Христина Минкова: Тази награда е за детето ми

Христина Минкова възхити всички на Купата

14-02-2011 20:11

Има трогателни моменти в спорта, които те вадят от равновесие и на преден план излизат емоциите. Като този със сълзите на Христина Минкова от Дунав в неделя вечер в зала "Младост" в Монтана. 39-годишното тежко крило единодушно бе избрана за MVP на турнира за Купата. Дунав защити трофея след триумф с 81:73 над Лукойл. Минкова вкара 16 точки и сграбчи 10 борби за успеха. Получавайки наградата за най-полезен играч, ветеранската душа не издържа. Минкова се разрида като дете в прегръдките на съотборничките си - повечето, от които с по 15 и повече години по-млади от нея. Минкова удари Лукойл в земята със сърце, воля и вдъхновение, доказвайки, че тези три неща не са подвластни на парите. Предлагаме ви интервю с баскетболистката ден след финала.

- Христина, честито. Това ли е най-сладкият трофей в кариерата ви?

- Най-сладкият, но и най-изстраданият. Зад тази купа стои огромен труд, търпение и разбиране от страна на целия отбор. Успяхме, защото бяхме единни и се подкрепяхме, когато ни беше най-трудно. Бих казала, че победител в този турнир за Купата на България е колективът на Дунав. Колкото до себе си - щастието и удовлетворението ми наистина са огромни. Постигнах нещо голямо на преклонна за професионален спорт възраст (б.а. Христина Минкова е набор 1972 г.). Успях, защото съм част от такъв изключителен екип и защото играя при такъв психолог и специалист като Георги Божков.

- На 39 години бяхте избрана за MVP на финалната четворка, имате ключова роля за спечелването на Купата в Монтана, а националният селекционер Хосе Мария Бусета ви нарече "еталон" за младите. Каква е цената на успеха ви?

- Желязна дисциплина и железен режим. Никога не правя компромиси с тях. Спазвам ги от години и вярвам, че именно те са в основата на всичко. За мнозина може и да е смешно, но аз си лягам рано. Още в 22,00-22,30 часа съм в хоризонтално положение и почивам. Пълна отдаденост, концентрация, целеустременост и воля. Имах щастието да работя със страхотни треньори и да се уча от страхотни баскетболистки. В Стара Загора взех много от Бойчо Брънзов лека му пръст, от Ирина Губа и Галина Кудреватова. Работила съм с Иван Лепичев, с Николай Боруков, но най-много научих и продължавам да уча именно от Георги Божков. Започнах от нулата. Като малка носех топките и стоях по цял ден в залата, за да тренирам и да попивам от останалите, от тези над мен. Отивах поне 45 минути преди тренировка, за да загрея, да съм подготвена. Сега младите не са така. Идват последни, липсва им живец, няма инициатива. Сякаш са чиновници, а не спортисти.

- Заговорихте за младите. На турнира за Купата имаше доста млади с претенции и самочувствие, които прибрахте в малкия си джоб със сърце и с умения. Какъв съвет бихте дала на следващото поколение, което влиза в залата?

- На първо място да си отговорят на един-единствен въпрос: Какво искат от живота и по-специално какво място ще заема баскетболът в този техен живот. Ако ще е само хоби, забавление, място, където да убият няколко часа.. тогава по-добре да не се захващат. Ако обаче искат наистина да успеят, тогава да го направят със сърце, да се борят, да се трудят. Да питат по-малко какви пари ще получат в края на месеца и да оценяват с кой треньор работят, кои са съотборничките им и какво могат да научат от тях. Знам, че нещата се промениха, че животът вече е друг. Но въпреки това, не всичко на този свят е пари и Дунав го доказа.

- Говорите така, сякаш работата с младите не ви е безразлична. Гледате ли към треньорството?

