачката.

__________________

 

Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

Следвайте BGbasket.com в Twitter

 

Следвайте BGbasket.com в Instagram


Коментари
Резултати
Класирания
Други новини