- Да, гледам. Не мога да кажа дали ще продължа да играя. Нека свърши този сезон и тогава ще мисля. Може би още година, но не съм сигурна. Само аз си знам какво ми е, колко болка понасям, за да съм на ниво. Аз обещах да помогна на отбора, защото той имаше нужда. Поради така стеклите се обстоятелства се наложи да понеса повече тежест, но не се оплаквам, напротив. Благодарна съм, момичетата са невероятни, от Божков човек може само да взима, да надгражда и да расте нагоре. Някой ден ми се иска да се захвана с треньорска дейност и благодаря на Георги Божков, че ми дава такава възможност още отсега да работя с по-младите. Дълги години не ми оставаше време да завърша НСА, но вече си взех дипломата и възнамерявам да я прилагам за в бъдеще.

- Да се върнем на Купата. Кога ви бе по-трудно - срещу Монтана на полуфинала, или срещу Лукойл на финала?

- Определено срещу Монтана. Игра кош за кош, игра на нерви, тактика, жестока мобилизация и концентрация. Нерви.. Не мога да обясня как изпуснах онези два наказателни удара накрая. Аз не пропускам така от линията, но ето, тогава трепна ръката и стана тя, каквато стана... Щастлива съм, че стиснахме зъби и в продължението взехме победата. Срещу Лукойл се притеснявах преди мача. Имах опасения дали ще се възстановим, как ще издържим. И аз, и Тот (б.а. Латаша Байърс). Все пак двете сме възрастни вече за тази работа. Постоянно я питах как е, но тя само повтаряше, че е добре. Тревожех се да не ни предадат телата, дали няма да ни омекнат краката. Накрая радостта бе неописуема. Такава радост, такова чудо, такава награда за усилията на всички ни.

- Разкажете повече за Русе. Как се чувствате там?

- О, прекрасно. Сами виждате каква публика имаме, какви верни фенове. Пътуваха и двата дни, за да са с нас. Много са щастливи хората. Целият град е зад отбора. Това е много голяма морална подкрепа. Цялата зала в Монтана бе за нас и скандираше за нас. Минахме през ада. На два пъти бяхме пред разпадане, но се спасихме, защото сме характери и не се огънахме пред кризисните моменти, а и се появиха хора като Красимир Трифонов и Свилен Иванов, които ни повярваха. Без тях нямаше да се справим. Дай Боже следващата година да я започнем в по-спокойна обстановка и да станем още по-силни. Знам, че сега всеки пита дали ще станем шампионки. Никой не може да се наеме с такава прогноза. Аз обещавам, че ще се борим до край, защото ние сме Дунав!

- На кого посвещавате тази индивидуална награда за най-полезен играч на турнира?

- На детето си. Имам син в седми клас. Казва се Христо и играе волейбол. Учи и тренира в родния ми град Казанлък. Справя се сам. Нямам време да съм до него, да го подкрепям, да посещавам мачовете му. Тежко ми е много. Затова тази награда посвещавам на него и на семейството си, без което нямаше да се справя, нямаше да съм тази, която всички видяхте, нямаше да имам волята и силата да побеждавам. Те са моята опора.

ТОВА Е ТЯ

Христина Минкова е родена на 10 февруари 1972 година в Казанлък. По баскетбола в родния й град я запалва Милчо Вапцаров. Противно на правилата, вместо в спортното училище на Стара Загора, тя се озовава в това на Пловдив. Там расте под напътствията на Мария Ангелова. "Тя ни бе всичко. Треньор, учител, майка. Бях едва на 13 години. Далеч от дома, далеч от майка и татко. Научи ни на баскетбол, на ред и дисциплина, на хигиена, на поведение", споделя Минкова. Впоследствие тя все пак облича екипа на Стара Загора (2004-2008). В Дунав е вече трети пореден сезон. Двукратна носителка на Купата на България (2010, 2011), два пъти на сребърните медали в надпреварата (2009, 2008) и шампионка на страната (2008) с русенки. Със Стара Загора два пъти играе на финал за Купата, но и двата пъти остава със сребро (2006, 2004). Със старозагорки има и две трети места в турнира (2005, 2007).